Принципът, че реформите водят до членство в ЕС, вече не важи за страните от Западните Балкани, пише "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" в обширен анализ.

След падането на Желязната завеса Европейският съюз даде на източните си съседи обещание, което беше просто и ефективно: станете успешни като нас и тогава ще бъдете един от нас, пише журналистът Майкъл Мартенс в анализа за ФАЦ, цитиран от БГНЕС.

През май 2004 г. това доведе до присъединяването на осем бивши комунистически страни, както и Кипър и Малта. Три години по-късно Румъния и България ги последваха, макар че не отговаряха на централния критерий - функциониращо върховенство на закона. През лятото на 2013 г. Хърватия беше последния новодошъл. Оттогава тази врата е затворена, пише Мартенс в статията.

За шестте балкански държави, които искат да се присъединят към ЕС - Албания, БиХ, Косово, Черна гора, Северна Македония и Сърбия - посланието е ясно: старият принцип, че ангажирането с реформи в даден момент ще доведе до членство в ЕС, вече не важи.

Никой не е усетил това по-ясно от Северна Македония, която по молба на Гърция дори промени името на страната, за да може да започне преговори с ЕС. Гръцкото вето обаче беше последвано от френско, а след това и българско, този път заради неразрешен въпрос за историята и езика на македонците.

Процесът на разширяване е пълен с политически клопки, които нямат много общо с усилията за реформи на страните кандидатки. Балканите вече не се изненадват, след като френският президент Еманюел Макрон даде ясно да се разбере в Белград през юли 2019 г., че ЕС няма да приеме нови членове, докато не бъде реформиран отвътре. Историята не е нова: още през 2005 г. Берлинската фондация за наука и политика (SWP) отбелязва в публикация „нарастващата умора от разширяването“ и пита „дали пълноправното членство в ЕС е единствената възможност за дългосрочна стабилизация“ на Западните Балкани.

Този ​​въпрос е по-актуален от всякога. Ако членството не е реално - тогава как ЕС трябва да се отнася към региона? Как да запази влияние и да се противопостави на политически съперници като Русия, Китай и Турция? Има много идеи и много от тях не са нови.

Това напомня на текст, публикуван в "Ню Йорк Таймс" през май 2003 г. от сръбския премиер Зоран Живкович, албанския премиер Фатос Нано и хърватския и македонския президенти Месич и Трайковски. Още тогава те поискаха страните от Западните Балкани да имат достъп до кохезионните фондове на ЕС - тоест да бъдат третирани финансово като членове на ЕС, дори и да нямат право на глас в Брюксел.

Населението на Западните Балкани не надвишава 3,5% от общото население в ЕС. Ако се измерва в икономическа мощ, значението на региона е още по-малко. Така че не става въпрос за огромни суми, а за максимум 3 милиарда евро годишно. Но правилно инвестираните структурни финансови стимули могат да направят много в региона.

Цели дялове от региона умират поради емиграция - най-вече към ЕС. Без финансова подкрепа обществата в региона ще страдат. Важна част от икономическия растеж, който Румъния и България постигнаха през последните години, въпреки намаляващото население, произтича от факта, че и двете страни използват структурните и кохезионните фондове на ЕС.

Без икономическо укрепване на средната класа не може да се очаква укрепване на върховенството на закона. Средната класа не е гарант, но е предпоставка за либералната демокрация. Понастоящем големи части от средната класа изчезват. Мнозина остават в несигурна позиция и развиват всякакъв вид популизъм, защото вече не вярват в нищо.

През годините има различни варианти на предложението за приемане на Западните Балкани в Европейското икономическо пространство, което освен страните от ЕС включва Исландия и Норвегия. Страните от региона са икономически изцяло ориентирани към ЕС, с който извършват около 3/4 от търговския обмен.

Всъщност Турция, Русия или Китай - за чието влияние на Балканите често се предупреждава драстично - не играят почти никаква икономическа роля в региона (с изключение на Москва в енергийния сектор). Обменните бюра от Белград до Тирана предлагат евро, долари и швейцарски франкове, но не рубли или турска лира. Но идеята страните от региона да се подготвят за участие в Европейското икономическо пространство досега многократно е била отхвърляна от Белград до Тирана. В тази идея те видяха опит за измама на кандидатите за ЕС като сурогат на ЕС.

Весна Пушич, хърватският външен министър по време на присъединяването към ЕС, също говори за вестника, като смята идеята за икономическо и финансово включване на региона в ЕС за важна, но посочва и примерите на Полша и Унгария.

Мартенс завършва анализа си по следния начин: Трябва да се обсъждат нови подходи, защото никой в ​​региона не вярва в процеса на разширяване в неговата оригинална, позната форма. И имат основателни причини за това.