Иван Кръстев, kultura.bg*

След по-малко от месец европейците ще изберат следващия Европейски парламент. Ако четете големите вестници и слушате политическите лидери, ще останете с убеждението, че европейските избиратели са радикално поляризирани и изправени пред съдбовен избор. Често може да се чуе, че изборите този месец ще бъдат същински референдум. Крайната десница очаква това да бъде референдум по въпроса за миграцията (или по-точно за провала на Брюксел да се справи с нея), докато прогресивните проевропейци виждат в тези избори референдум за самото оцеляване на Европейския съюз. Крайнодесните стратези се надяват тези изборите да приличат на победата на Доналд Тръмп от 2016 г., докато прогресивните проевропейци се надяват изборите да бъдат като втория тур от президентските избори във Франция през 2017 г., когато Еманюел Макрон победи Марин Льо Пен. Ала и двата лагера са съгласни в едно. Изправени сме пред племенна война между популисти националисти и ревностни проевропейци.

Само че нищо от това не изглежда вярно

Едно дълбинно социологическо проучване за изборите, проведено сред 50 000 души в 14-те най-многобройните държави от Европейския съюз, извършено от агенция YouGov от името на Европейския съвет за външна политика, установи, че съществува истинска пропаст между изгражданите от медиите представи за нагласите в Европа в навечерието на изборите и реалността.

Това не означава непременно, че положението е по-обнадеждаващо, а само, че е различно. Представата за дълбоко поляризирани избиратели е вярна само за Полша, където преминаването на границата, разделяща популисткото националистическо правителство и опозицията, е също толкова вероятно, колкото смяната на лагерите във време на война. За останалите страни проблемът не е, че избирателите не могат да бъдат убедени да променят мнението си, проблемът е, че те не могат да вземат решение.

Наблюдавайки кампанията за изборите, си припомних стиховете от една смешна книжка от детството си: „Лорд Роналд не каза нищо, изскочи от стаята, метна се върху коня си и препусна лудо във всички посоки“.

Голямо мнозинство от европейците искат промяна, но това желание може да намери различни изрази. В Холандия например през март на местните избори избирателите дадоха подкрепата си на една антиемигрантска, дясна партия. Същият месец словаците избраха за президент жена либерал, след като дълги години страната беше смятана за крепост на популистите. И двата избора бяха срещу статуквото, но докато в Холандия за статукво се приемат традиционните партии, в Словакия за такова се приемат популистите.

Важното днес не е, че традиционните политически партии се придвижват към крайностите, а че избирателите се движат във всички посоки – отляво надясно или от антисистемни към традиционни партии. Постоянното пресичане на идеологически граници през 2019 г. е новата европейска версия на миграционната криза. Ала в случая с миграцията на избирателите процентът на тези, които се връщат обратно, изглежда значително по-висок. Повече от половината от избирателите, твърдящи, че обмислят възможността да гласуват за радикални партии, казват също, че е възможно да променят мнението си.

Тези избори се характеризират с пълна несигурност. Според нашето проучване половината от избирателите обмислят да си останат по домовете. Поне 15% не са взели дори това решение. А сред решилите да гласуват 70% се колебаят за кого да гласуват. Следователно 97 милиона избиратели продължават да се колебаят.

Ала има и нещо, което обединява избирателите от цяла Европа

През 1688 г. швейцарският лекар Йоханес Хофер въвежда термина „носталгия“, с който описва една нова болест. Симптомите ѝ са меланхолия, предизвикана от копнежа по завръщане в родната земя. Страдащите от тази болест често се оплакват, че чуват гласове и виждат привидения. Днес Европа е заплашена от епидемия на носталгия. Европейските избиратели са ядосани, объркани и носталгични. Мнозина вярват, че светът вчера е бил по-добро място от днес, но не са уверени кога точно е било това славно вчера. Опасяват се, че децата им ще живеят по-зле от тях самите, но не знаят как да предотвратят това.

Парадоксът на Европа се състои в това, че европейците са единодушни в мнението си, че светът вчера е бил по-добър, но са разделени по въпроса кога е бил този златен период. Антиемигрантските партии мечтаят за връщане към времето на етнически хомогенните държави – сякаш те някога са съществували, докато много от левите са носталгични към прогресивността, превърнала се в определяща черта на европейската интеграция.

Европейските избиратели са разкъсвани между желанието си за промяна и носталгията си към миналото. Европа не е разделена между тези, които вярват в Брюксел, и онези, които вярват в своите национални държави. Най-голяма група сред европейците са тези, които са скептични едновременно към Европейския съюз, и към националната държава. Ала те до голяма степен са обединени от страха, че вчерашният ден е бил по-добър от днешния, както и че днешният ден ще бъде по-добър от утрешния.

Не е ясно дали изборите за Европейски парламент ще изострят болестта, ще задълбочат обърнатото назад страдание или ще бъдат началото на възстановяване, обърнато към бъдещето. Сигурно е само едно: границата между традиционните проевропейски партии и радикалните евроскептични партии е най-слабо охраняваната днес граница в Европа. Следващите седмици ще са от голямо значение, за да решат избирателите от коя страна на тази граница мнозинството ще намери подслон.

*Англоезичната версия на текста е публикувана в Ню Йорк таймс