РС Македония е единствената държава в света, където енергията на политици, публицисти, историци, писатели, художници, учени е впрегната денонощно, ежечасно, ежеминутно да защитава две ценности – националния идентитет и език.

Навсякъде по света тези две категории се възприемат като въздуха и водата – съвсем естествено, само в Скопие на тях се гледа като на нещо, което постоянно е застрашено от някакви злонамерени люде, от някакви врагове, фашисти, демони и чудовища.

Тази свръх възбуда, тази параноя се дължи вероятно на залегналата дълбоко в подсъзнанието на политическите и интелектуални стратези на нацията догадка за нейния идеолого-политически генезис. Геополитическите обрати по време и след Втората световна война се превърнаха в благоприятна почва за реализирането на този експеримент, който остави дълбоки рани в народната душа, покрити с лейкопласта на официалната югокомунистическа пропаганда.

Двата договора с България - 2017 г. и с Гърция – 2018 г. връхлетяха като внезапен вятър, върху заблатените представи за себе си, за народа, за държавата. Вече повече от две години общественият организъм покрай Вардара се гърчи в непосилни спазми между порочното и нормалното себепознание. Учени с титли и томове изследвания зад гърба си, въстават с нескрита злоба и неприязън към всеки глас, търсещ истината като игла в купищата идеологическа слама. Така се очертаха фронтовете на разделение в обществото. Това са фронтовете, където барикадираните зад постулатите на македонизма пропагандисти упорито се съпротивляват на всеки опит за научна интерпретация на събитията след 1944 г. заключени в засекретените архиви на УДБА.

Така и след падането на Берлинската стена РС Македония продължава да бъде единствената държава в Европа, която живее зазидана в югоидеологическите представи за себе си, сатанизирайки всеки опит за ревизия на този анахроничен статус.

Барабанчици в похода на псевдоистината са академиците от МАНУ, повечето професори от Университета „Св. Св. Кирил и Методий“, институтите по история и македонски език, групите добре платени журналисти и разбира се, повечето от действащите политици.

I

На 5, 20, 24 март и 3 април 2021 г. председателят на МАНУ академик Люпчо Коцарев публикува във в. “Нова Македония“ четири опуса в отбрана на зациментираните идеологеми за Македония, като в четвъртия текст се заканва, че ще продължи с още публикации. За да бъде по-убедителен в стремежа си за съхранение на безкритично възприетите поствоенни национални ценности, той флиртува с имената на световно известни философи и културолози, позовава се на някои модерни концепции за нациите, не се страхува да се позове и на испанския драматург от ХVII в. Калдерон де ла Барка и неговата драма „Животът е сън“. В четвъртия опус, със заглавие “За броjките , владееньето и дивееньето“, не без доза претенциозност, отива още по-далече, като извиква на помощ и математиката. Дава примери с числа и теореми и отново се връща към литературата. Призовава духовете на аржентинския писател Хорхе Луис Борхес и на американеца – астроном и писател Карл Сейгън, като се спира на неговия философски роман „Контакт“, само и само да докаже колко изконни, стародавни, истински и вечни са идеологизираните постулати за Македония след 1944 г. за нейната история и духовност и каква смъртна опасност е надвиснала над тях днес.

Нека да хвърлим поглед върху две от неговите публикации!

Във втората статия, озаглавена „Постисториjaта на Македониja во четири чекори“ той формулира своите тревоги в четири пункта.

1.Договорът от Преспа, според който словосъчетанието „македонско гражданство“ се заменя със словосъчетанието „гражданин на РС Македония“ . 2. Решението на Министерството за образование и наука да промени методологията , облика и съдържанието на предмета „История“ при досегашното му преподаване в училищата. 3. Решението на Министерството за култура да замени думата „национален“ с думата „обществен“ в “Закон за осъществяване на националния интерес“ и 4. Новата концепция на филологическия факултет “Блаже Конески“, според която 11-те катедри, от които две са за македонски език и литература се заменят с 5 направления, от които нито едно не е за македонски език и литература.

В тези четири стъпки председателят на МАНУ не вижда опит за излаз от идеологическата представа за себе си, а заплаха за ценности, които според него са изконни.

Третата му статия носи заглавието „Владееньето во Македониjа“. В пет точки той формулира недъзите на управлението, които през последните години се превърнаха в универсални за всяка демокрация. Според председателя на МАНУ за Македония те са: липсата на правова държава; арогантността на политическите елити; корупцията на политиците; овластяването на лъжата и безкрупулността при осъществяването на амбициите за власт.

