Клаус-Дитер Франкенбергер, Дойче веле

Няма какво да се чудим, че икономическите кръгове изпадат във все по-голяма паника, когато става дума за Брекзита. Театърът, който се разиграва в Лондон, събужда огромни съмнения дори у най-заклетите оптимисти. Накъде води всичко това? Кога ще свърши? Ама окончателно да свърши!

Твърд Брекзит, мек Брекзит, преходен период (през който всъщност всичко си остава по старому), удължаване на преходния период, отлагане на напускането, отменяне на напускането, предсрочни избори – британската политика подлага на огромно изпитание гражданите на Обединеното кралство. А също и партньорите на континента.

И хич няма да сбъркат онези, които биха заявили, че някой ги прави на маймуни в една супер сериозна ситуация. Ако Брекзитът някой ден бъде окончателно осъществен,  тогава единият от двамата партньори – и то този, който беше и си остава силен и стабилен – сигурно ще пролее някоя прощална сълза, но и ще отрони въздишка на облекчение.

Британците са крайно разединени

И последната ескалация се дължи най-вече на това, че Обединеното кралство е тежко разединено, когато става дума за Европа. Този разлом минава през правителството, през опозицията и не на последно място – през самото население. Консенсус няма – та нали резултатът от референдума за излизане от ЕС беше почти на кантар.

Този референдум изобщо не успокои духовете, нещо повече: на мнозина, включително и на един бивш министър за Брекзита, едва със закъснение им просветна колко трудна и с какви тежки последици ще бъде раздялата с ЕС. И че Великобритания не може да постигне и двете заедно: хем да си възвърне контрола, хем да не изгуби откъм благосъстояние.

Навремето премиерът Дейвид Камерън обяви този референдум с надеждата, че мнозинството ще гласува за оставане в ЕС, а по този начин неговата собствена Консервативна партия веднъж завинаги  ще се помири с европейската интеграция. Каква гротескна заблуда само! По нищо не личи, че неговата партия ще преодолее това свое вътрешно разединение. Самият Камерън е най-добрият пример за това: след като дълги години ругаеше ЕС, той изведнъж започна да твърди, че Европа е екзистенциалната застраховка за британските сигурност и благоденствие. Каква ли реакция би могла да се очаква от хората в една такава ситуация?

В Лондон със сигурност ще бъде изиграно и второто действие от пиесата „Нашата европейска дилема". Или може би пиесата се казваше „Нашето европейско фиаско"?