Иван Николов*

Годините минават, много от хората, които тогава живееха с вяра и надежда за нормализиране на отношенията между нашите две държави, вече не са между живите, но оставиха диря - дирята на непреклонната воля за изкореняване на неправдата.

Онази неправда, която в продължение на няколко десетилетия се опитваше да изтръгне общият родов корен на братята и сестрите от двете страни на Осогово. Тази кръвна връзка тържествено и без каквито и да е емоционални задръжки изгря като изстрадана усмивка, неприкрити сълзи и искрени прегръдки на 8 май 1994 г. Тогава в Скопие беше официално представено, под строгия поглед на цивилните агенти на УДБА, „Движение за приятелство и сътрудничество между Р Македония и България.“

Ще повторя, че повечето от творците на това събитие отдавна ни гледат с любопитство от небесните селения. Гледат ни строго и насърчително, за да ни вдъхнат повече кураж, повече решителност да извадим на светло недокоснатата от югокомунистическата пропаганда истина за традициите, за предците ни, за собствената им непримиримост…

Предисторията

Една неосъществена среща на група македонски българи с президента Желю Желев, в началото на юни 1993 г., стана повод да се озоват в кабинета на арх. Христо Генчев в София, председателят на Академичния форум за национална политика. Ще поясня, че Форумът беше сдружение на учени от различни клонове на познанието – историци, литератори, философи, геолози, микробиолози, химици, инженери, архитекти, както и дипломати, юристи, икономисти. Целта беше чрез влияние върху политическите субекти да се притъпи партийното противопоставяне в името на националното ни единство.

Христо Генчев съумя да създаде атмосфера на откровеност, на взаимно доверие и на неприкрита радост от внезапната близост. За това беше се погрижила и съпругата му, архитект Елена Генчева, с корени от гр. Щип.

Групата на гостите се водеше от ветераните Крум Чушков от Велес и Александър Рунтев от Щип, прекарали дълги години по затвори и лагери, като хора с непоколебимо българско самосъзнание, но нейният истински живец бяха представителите на гр. Струмица – учителят по история Димитър Галев, автор на двутомното изследване „Бeлиот терор во Jугоисточна Македониjа 1910-1941 г.“, архитектът Георги Мучев и бизнесменът Борис Бонев.

Естествената непринуденост в общуването роди желанието за нови срещи. Нещо повече, арх. Христо Генчев още на другия ден предложи да поканим групата от Македония, на заседание на ръководството на Академичния форум. Роди се идеята да създадем някаква организационна структура, която да прокарва пътеки в буренясалите отношения между двете ни държави. Това трябваше да се обмисли с подробности, разбира се, на следващите събирания със съмишлениците ни от Македония.

Христо Генчев осигури средства, други членове от ръководството на Форума наеха творческия дом на Съюза на кинодейците в Лесидрен за първото ни официално събиране. То се състоя на 1, 2 и 3 октомври 1993 г. Гостите от Македония бяха в по-разширен състав: Крум Чушков и Надка Чушкова от Велес, Ацо Рунтев от Щип, Димитър Галев и Роза Галева от Струмица, юристът Георги Василев и Зора Василева от Скопие, д-р Павле Анастасов от Кочани, д-р Страхил Георгиев от Куманово, адвокатът Трайче Витанов от Струмица, Костадин Михайлов и Фимка Михайлова от Струмица и др.

От страна на домакините, освен всички от ръководството на Академичния форум за национална политика, присъстваха още бившият служебен премиер Димитър Попов и политикът Петър Дертлиев, със съпругите си.

Вечерта на 1-ви октомври премина във взаимно опознаване.

На 2-и октомври заседанието беше открито от проф. Димитър Велянов. Добре обмислени идеи предложиха проф. Симеон Янев, академик Ефрем Каранфилов, д-р по философия Зоя Андонова, дипломатът Стоян Венев, икономистът Милко Бояджиев.

Обширно експозе, от страна на гостите, изнесе Димитър Галев.

