Иван Николов*
Години наред не ме напуска безпокойствието от зловещата паметна костница в училището в Сурдулица, църковните шествия, „научните конференции“, литературните конкурси в училищата, канонизирането и честванията на т.нар. „Сурдулишки мъченици“, филмите, фалшифицирането на българската история и продължаващата дехуманизация на българите в изказванията на сръбските историци, високи държавни представители и духовници по време на честванията на т.нар. „Сурдулишки мъченици“.

Вече почнаха да падат и плодове от това дългогодишно нагнетяване на антибългарска омраза от амвона на църквата. Тия дни бях потресен от грубата постъпка на свещеник от Сръбската православна църква в град Сурдулица, който отказал да причести една българска майка с две малки дечица!? Жената е подала оплакване по надлежния църковен ред, но едва ли ще получи извинение.

Цялото това пренастройване на историята за „Сурдулишките мъченици“, което коварно вече навлиза в най-съкровените чувства на човешката душа - вярата, няма нищо общо нито с високите християнски принципи и ценности, нито с традиционните обреди за почитане на паметта на мъртвите. По нашите географски широчини, това по-скоро е израз на етническа омраза и призив за мъст. С оглед на историческия опит и целите на сръбската външна политика за обединението на „сръбския свят“ в единно геополитическо и културно пространство, за което тя се заиграва с руските и китайските интереси на Балканите и Европа, като залага и на победата на Тръмп, трябва сериозно да се замислим какво ни чака.

Спомням си шествията и молебените през 1989 година, когато свещеници с хоругви и новоизлюпили се брадясали четници със запасани ками, с мощите на княз Лазар обикаляха крайните териториални точки на новата стара Велика Сърбия, преди отново да бъдат положени в манастирската черква в Раваница. Само две години по-късно, точно в тия точки пламна 10-годишната война.

Сравненията сами се налагат и не ми дават покой.

В днешната уж секуларизирана Сърбия, нито едно държавно решение не може да се вземе без съгласието на Сръбската православна църква, а някогашният „европейски“ загребско-люблянски митрополит и сегашен патриарх Порфирий се оказа много по-радикален от всички негови предшественици. Сръбската православна църква се престрои в екстремистка дясна организация, която няма нищо общо с религията и православието. Но тя не смее да се коментира. В нея се вярва по същия начин, по който се вярва във възкресението.

Официалният културен модел е така устроен, че е недопустимо никакво друго мнение, което противоречи на общоприетите патриархални, политически и културни норми. Няма плурализъм, няма друго мнение. Обществото все по-дълбоко затъва в едноумното блато. Другото мнение е вражеско мнение, а срещу врага няма милост. Хората, които отстояват друга гледна точка, се считат за държавни врагове и се преследват. Другото мнение няма никакъв шанс, защото първото мнение има един-единствен аргумент – аргументът на силата, с който властта държи в подчинение опонентите си. Тя има собствена истина, собствен културен елит, собствени закони, собствена религия, собствени семейства и е несъвместима с външния свят, който функционира и се развива по друг начин.

Държавата е прекалено сериозно нещо, за да може да се гради върху насилието и лъжите. Сръбското общество, от което щем не щем, сме част и ние, в огромната си част вярва на лъжите, с които денонощно ни заливат, с цел да ги приемем като единствена и безспорна истина и да се примирим. Не защото сме убедени, а защото сме застрашени с насилие, от което няма кой да ни защити.

Известният сръбски режисьор Кокан Младенович казва: „Най-голямата историческа лъжа, в която живеем е, че ние сме жертви, а не причина за войните през 90-те години, че ние сме най-пострадалите в тия войни. На 11 юли всички даваха емисии за геноцида в Сребреница, а в нашите емисии даваха нападението срещу тогавашния премиер Александър Вучич в Поточари и така излезе, че той е единствената жертва, сякаш ония осем хиляди и няколко стотин души не са реални жертви“.

Да, трябва да си признаем, че независимо от насилието, и ние гражданите на Сърбия, носим отговорността за всички минали и бъдещи войни и за сегашното ни мрачно настояще. Колкото и да са лоши управниците ни, те не са дошли сами на власт. Освен че ги избираме, ние все повече им се приспособяваме и подчиняваме вместо да ги контролираме и да им търсим сметка. Те са лоши дотолкова, доколкото сме лоши и ние самите. Ние правим своя избор по собствената си мярка и усмотрение, избираме да ни управляват тирани и те ни управляват точно по начина, по който искаме – с твърда ръка, грубо, безотговорно и безпардонно, а не покорно свиваме глави пред съдийските тоги и полицейските палки над главите. За нас е немислимо да се разбунтуваме и да протестираме. Даже е немислимо да си сменим бюлетината на изборите. И не винаги защото ни е страх, а просто защото така сме свикнали. Военно-полицейският режим, установен по време на окупацията от 1920 г., и досега действа безотказно и е несъвместим с демокрацията, колкото и да си кривим душите.

