„Гласове изпод леда” е онасловена новата книга на Виолета К. Радева. Съставена е от три дяла: „Добрите българи”, „Желязната метла” и „Раната Македония”. Част от поместените текстове са публикувани в сайта Faktor.bg и в сайта LiterNet, други са претърпели основна редакция с цел обогатяване на фактологията, а има и такива, писани специално за книгата. Читателите могат да се запознаят със съдбите на някои убити от т.нар. народен съд държавници и интелектуалци като проф. Александър Станишев, Светослав Помянов, Димитър Генчев, арх. Йордан Севов, Данаил Крапчев и др., с участта на техните потомци, както и с усилията и борбите на успели да намерят спасение на Запад наши политически емигранти. Включени са и

автентични свидетелски разкази на хора, репресирани от комунистическия режим

Един от основните акценти на книгата е за дейците на освободителното движение на останалите извън пределите на България наши сънародници от Македония. Публикувани са непознати за днешните читатели очерци на Йордан Бадев за македонски революционери и поети, оцелели писма до известния литературен критик и публицист във в. „Зора” от автори като убития от комунистите писател Димитър Шишманов, проф. Михаил Арнаудов, Асен Разцветников, Чудомир, Кирил Христов.

Защо „Гласове изпод леда”?

В послеслова към книгата Виолета К. Радева между другото пише:
„През Дунав върху България връхлитат не само зимните виелици, но и политическите зими. През Дунав нахлуха окупаторите на Третото българско царство, накичени с петолъчки и сърпове. От пределите на червения кървав вихър настъпиха терорът, грабежите на имоти, предприятия, работилници, бакалии и къщи, на земята на българските работливи селяни, съветизацията, култът към личността, националното предателство, господството на новата класа, тъй наречената номенклатура. Ужасът скова в рамките на няколко години всички слоеве, цялото общество. Върху гладката ледена повърхност на страха танцуваха Лъжата и Омразата. Дори след смъртта на Сталин, умъртвил милиони в собствената си страна и впрегнал в робски труд милиони в лагерите, ужасът и страхът държаха в ледените си прегръдки населението. Едва с доклада на Никита Хрушчов на ХХ конгрес на КПСС, разобличаващ култа на Сталин и повдигащ донякъде завесата за злодействата, вършени уж в името на щастието на човечеството, повя пролетен вятър. Размразяване (оттепель) – така нарекоха отхлабването на болшевишкия режим и смекчаването на терора в СССР и у нас, който така и не спря до самия преврат от 10 ноември 1989 година. Градусите на репресиите се меняха в синхрон с конюнктурата – вътрешна и външна. Унгарското въстание през 1956 г. напълни отново затворите и лагерите с „недоубити врагове”, остави без хляб неудобните на режима, от които всички началници бързаха да се освободят под заплахата на партийни и ДС санкции. Същото се повтори и след 1968 г., когато интелектуалците в Чехия се опитаха да се противопоставят чрез манифеста си „Две хиляди думи” на социализма от болшевишки тип. Лекият свеж полъх отново беше пометен от съветската имперска виелица. Лъжата, омразата, ласкателството, подлизурството, нагаждачеството, използвачеството, връзкаджийството, корупцията, откровените кражби и своеволия на овластените развращаваха поколение след поколение. 

Изглеждаше, че след взрива на Чернобилската  атомна електроцентрала и краха на съветската войска в Афганистан, най-после идва краят на продължилата седем десетилетия обществена ледена епоха. Горбачовата „перестройка и гласность” раздвижи ледените блокове, шурна отгоре вода, която понесе имена, фалшиви идоли, скривани тайни, ужасяващи истини... Започна размразяване. Но...ледовете все още не са се разтопили – три десетилетия след вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989 година! Все така на власт, макар да се разделиха на уж „модерни леви” и на „десни”, са старите комунистически фамилии.  Леко префасонирани, продължават да са в ширпотреба предишните шаблони и  старото съдържание. Строим паметници на национални предатели. Славословим старите окупатори. Продължаваме да повтаряме лъжите за монархофашизма, за „братската дружба”, за всякакви дъги – православни, славянски, евразийски. Продължаваме да стоим разкрачени между Изтока и Запада. Успокояващото е, че

идват нови поколения и те ще търсят своя път

Тревожното е, че тези нови поколения съзнателно се държат в невежество за близкото минало. Много сили и фактори нямат интерес да се познава това минало. Затова то лежи похлупено, подменяно, украсявано, изопачавано.
Всичко обаче бива до време. Както учи Христос, „Не може се укри град, който стои навръх планина”, както и не може да се укрие светлината. Защото Истината, която е божествена светлина и Небесен Йерусалим, винаги намира своя път до хората.”
Дано книгата „Гласове изпод леда” намери път към повече читатели, които не възприемат доскорошното минало като „романтична епоха”, по безсрамното определение на комунистическия професор по история Андрей Пантев, а като ледена епоха, с която трябва по-скоро да се разделим безвъзвратно, ако искаме България да я бъде и занапред.