Безспорно,​ формулираните недъзи на политическия елит на днешната македонска държава са бич за обществото и за отделния човек, но в интерпретацията на Люпчо Коцарев те зазвучават апокалиптично не спрямо истината, а спрямо внушените ценности, носещи печата на Титовата идеология.

Несъстоятелен също е опитът на Коцарев да използва цитати от алегоричния роман на македонския писател Живко Чинго „Лазаревото писмо и писание“, за да подчертае „опасността“, надвиснала над внушаваните в продължение на седем десетилетия „национални ценности“ . Известно е, че Живко Чинго е от с. Велгощи, Охридско, в което възрожденският и екзархийският дух почти никога не е загасвал. Известно е също, че в края на 80-те години на ХХ в. Чинго беше изпаднал в немилост пред официалните кръгове на македонските писатели и власти и беше уволнен като директор на театъра в Скопие. Всъщност , цитатите, които използва актуалният председател на МАНУ от романа на Чинго, са сполучлива алегория на брутално налагания нов национален облик на Македония след Втората световна война и имат обратен на желания от него ефект. Ето как звучат те: „…чекаjте бре луге , чекаjте бре брака, лага е, лажни се тие пророци, лажни се тие водачи, не слушаjте ги, не вервите им зашчо тие не само што се лажливци, туку се и крвници, до гуша се во крв…“

Господин председателю на МАНУ, това не се ли отнася за кръвниците Лазар Колишевски, Цветко Узуновски –Абаз, Страхил Гигов и цялата им компания, за които Вие и дума не обелвате?

Зоран Заев, въпреки опасните политически лупинги, които прави и очевидните му зависимости от бившите служби, съзнателно или несъзнателно, създаде условия, в които се чуват и други гласове, освен вече прегракналите от викане ваши фалцети. Дискусията, която вие възприемате като смъртна заплаха за съдбата на „научните ви постижения“ виси като дамоклев меч над главите ви.

II

На 8 януари 2021 г. в. „Денешен“ – Скопие помести разследването на Дарко Яневски „Вистината за бунтот на калето“, посветено на войнишките размирици през януари 1945 г. и кървавата разправа с „неблагонадеждните“ в цяла Вардарска Македония. Авторът се позовава изключително на десетилетните търсения на г-н Борис Попгьорчев, който иска да узнае подробности около убийството на баща си, популярният до 1944 г. във Велес д-р Богдан Попгьорчев. Той открива , че цялата документация около кървавите събития през януари 1945 г. е отнесена в Белград, след това е скрита в някакъв босненски бункер и накрая попада в архива на бившия военен съд в Сараево. От там, заснета на микрофилм от македонския историк Растислав Терзиоски, е предадена на Архива на Македония.

Митарствата на тези злокобни документи са добър ориентир за всеки търсач на истината за Кървавиот Божик 1945 г. и за последвалата криминална разправа с всички противници на новия режим. Утешително е, че те вече са в Скопие и все ще дойде ден, когато да излязат наяве.

Документацията преминала през погледа на г-н Борис Попгьорчев разкрива различни подробности от механизма за налагането на югокомунистическата власт в Македония. Ще се спра на две от тях.

Първата подробност.

В края на декември 1944 г. се провежда второто заседание на АСНОМ, обявено като извънредно, на което вместо Тито идва Кардел. Отсъствието на Вожда е знак, че той не е доволен от местната власт, ръководена тогава от Методи Андонов – Ченто. Партийният шеф Лазар Колишевски с повишено внимание слуша всяка дума на Кардел. При заминаването си, гостът високомерно му заявява, че досега Македония е натрупала пет черни точки.

Първо. Най-късно вдига въстание.

Второ. Най-безпроблемно преживява окупацията.

Трето. Претърпяла е най-малко загуби.

Четвърто. Дала най-малко жертви и

Пето. Не е участвала в освобождението на Югославия.

И следващите думи на Кардел:

“Първите три грешки няма как да поправите, но четвъртата и петата може. Затова ОЗНА трябва веднага да започне да арестува и да убива, а вие спешно да изпратите големи единици на Сремския фронт.“

Тези думи са ключът към всички последвали кървави събития в Македония. Те обезсмислят и цялата митология за славните партизански подвизи и за кървавите жестокости на „бугарскиот окупатор“.

Втората подробност.

Това са думите на Борис Попгьорчев, записани и предадени от Дарко Яневски:

„Каквото и да говорим, по някаква чудна игра на съдбата, всички събития през януари произтичат от разговора между Кардел и Колишевски. След този разговор войниците разбират, че ще гинат при Срем, а не за Солун и ето го бунтът на Калето. Този бунт довежда в Скопие началника на КОС, тогавашният генерал и народен герой Ефто Шашич, който е трябвало да оправи кашата, забъркана от „некадърното“ македонско ръководство.