Чест на изключенията, но като цяло, ние няма как да изберем демократична власт, защото самите не сме демократи. Няма и да станем демократи, защото така сме възпитани и научени и така учим и възпитаваме бъдещите поколения. Демокрацията вирее там където са гарантирани правата и свободите на гражданите. Ние нямаме такива, нямаме и сила да се преборим за тях.

За нас има само три начина да оцелеем. Или допускаме да ни мачкат, или ние мачкаме себеподобните си. Третият начин е да се махнем и да отидем някъде където други са се преборили за свобода на словото, за демокрация, правова държава, здравеопазване, образование, чистота, висок стандарт и пр. И го правим доста успешно – твърде малко останахме.

Историята ни учи, че империите закономерно се разпадат и от тях остават само отломки и развалини. От Югославия като че ли не остана нищо. А тя все пак почиваше върху антифашисткото наследство. Новата сръбска история и литература, която замести югославската, възкреси четническата, профашистка идеология за Велика Сърбия. Нейните идеолози, които водиха (и загубиха) войната за Велика Сърбия бяха избрани на власт не защото са демократи и не защото споделят демократичните европейски ценности. Те бяха избрани именно заради това, че не са демократи. Че не позволяват и не приемат друго мнение. И не само. Въпреки европейския жизнен стандарт, за който всички толкова мечтаем, в нашата масова културна представа Европа е пример за морален и културен упадък – гей паради, еднополови бракове, бежанци и пр. И обратно, военно-престъпниците, убийците и мародерите се героизират и се налагат като идеал и модел за подражание. За Путин всички знаят, за Монтескьо едва ли са и чували. Това вирее на нашето културно поле. Поле, върху което избуява агресивната култура на футболните агитки, но не и културата на световната литература, театъра, науката и изкуството.

Проблемът на съвременна Европа е, че трябва да уважава демократичните правила, които сама е създала, а с тях и властта която е избрана по някаква, макар и формална демократична процедура. Така сама се оплита в примката, че не само трябва да уважава, но и да финансира режимите които идват на власт на избори, но могат да се сменят само по време на революции. Не само защото се израждат и отдалечават от демокрацията, но и защото яростно се обръщат срещу нея.

Културата, която можеше да ни просветли, да промени и облагороди съзнанието ни, все по-често е обект на преследване. Не само защото КИЦ-а в Босилеград бе обискиран и книгата на Едвин Сугарев временно отнета. Не само защото почитателите на името и делото на Левски у нас ги посрещаха с жандармерия. И на босненския артист Федя Щукан също бе забранено да влезне в Сърбия, забранен бе и фестивалът Мирдита – добър ден, забранен бе и фестивалът на литературата в Нови Сад и пр. С други думи, забранено е всичко, което може да подведе под съмнение държавно-партийните догми и култове. Сякаш сме се събудили в навечерието на Римската империя и слушаме лирата и песните на Нерон, докато Рим изчезва в пламъците. А всъщност, реалността е много по-банална – около нас навсякъде се рее идеята за Велика Сърбия, нейните духовни творци дълбоко проникват в съзнанието ни, а ние нямаме смелост и сили да се освободим от тях.

Вместо да търси спасение в ценностите и идеите на европейската цивилизация, преторианската гвардия на Вучич по сръбските розови телевизии, съвсем сериозно чака армията на Путин да мине Дунава, да я дочакат с хляб и сол и с нейна помощ отново да прекроява границите на Балканите. Не може да им се оспори успеха – евроскептично настроените жители на Сърбия вече надвишиха 60%.

А нашият Нерон (кмета Захариев), окрилен от прегръдката на Вучич, тия дни открива поредния фолклорен фестивал и се провиква към свилата се и оредяла тълпа с гръмкото „Има ли виии!“, сякаш за да провери колко сме останали още. Вярно е, останали сме малко и сме слаби, но все още ни има. Все още ни крепи вярата и надеждата, че като народ сме преживели империите и идеологиите, които идваха и си отиваха, а ние оставахме въпреки всичко и напук на враговете. І БГНЕС

*Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Анализът на Иван Николов е написан специално за Агенция БГНЕС.