Силно впечатление направиха думите на Фимка Михайлова: „Никога няма да забравя тази среща. Сега по-гордо ще възпитавам децата и внуците си в дух на истината за нашата народност…“

Срещата завърши с решението да създадем „Движение за приятелство и сътрудничество между Р Македония и България.“

Представянето

За пет месеци съмишлениците ни от Македония бяха успели да преодолеят всички административни пречки, особено за организация с български облик , и регистрацията на „Движението…“ беше факт още в края на април. На 8 май 1994 г. тази необичайна, за теорията и практиката на господстващата идеология в Македония, структура беше представена официално пред обществеността. Какво е коствало това на организаторите е въпрос, на който всеки сам може да си отговори. За това няма да говорим. Остава само споменът за ентусиазма, за решимостта, за вдъхновението, които белязаха този ден от самото му начало…

Още от ранни зори в адвокатската кантора на Георги Василев, на ул. “Луи Пастьор“ №5 в Скопие се събраха организаторите на събитието. Кантората се превърна в действащ щаб. Влизаха и излизаха възбудени, но радости хора, чуваха се припрени гласове, правеха се последни предложения. Настъпи смут, когато се разбра, че властите преместват събитието от залата на театъра в сграда по-далеч от центъра. И въпреки това, насъбралите се, в новопосочената зала, от всички краища на Македония мъже, жени и младежи не униваха. Те сияеха. Те се прегръщаха и целуваха като на дългоочакван празник. В това време цивилни агенти на УДБА бързешком събираха от масите програмните документи на Движението, акт, който събуди само снизходителните усмивки на присъстващите. A между тях имаше бивши депутати от първото Собрание на самостоятелната държава Македония и министри от първия служебен кабинет на Никола Клюсев. На това необичайно събитие, освен всички присъствали на срещата в Лесидрен, България, през есента на 1993 г. бяха дошли потомци на известните фамилии Татарчеви и Низамови от Ресен, Коцареви и Куртелови от Охрид, Ципушеви от Радовиш, Чулеви от Кавадарци, Църномарови от Битоля, д-р Мишко Синадинов от Скопие - потомък на комити. Тук беше и публицистът Владимир Перев, със свежа памет за родовите си български корени от гр. Прилеп. А фотожурналистът Драги Новоселски едва сдържаше емоциите си...

Сред присъстващите се открояваха и „любимците“ на Титовите тайни служби, дългогодишните затворници Ангел Митрев – Героя от Скопие, Тодор Гулев и Георги Калаузаров от Велес, всеотдайният за каузата на българите Йове Стояновски –Рибарот от Скопие…Специално за случая от Швейцария се беше върнал Бранко Майсторовски.

Няма да забравя възторжените лица на локомотивния машинист Благой Велинов и на шофьора Драган Попов – Попе. И думите на Блаже: “Стаса ли пругата до Софиjа цела недела ке го терам возот без одмор…“

Гласът на Панде Ефтимов, водещ това необичайно за младата държава събиране, въдвори тишина. Тишина, която беше натоварена с очакването за думи, които отдавна трябваше да се чуят тук. И тези думи се чуха. Изрече ги Димитър Галев, който прочете тезисите за бъдещето на Движението и на…Македония.

Ето някои от неговите прозрения за състоянието на духовете, за необходимите практически решения и волята за постигане на целите:

….“Днешна Македония прилича на дете, което не си знае родителите, някакво Темповичко-Колишевско творение…“

„Спорът между Гърция и Македония не е спор между Атина и Скопие, а спор между Гърция и България. Той съществува вече 1300 години…“

…“Стъпките, които правим пред международните институции и пред отделните държави имат за цел да докажем, че Македония като народностна единица съществува от 678 г. когато Кубер, по-възрастният брат на Аспарух, довел тук древните българи, които не са от тюркски произход, а самостоятелен древен народ…“

„Първата крачка на сближаването трябва да направи Майката. Лесно е да си българин в Северна България, но в Скопие, Битоля, Прилеп, Охрид… е съвсем друго…“

„Ако не намерим решение за банки и бизнес ще заприличаме на дърво, чиито листа постепенно вехнат…“

„Много добре знаем какво става с нас в Македония. Над главите ни виси иконата на св. Климент, а пишем с буквите на Вук Караджич. Ние имаме традиции, но Възраждането в Македония е прекъснато. Ние сме за ново Възраждане…“

„Хората в Пехчево сърце дават за България и отиват в България с надеждата, че жп линията между София и Скопие ще започне да се строи. Но това все не става…“

„За решаването на всички тези проблеми липсва добре обмислена икономическа и културна програма…

Затова сме се събрали днес…“

Трезви думи на хора, издържали всички изпитания на режима, но съхранили изконната си същност…В това се убедихме още веднъж на другия ден, 9 май, когато домакините бяха решили да ни покажат и други градове на Македония.

