Калин Янакиев, Портал Култура

Може би у мен е започнало да се заражда желание за мемоаристика (възрастта ми вече предполага това) или може би все повече започвам да си давам сметка колко фундаментално различен е светът, в който преживях своята младост, в сравнение със света, който обитаваме днес и който – сигурно е естествено – сме склонни да обмърморваме, забравили колко все пак по-добър и по-смислен е той спрямо онзи. Ето защо и днес ще се изкуша да разкажа няколко абсурдно-смешни истории от времето на соца, този път от академичната сфера, която определени „носталгици“ се опитват да ни представят като населена от „блестящи умове, каквито вече няма“.

Истината за онези времена обаче е доста по-различна. По време на моето студенстване по философия – не само защото то бе в една съвършено различна информационно-техническа епоха – голяма част от онова, което изучавахме от историята на нашата наука, бе абсолютно недостъпно за нас, студентите, а поради това бяхме принудени да отдаваме общо взето сляпо доверието си за него на соцпрофесорите, „корифеите“ на философията. По идея те – твърдеше се – имаха достъп до онези източници, до които ние нямахме никакъв и затова казаното от тях трябваше да ни е достатъчно.

Само че тогава всичко в изучаването (респ. преподаването) на философията бе подчинено на една основна „парадигма“ –

тази на праволинейния прогресизъм

Е, в праволинейността му имаше и някои „дефекти“. Да речем, след „пробуждането на философския разум“ през Античността (Хераклит, Платон, Аристотел и особено „материалистите“ Демокрит и Епикур) най-неочаквано Средновековието се оказваше не „по-висок етап“, а черна дупка, в която буквално никаква мисъл не е имало, разбира се защото тогава са господствали религията и Църквата, а в тях мисъл просто не може да има – те са, както са казали „класиците на марксизма-ленинизма“ – „опиум за народа“. Средновековната философия (в която едва впоследствие се потопих) се преподаваше в две-три лекции в края на курса по антична философия – тоест ние практически нищо не научавахме за нея. Философията започваше отново едва след края на тази епоха на мисловна „наркозависимост“ и се развиваше общо взето „прогресирайки“ до немската класическа философия – Кант и най-вече Хегел – докато достигне своето абсолютно увенчание, своя мисловен предел (отвъд който не може да има повече нищо) в… „диалектическия и исторически материализъм“ на Маркс и Енгелс.

За всеки по-буден и задълбочен студент изпълнението на това изначално зададено обещание – че след разните там „класически буржоазни философи“ ще се причастим към абсолютното, най-дълбоко, най-неопровержимо философско учение на „класиците“ – бе катастрофално разочароващо (за онези, които му бяха повярвали) или катастрофално смайващо с мизерността си (за онези като мен, които не му бяха повярвали). „Философията“ на Маркс – състояща се от няколко по-обширни ръкописа с по-скоро публицистичен характер, от някакви исторически „екскурси“, направени с политико-вестникарска цел, „философията“ (на природата) на Енгелс – поразяваща с абсолютно елементарния си материализъм и накрай – истеричавите „Философски тетрадки“ на Ленин, бяха наистина като да ти препоръчат да прочетеш след „Братя Карамазови“ роман на Людмила Филипова и да те убеждават, че това далеч надминава Достоевски.

Както и да е: всеки от нас, които по-късно наистина се хабилитирахме като философи, чисто и просто „претърпявахме“ целия този двусеместриален курс по историята на марксизма-ленинизма и продължавахме „неформално“ да се задълбочаваме в истинската философия (лично аз именно по онова време започнах да чета и да изучавам непреподадените ни средновековни Отци на Църквата и латинските християнски мислители). Работата обаче бе там, че след достигнатия „най-висш етап“ на философията (Маркс, Енгелс, Ленин и пр.) пред прогресистката парадигма се изправяше тежък проблем. Все пак след „класиците“ светът продължаваше да съществува и в него от края на ХІХ в. и през ХХ в. (отвъд „Желязната завеса“) продължаваше да има „буржоазни“ философи, чиято мисъл очевидно не бе поразена веднъж завинаги от „единственото и най-правилно учение“. Какво следваше да се мисли за тях, как трябваше да се преподават те?

Марксистката парадигма нямаше как другояче да ги оцени освен като…

безспорни идиоти, продължаващи да мислят, след като мисълта бе достигнала до „самата истина“,

при това да мислят, без да ѝ обръщат каквото и да било внимание. Ето защо съвременната нам „буржоазна философия“ не можеше да се преподава инак освен като „критика на съвременната буржоазна философия“. А за „критиката“ ни най-малко не бе нужно нейните представители да бъдат въобще четени – може би затова и книгите им почти не можеха да се намерят по библиотеките ни. Да ги прочетат си бяха причинили страданието избрани „корифеи“ на марксизма-ленинизма – у нас „по съвместителство“ и членове на ЦК на БКП и дори на Политбюро на ЦК на БКП. И ето именно те ни ги поднасяха в своите „критически трудове“. В тях мислите на въпросните „буржоазни философи“ практически не бяха представяни – те бяха просто подигравани и стилизирани като малоумности, подредени – следвайки Ленин – в две най-основни рубрики: „обективни идеалисти“, тоест онези, които твърдят, че освен материята имало, съществували и някакви нематериални духовни неща (а „някой виждал ли е, пипал ли е такова нещо“) и – „субективни идеалисти“, онези пък, още по-умонепостижими „идиоти“, които смятат, че „свят извън нас въобще няма, но всичко въобще е само в нашата глава“. „Критиката“ на съвременната буржоазна философия поради така „рубрикирания“ ѝ характер се изразяваше, повтарям, в подигравки и ругатни. Най-запознатите с нейните представители наши марксистки критици (единствени имащи възможност и да пътуват по научни конференции на Запад и да се срещат с въпросните „малоумници“) разказваха дори басни как осмивали не просто словесно определени фигури сред тях: „Разхождам се аз с един субективен идеалист – доверяваше ни на лекция един от марксистките ни корифеи – и ето, отсреща по улицата се задава кола. Хващам аз субективния идеалист и го блъсвам от бордюра насреща ѝ. – Какво правиш – крещи ми той – нали ще ме блъсне! – Ама нали всичко е само комплекс от твои усещания – отвръщам му аз. – Ей, голяма работа сте вие, материалистите! – измърморва той и навежда глава“.