Седем дни по-късно поради същите причини избухва и бунтът в Щип на 15 януари.

Шашич тръгва да оправи и там работите. Но непосредствено до днешното изкуственото езеро, близко до Велес, джипът на Шашич полита в Отовичката река. Това налага Шашич и придружаващите го да прекарат вечерта във Велес.

Според Титовия биограф Дедиер, тази вечер, бесен, Шашич нарежда да бъдат ликвидирани арестуваните във Велес, между които и моят баща.

Всичките тези събития някак тайнствено са преплетени едно с друго и заедно с убийствата в Куманово и Ресен, превръщат януари в един от най-кървавите месеци в македонската история. А всичко започва от Кардел и Колишевски и техният разговор за петте черни точки на Македония…“

Безпристрастните изследователи са на ход. Те трябва да направят дългоочакваните анализи.

***

Очевидно е усилието на Дарко Яневски да бъде обективен, цитирайки постоянно Борис Попгьорчев , но той не може да надскочи себе си, като носител на зазубрени антибългарски тези, когато говори за войнишките бунтове и събитията от януари 1945 г. Например: “Но, изказите на воjниците во истрагата и на суденьето jа разбиват „пробугарската“ теза…“ Или: “Значи, покриена е цела Македониja, па не може да стане збор за тоа дека биле само неколку побугарчени воjници од Источна Македониjа…“

Независимо от всичко антибългаризмът като философия, идеология, пропаганда и средство за национално самовнушение , в този текст е значително обезсмислен…

III

Следните думи на Борис Попгьорчев, цитирани от Дарко Яневски, отварят съвсем естествено и темата за националността на бунтуващите се войници и всички избити през кървавия януари на 1945 г.: „ Интересно е, че в това време, за събитието са мълчали с месеци медиите в Македония – вестник „Нова Македония“ и Радио „Скопие“. Не само в януари, а и по-късно, все едно нищо не се е случило. Общо мълчание. Спорадично, събитието е представено като протест на група войници, националисти и ПРОБЪЛГАРСКИ настроени, та даже и БЪЛГАРИ…“

Борис Попгьорчев се рови с години в тайни и явни архиви, с една единствена цел: да разбере истината за смъртта на баща си д-р Богдан Попгьорчев и да открие повече факти за него. Кой е той?

Той е безспорен авторитет, лекар, посветил се изцяло на професията си, но и изявен опонент на диктаторския режим на крал Александър Карагьоргевич. Д-р Попгьорчев е активен член на Македонската младежката тайна революционна организация. В негово лице съгражданите му виждат и пример, и опора. Той приема идването на българската администрация като национално освобождение . Верен на професионалния си дълг, често е лекувал и партизани в собствения си дом…Когато българската войска се изтегля от Македония негови съграждани го предупреждават да напусне Велес, но той отговаря: “Няма защо да бягам. Не съм извършил нищо противонародно. Единствената разлика между мене и партизаните е, че аз съм българин и настоявам, че всички сме българи. Нека ме съдят, на съда достойно ще защитя националната си чест…“(По Коста Църнушанов „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него“, София1 1992 г. )

През 2006 или 2007 година, а може би и по-късно, не си спомням точно, заедно с госпожа Райна Дрангова, д-р Зоя Андонова и аз посетихме господин Борис Попгьорчев в наскоро открития му хотел в Скопие. На чашка кафе стана дума и за тези събития. Аз му преразказах написаното от Коста Църнушанов и го попитах вярно ли е това? Той поклати утвърдително с глава.

Да, но партизаните не разсъждават и не се интересуват от достойнствата на нарочените за врагове, а търсят жертви, върху които да стоварят садистичната си отмъстителност…И така д-р Богдан Попгьорчев заедно с 52-ма видни граждани на Велес е арестуван, пребит и както се разбира от разследването на сина му, по заповед на генерал Ефто Шашич ,всички арестувани, сред които и той, са убити и заровени в общия гроб...

***

Въпросът, кой иска истината за Македония след 1944 г., разстреляна с югокуршумите на Шашич, Темпо и Колишевски да остане заровена в тези масови гробове и в още неразчетените архиви, има отговор. Той е известен в Скопие, особено на елитите – политически и интелектуални, които трябва да го изрекат, само че те се страхуват и панически бягат от него…

Побързайте драги, времето не чака!

(Източник: БГНЕС)