Всяка година на Националния празник на България си спомняме за героите. За мъжете, които са се включили във войната без да знаят дали ще се върнат живи. За нежната сила във войната обаче се говори малко. Как жените са участвали в Освобождението на България – разказват потомците на оцелели след Освобождението опълченци, разказва БНТ.

Тишината на войната е страшна за тези, които чакат. Защото не знаят какво идва след нея. Войната променя и гласа, и слуха, и съзнанието. Променя ги веднага. За по-нататък оставя само щастието. Ако има по-нататък. "Баба ми се е била врекла и е била бъдеща му невеста, пък той е бил бъдещия жених. Дядо ми е бил 25-годишен и е нямало никакво съмнение, че той е трябвало да отиде да помага за Освобождението на България. В онова време те са чувствали и са разбрали, че трябва да израснат внезапно, за да могат да успеят техните мъже на върха", разказва Николай Дачев, внук на опълченци.

Двама от хилядите българи, оставили личното си щастие, за да гонят общото. Две от хилядите българки, на които се наложило да превърнат душите си в мъжки. "Дядо Никола взема торбата и пушката и тръгва тук из планината", допълва Кольо Йорджев, който е правнук на опълченци. Априловската гимназия от училище става болница. И бабата на Николай идва тук всеки ден.

"Тя е носила с бохча хлябове тук в лазарета тук за ранените войници, превръзки, всичко необходимо, за да подпомогнат тук бедстващи и ранени", разказва Николай Дачев. Жените тук помагат на всички ранени. Без да питат на коя страна са. "Дори е споменавала, че тук са се лекували ранени турци. Тоест благородството е надделяло и те са отстоявали благородството на своя дух", отбелязва Николай. Малко по-високо от куршумите, е хълмът, до който е вървяла и бабата на Кольо. Единственото място, от което е наблюдавала войната с надеждата да спре.

"Тук са идвали жените, старците, младежите", разказва Кольо Йорджев. Но жените не гледат и не чакат наготово. Те влизат там, където куршумите валят, за да носят на опълченците вода в най-жадното време и храна в най-гладното време. Изпращали са и най-скъпото, което имат. Децата си. "Деца, момчета, под дъжд от куршуми са носили вода на сражаващите се опълченци", с вълнение споделя Николай Дачев.

Въпреки това за жените във войната се говори твърде малко, защото във войната няма място за женски род. "Той е герой от войната, тя е била герой от тила. Самата тя никога не се е чувствала герой, не е казвала "Виж какво направихме", отбелязва внукът на опълченците Николай Дачев. Може би, защото след войната тишината се оказва на тяхна страна. И искат всичко преживяно да е в миналото. Всичко страшно да е забравено. Да има само "по-нататък".