Елисавета Белобрадова

Откакто съм народен представител, това са четири, кратки по своята съдба народни събрания, съм ставала свидетел на различни прояви на човешко падение. Това не е учудващо, защото времената са може би най-тежките в новата ни история, състезанието по агресивни и скодоумни понякога изказвания  е постоянно, а когато някой се прояви особено впечатляващо в обидите и нападките, всички останали политически сили обикновено мълчаливо се присмиват на обекта на нападките, защото така повелява политическата битка - изяж или ще бъдеш изяден. 

Но от всички  размени на реплики, най-тъжните и ужасяващи са били заканите на колегите от Възраждане към нас, че ще дойде скоро време и ще ни изпратят в Белене. 
Тъжни и ужасяващи, поради хиляди причини.

Най-вече защото те знаят и ние знаем, че в България не се говори достатъчно по темата и младите хора с малки изключения нямат нито памет, нито познание за събитията, които са се случили през годините, в които Белене е символ на изтезания и смърт, на терор и тоталитаризъм. 
Шепата хора, посветени на паметта за Белене правят каквото могат, но то заедно с единичните усилия на отделни учители, не е достатъчно. 
Та заплахите, които Възраждане отправят към нас, не са заплахи по същество, а приближават, за наше огромно нещастие, понятието “вътрешноведомствен хумор”. Вие си знаете какво ви казваме, ние си знаем какво ви казваме и всичко това ни е много забавно, защото почти никой друг не разбира за какво се говори.
Тези коментари, разбира се, винаги са минавали пред мълчаливото допустителство на ГЕРБ, ДПС и БСП. БСП напълно разбираемо мълчат, но ГЕРБ и ДПС просто наблюдават този вътрешноведомствен тепих без да се противят Белене да бъде използвано за закачки и препирни. Никак не искам да кажа, че им е било приятно или са се съгласявали. Просто казвам, че го допускаха като част от политическия театър, защото … защо не? Ако почти никой не помни, то какво значение има.

Забвението на историята е най-страшната участ за един народ

А историята на Белене още по-трудно стига до хората и се помни, защото съдбата на мъчениците на комунистическия режим в неговия знаков лагер никога не станаха истинско масово достояние до  младите хора, до учениците. Само и единствено благодарение на шепа отдадени на паметта хора, както и на индивидуалните усилия на учители по история, тази мрачна и ужасна част от нашата история достига до нас.  Да, знам - има я в програмата, но аз имам предвид наистина да говорим за това. Постоянно, настойчиво и с цяло сърце. 
Днес, на първи юни отново правим опит да тръгнем през А и Б на ужасните събития и носим цветя на загиналите свободни души, на мъчениците и на страдалците, които удържаха свободата на духа.

През 1949 г. комунистическата власт в България взема решение за откриване на концлагер Белене, познат като “Втори обект”. Построен е по примера на нацистките и руските концлагери. Там са заточвани и убити политически неудобни лица, свещеници, медици, военни, земеделци и преподаватели. Създаден е и женски лагер недалеч от него - на остров Щурчето. Над 20 000 души са затворени в Белене, а част от тях никога не са напуснали територията на острова. На остров Персин днес още могат да бъдат намерени техните безименни гробове.
Комунистическият режим създава минимум 44 лагери в страната, които функционират в различни периоди между 1945 г. и 1987 г. Първият от тях е създаден през януари 1945 г до гр. Сандански – в гара Свети Врач.
В „Белене“ са лишени от свобода представители на всички групи, неудобни за комунистическата власт.  Членове на бившите партии преди 9 септември и на опозиционни движения, хора с различни политически убеждения, земеделци, опълчили се на насилствената колективизация, чужденци, граждани от етническите малцинства, представители на интелигенцията, лекари, свещеници и дори членове на БКП, обявени за врагове с ''партиен билет''. Там биват заточени и хора, които режимът е определил като „разпространители на злостни слухове, вражеска пропаганда и анонимки“.
За Петко Огойски, бивш лагерист земеделец, ''Най-страшното нещо на „Белене“ беше гладът''. Неизпълнението на трудовите норми често е наказвано с отнемането на дневната дажба хляб. Последиците от липсата на медицински персонал са задълбочени от невъзможността за поддържане на базова хигиена и рояците от насекоми на острова. 
Лагерът е ограден с телена ограда и охраняван от въоръжена охрана. 
През 1953 г., лагерът ''Белене'' е временно закрит поради смъртта на Сталин, а лагеристите - освободени. За жалост, това не е краят. Лагерът отново отваря врати през есента на 1956 г.  Причината са бунтовете в Унгария, където избухва народно въстание срещу просъветския комунистически режим и се налага Москва да смачка съпротивата със своята армия.

По идея на Тодор Живков, през 1958 г.  властта арестува стотици младежи, които се обличат според модата на Запад и поддържат ''западен''  външен вид и ги изпраща в „Белене“.  Сред тях има непълнолетни деца.
Формално  „Белене“ е закрит през лятото на 1959 г. заради осъждането от западни държави, че в България продължава да има лагери. Архивите на Държавна сигурност обаче сочат, че през 60-те и 70-те години там са принудително изселвани и изолирани хора, които да работят в Държавното земеделско стопанство и че на тях им е забранено да напускат острова без изрично разрешение от страна на управата на затвора на остров Персин.

През 1983 г. Лагерът „Белене“ отваря за трети път. Тогава в него са изолирани най-активните противници на насилствената смяна на имената на българските граждани от турски произход, позната също  „възродителен процес“.
През този период, в  „Белене“ се намират общо 517 души, основно от турски и помашки произход. 
Там те обявяват гладна стачка с условие да бъдат освободени от лагера, която накрая дава резултат и през май 1986 г. те са освободени, но са принудително заселени в други населени места. През 1987 г., само две години преди падането на комунистическия режим от „Белене“ са освободени всички лагеристи.
Сами си даваме сметка, че мълчанието, незнанието и допустителството на низки коментари в сградата на Народното събрание не са дребни неща. Това са знаци за идващи време, но и за минали времена. за незатворени страници, за непоискана прошка. Никога непоискана. Преди две години, когато бях на острова, една жена взе думата и каза “Все ни обясняват, “Хайде стига вече с това Белене, хайде стига вече, то е в миналото. Трябва да гледаме напред.” И аз съм съгласна да гледаме напред, но просто веднъж да ни бяха казали, че съжаляват за стореното. Веднъж да бяха поискали прошка. Как да погледнем напред, когато никога не ни помогнахте да го направим.”
Но дори да се поиска прошка, пак никога не трябва да се забравя и трябва да се повтаря постоянно, да учим децата от малки и ако така се случи, че ни застигнат тежки времена, да има повече хора, които да разпознаят злото, щом го видят.

Последвайте Faktor.bg в