На път за Охрид бяха уредили среща в общината на Кичево. Приеха ни като очаквани гости. Особено ни впечатлиха думите на един от местните ръководители:

“…Македония е географско име, а България е народностното. Ние сме от един корен с две гранки. Ние сме българи…“

Още по-голямата изненада дойде в Охрид. Когато пристигнахме в мотел „Коцарев“, съпругата на собственика, Драгица, ни посрещна видимо развълнувана. След това изчезна за около час и когато се върна, носеше поднос с червени яйца и ги раздаде на всеки един от нас, да се чукнем като на Великден…

Всичко, което видяхме, чухме и почувствахме през тези два дни ни изпълваше с основателни надежди за иднината на взаимоотношенията между нашите две държави…

***

Трийсет години по- късно, на същата дата - 8 май 2024 г. в Р С Македония се провеждат парламентарните и вторият кръг на президентските избори.

Цялата предизборна суматоха, извън параноичната антибългарска истерия, премина в необуздано противоборство между досега управляващия Социалдемократически съюз на Македония – бившите комунисти и ВМРО-ДПМНЕ. Парадоксалният факт е, че тази партия, която от противниците си в началото на демокрацията се окачествяваше като откровено пробългарска, под диригентската палка на Никола Груевски, а след него и на Християн Мицковски се превърна в инструмент на десетилетната белградска стратегия за Македония.

За да разберем каква крачка назад, спрямо своя генезис е направила тази партия, ще се върнем в началото на деветдесетте години, когато не други, а гръцките политици и журналисти, загрижени за югославското наследство в Македония, характеризираха ВМРО-ДПМНЕ…

На 13 април 1994 г в. „Катимерини“ помества кореспонденция от Скопие на журналистката Виху, озаглавена „Сценарии от Тирана и от София за дестабилизация и сателизация на Скопие“. По повод пресконференцията на Любчо Георгиевски в агенция „Балкан“ на 6 април 1994 г. Виху прави следното заключение:“…По време на посещението на ВМРО в София, беше избран подходящият момент, за да се заговори за ужким „съществуването на нужда от закрила на българското малцинство в Гърция“. Всичко това беше премълчано от г-н Любчо Георгиевски, който на пресконференцията се постара да оклевети „лошата Сърбия“ и да превъзнесе „добрата България“, целейки да повлияе на средния гражданин в Скопие и да направи още по-трудно положението на Киро Глигоров при евентуален негов опит да върне своята страна в Нова Югославия…“

Днес и ВМРО-ДПМНЕ, и СДСМ, въпреки жестокото им боричкане за властта, и мимикриращи притворно с някаква европейска лексика, тласкат подмолно държавата към осъществяването на сценарии, подобни на Кироглигоровите…

Каква Европа, какви ценности!?...

Битката с дресираните фанатици, чиято единствена и непоклатима ценност е омразата към българите и сладострастното им сатанизиране, съвсем не е лесна.

Но гласът на истинската, не на духовно осакатената Македония, който така мощно се извиси на 8 май 1994 г. в Скопие, въпреки бруталните опити за потискането му, въпреки криминалните съдебни решения, въпреки закритите български културни клубове, въпреки арестите по изпитаната белградска рецепта, въпреки жестоката съпротива на хранениците на извратената система, като едва долавящ се подземен тътен, постепенно набира енергия и един ден ще изригне, като Везувий. Ще изригне, за да залее с лавата на справедливостта уродливото наследство на Кироглигоровци, Стоянандовци,Титопетковци, Бранкоцървенковци, Стевопендаровци, Димитърковачевци, Николагруевци, Кристианмицковци… Ще изригне, за да помете гениите на фалшификациите, на клеветите, на жестокостите…

И това е неизбежно!…

*Авторът е журналист, публицист и издател. Той е директор на списание „България-Македония” и на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. БГНЕС