В България трудно се разбира, че отношенията ни с РС Македония се различават коренно от връзките ни с която и да е друга държава. Опитите за каквото и да е взаимодействие между София и Скопие са подвластни на туморните геополитически и идейно-политически клетки, инжектирани с белградския серум на отчуждението и противопоставянето. Тук има специфика, която не е съизмерима с познатите дипломатически практики.

Точно това не беше отчетено при първото задгранично посещение на новия български премиер Кирил Петков в Скопие. С юношеска самоувереност , той напъха в задния си джоб всички предупреждения за коварния югокомунистически образ на съвременната македонска държава, в лицето на нейните лидери, за да се поклони пред този единствено оцелял и до днес духовно непокътнат екземпляр на Титовата федерация. Неговите прибързани самооценки, цитирани от местните и българските медии като „Постигнахме огромен успех“, „До два месеца ще имаме авиолиния София –Скопие“ и т.н. смущават запознатите с проблемите.

Добрите намерения винаги заслужават аплодисменти, стига те да са плод на сериозен икономически, геополитически и идеологически анализ. Ако г-н премиерът Кирил Петков беше се поровил в томовете над сто и петдесет годишна документация за изграждане на жп връзката София-Скопие, той нямаше да поставя въпроса с натрапваща се дилетантска самоувереност…Напротив, размишлявайки върху всички неосъществени опити на България за реализирането на този проект, той щеше да има много по-реалистична представа за проблема.

Противоречивите сигнали, които излитаха след срещите му с президента Пендаровски, с премиера Ковачевски, с председателя на Парламента Джафери, с лидера на най-голямата албанска партия, коалиционен партньор в управлението на държавата, ДПА- Али Ахмети и с Християн Мицковски , шеф на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, съдържаха и едно почти еднакво послание –София да си затвори очите за десетилетно възпитаваната омраза към България и българите, а подмяната на думичката „българин“ от всички изворови свидетелства, оставени от личностите, сътворили Възраждането и революционните борби, да се възприема не като криминално деяние, а като нов прочит на историята…На този фон плахо повдигнатия от него въпрос за геноцида на българите по времето на югокомунизма и съдбата на техните потомци в днешната държава покрай Вардар, отидоха някъде в общия кюп от съновидения, несръчно смесени с фалшивата митология за партизанската антифашистка борба и за “българската окупация“. По този въпрос английската Уикипедия може да му бъде полезна със следната констатация:“…Нежеланието за цялостна преоценка на югославската комунистическа историография се дължи главно на факта, че самата македонска нация, държава и език са резултат на югославската комунистическа политика, където тази историография е изиграла решаваща роля. За масовия местен политически истаблишмънт отношението срещу комунистическа Югославия се разглежда като антимакедонизъм…(Улф Брунбауер, „Просърби“ срещу „ Пробългари“:Ревизионизъм в постсоциалистическата македонска историография“ – 21 декември 2005 г, https //doi.org/10.1111/j.1478-0542.2005.001.x )

Обидно малкото време, което отдели г-н Кирил Петков за среща с представители на българските организации в РС Македония, без да изслуша техните спотаени тревоги, също е част от общото впечатление за неговата повърхностна запознатост с деликатната и болезнена материя, отнасяща се до миналото и бъдещето на България и Македония…

Не само премиерът Кирил Петков, а цяла България желае да имаме добри отношения със Скопие, но не трябва ли да сме наясно, че срещу нас се изправят добре платените и днес обслужващи екипи на една ръждясала остатъчна конструкция на югокомунизма, претендираща, че е част от съвременната европейска цивилизация!? Нещо абсурдно!

Колкото и да е болезнена, истината е необходима!