Там е работата обаче, че всички тези бездънно глупави съвременни „буржоазни философи“, чиито собствени съчинения нямаше как и къде да прочетем, биваха включвани в изпитните конспекти и за тях – явявайки се на изпит, ние трябваше да кажем нещо. Най-кошмарно бе с онези, за които направо нищо не можеше да се каже, защото и нищо от това, което са мислили, всъщност не ни беше представено. И ето: спомням си, че имах невероятно лошия късмет да ми се падне на изпит да излагам философията именно на един от тази мислители. Мисля, че беше британският философ от края на ХІХ в. и началото на ХХ в. Фр. Брадли (когото у нас наричаха по руски образец „Брэдли“) и за когото в пособието на академика-марксист пишеше само, че бил хем обективен, хем субективен идеалист, тоест абсурдист на квадрат. Какво бих могъл да говоря за него в продължение на цели (изискващи се) петнадесет-двадесет минути? Бях в цайтнот и знаете ли какво направих? Реших чисто и просто да си измисля Брадли и сядайки пред изпитващия, абсолютно си го съчиних – от край до край. Нищо от онова, което разказах за него на „академика“, не бе друго освен мое „фентъзи“. Да, рискът, който поех, беше голям – нали марксисткият „учен“ би трябвало добре да познава творчеството на критикувания и би могъл да ме скъса още след първите изречения. Нищо подобно не ми се случи обаче. Някъде на петата минута аз осъзнах, че маститият „критик на съвременната буржоазна философия“ познава философията на Брадли точно толкова, колкото и аз – тоест въобще, въобще не я познава.

Но бе „авторитетът“, „големият академичен учен, каквито вече нямаме“, а аз – студентът, на когото той благоволи да напише шестица за измислиците му.

„Авторитетът“ в академичната сфера –

нека разкажа и тази история – можеше обаче не просто да не знае нищо от онова, по което бе „авторитет“. Можеше въобще да не знае нищо. Можеше въобще, както се казва, „да не е в час“. Както бе например с „великия“ академик Сава Гановски, директор на Института по философия, в който започнах работа веднага след завършването на висшето си образование. Като младши сътрудник – „специалист“ – бях натоварен тогава да водя протокола на заседанията на „нàучния съвет“ (така го произнасяха) на института. И като такъв веднъж станах свидетел на следната безумна ситуация. Пред „почитаемия съвет“ трябваше да бъде представен за бъдеща публикация трудът на еди-кой си. По някакъв странен каприз рецензентът този път бе решил да започне с… критичните бележки към труда. Те, разбира се, бяха по-скоро церемониални и буквално след първите две „критични“ изречения рецензията преминаваше във фанфарни възхвали, с каквито и завършваше. Така завършваше, но не щеш ли, председателстващият „съвета“ академик – аз добре видях това, защото ме бяха сложили да водя протокола непосредствено до него – заспа тутакси след първите изречения и се пробуди едва когато рецензията бе прочетена. Всички зачакаха със затаен дъх неговото височайше решение. „Да се върне!“ – неочаквано изхриптя академикът. В залата всички остълбеняха. „Но… другарю Гановски…“ „Да се върне!“ – повтори с още по-властен тон „другарят“ и в подкрепа на нареждането си повтори… дума по дума първите две критични изречения, които бе чул преди да заспи и да проспи последвалите ги възхвали. И ето: трудът бе върнат за преработка.

И съвсем накрая: в битността си на младши „специалист“ в същия институт, в началото на 80-те години, аз се носех с определено много дълга коса (хипарската ми младост). Това, разбира се, нямаше как да не привлече вниманието на фактическия директор на института – друг изтъкнат „учен марксист-ленинец“, който в духа на тоталитарната нетърпимост към всяко различаващо се от „политкоректната“ безликост и униформеност, за която говорих в предишния си текст, ми направи строга забележка, като ме осведоми, че още на първото заседание на научния съвет, където пак щях да водя протокола, той ще обърне внимание на академик Сава Гановски върху мен и на неговото разпореждане „да се приведа в приличен вид“, аз няма да мога да се противопоставя. Така разбира се и направи – още с влизането и настаняването ни по столовете с красноречиви жестове – сочейки с глава към мен – се опита да привлече вниманието на академика върху моята персона и почти веднага сполучи. Другарят Гановски се обърна, присви очи, фиксира ме и… произнесе ясно и високо: „Колежката да си приближи стола, за да ѝ е по-удобно да записва!“ „Колежката“ – каза самият академик Гановски. Кой би могъл да му възрази, да го поправи? Щом съм „колежката“, значи съм „колежката“. Така спасих дългата си коса.

… Та такива ми ти работи в онази епоха, когато имахме „истинска наука“ и „истински учени“.