проф.Калин Янакиев, Портал Култура

Преди месец представители на българската интелигенция реагираха срещу т.нар. „балансирано“ представяне на комунизма в учебниците по история на България за средните училища. Малцина обаче са обърнали внимание на една друга – особено лукава „нормализация“ на соц-времената, която от дълго време се извършва в нашите масови медии (най-вече в печатните издания).

Бих определил тази манипулация така: на масовата публика трябва да се внуши, че „преди ноември 1989 г. в България имаше висока и стойностна култура, известни и уважавани (дори „на Запад“) писатели и поети, от които партийната върхушка – добра или лоша – се интересуваше; понякога, да – им нанасяше репресиращи удари, но нерядко ги привличаше дори в най-тясното обкръжение на властващата – Живкова – фамилия“. Което – трябва да се съгласим – е в рязък контраст с „нашите дни“, когато иззад шумотевицата на разни политици-еднодневки, елитни мутри и боксьори с прабългарски имена, могат да бъдат доловени най-много… самотните фигури на Георги Господинов и Милен Русков. Голямата литература сиреч бе в миналото, големите фигури на поезията, на прозата, на хуманитарната наука ни напуснаха „несправедливо охулени“ от „новите демократи“ или пък изживяват сетните години на своя „златен век“ встрани от напуснатата от идеали „потребителска публичност“, като за тях днес си спомня комай единствено президентът Румен Радев, незабравящ да ги включи сред поканените на церемониалните банкети за 24 май в резиденция Бояна.

Много малко хора си дават сметка, че тази привидност за пустота в пространството на културата, която се опитват да ни внушат масовите медии, се дължи собствено на самите тях. На самите тях, защото популярността на разни Камелия, Златка, Слави и др. под. далеч не е просто „спонтанно-народна“. Тя грижливо се създава именно от масовите медии, които, дайте си сметка, ни осведомяват за всяка смяна на техните любовници, за всеки техен „воаяж“ до Малдивите и т. н. Същевременно съвременните писатели, режисьори, хуманитаристи и т. н. не са отразявани, освен в рубриките „днес рожден ден имат“. Вярно е, че откакто „имаме демокрация“, писателите и културните дейци не са от „официозното съсловие“, не са „сертифицирани“ от държавата и да – в това няма нищо лошо и неестествено (неестествено бе предишното). Това обаче не означава, че

„литературата и културата си отидоха заедно със соца“

Че това, което казвам сега, е тъкмо така, ще се опитам да докажа в някой следващ текст. Тук, както казах, искам да обърна внимание на не по-малко от учебниците по история заслужаващото реакцията ни „нормализиране на соца“, извършвано от определени – постоянно появяващи се – публикации в масовите медии.

И за да не бъда голословен ще ви доверя, че само във в-к „24 часа“ през последната година лично аз прочетох „трогателни“ или „весели“ материали (почти винаги разпрострени на по цели две страници) за: авангардния, но ударен от най-високо място син на другаря Борис Велчев, Иля Велчев, чийто „нашумял“ (по времето на соца!) филм „Завръщане от Рим“ (не ни казаха, че бе „нашумял“ със смехотворната и нелепа претенциозност на това „дете на номенклатурата“) май бил коствал поста на бащата на таланта. По-нататък прочетох „забавната“ история как Любомир Левчев (все още живият класик „бате Любо“), бидейки приближен на Тодор Живков, на една не знам каква си среща на „първите партийни и държавни ръководители“ в някакъв курорт вечерта – след дружеска запивка с „Първия“ и други, по онова време още по-живи „класици“ – съчинил остроумно-подигравателно стихотворение за самия председател на официалното БЗНС, др. Петър Танчев и на другия ден Тодор Живков накарал „бате Любо“ да го прочете на всеослушание. Всички „много се смели“. Наред с тази „весела“ история прочетох и „драматичната история“ на „голямата“ поетеса Лиляна Стефанова (която, разбира се, никой днешен читател на „24 часа“ не помни и не чете) и как тя била високо ценена от куп „западни“ творци. Това с високата оценка на литературните соц-величия от страна на „много известни“ западни (леви) писатели е общо място в материалите. Прочетох и подробен обзор на всички големи актьори, пресъздали „по забележителен начин“ пред камерата „героя от Лайпциг“ Георги Димитров и най-вече за великия му въплътител Стефан Гецов (велик най-вече, защото др. Тодор Живков го бе обявил за „най-велик“). Не толкова отдавна за пореден път (пак разпростряна на две вестникарски страници) ни припомниха и за „трагичната“ участ на др. Людмила Живкова – имала „злата съдба“ да се роди в семейството на „Първия“, поради което нейният смел опит да инфилтрира в културата ни мистическите трансцеденталии на Изтока и да издигне един „елит“ от посветени в древнотракийските мистерии, бива сломен от Москва и довежда до нейната „гибел“.

Какво е общото във всички тези материали и защо ги определям като целенасочена и лукава „нормализация“ на соц-действителността? Първо – те очевидно внушават, че между партийната върхушка на България и нейния културен „елит“ по времето на соца е царяла някаква – нелишена от драматични обрати и епизодични удари – но все пак тясна симбиоза. Другарят Живков, става ясно, е общувал живо с писателите, а те – щом са ставали забележими със своите таланти, по правило са можели да се надяват да влязат в тясното обкръжение на „висшите ешелони на властта“. А вие – „демократите“ – ни говорите днес за някаква си тотална цензура и идеологическа диктатура. Ами! Я вижте – кой ли не е бил на „дружески запивки“ с „Първия“. Та това са били все свободни духове и таланти, с които комунистическата власт е била в непринудена близка връзка, белязана с чувство за хумор и с далеч не санкционирана дързост от страна на писателите спрямо властниците (припомням пак за следзапойното стихотворение на Любомир Левчев, присмиващо се на Петър Танчев, с което много се забавлявал сам др. Живков). По-нататък: изобщо невярно се оказва твърдяното от днешните (пещерни) „антикомунисти“, че културата била смазана от идиотските догми на т. нар. „социалистически реализъм“. Защото нали виждате – разказват ни за дръзкия „модернист“ Иля Велчев, израснал буквално в дома на член на Политбюро и одързостил се да „завладее“ публиката с „абсолютно не-социалистическия“ си сериал „Завръщане от Рим“. А и как би могло да се говори за идеологическа диктатура, когато още по-„вътрешната“ на властта – самата Людмила Живкова е била практически… неприкрита „теософка“, „мистичка“ и парарелигиозно „озарена“. Каква ти въобще диктатура, след като писателите се шегуват открито с „първенците“ и всички заедно – членове на Политбюро и шефове на СБП – са нещо като голяма „бохема“? Каква ти диктатура, когато други до среднощ посвещават самата „Людмила“ в мистериите на Залмоксис и Дионис, а сетне тя ги материализира в символите на своите „асамблеи“ и „дворци на културата“? Всичко с т. нар. идеологическа диктатура е било – внушава ни се – една голяма „игра“, играна най-вече за пред Москва, откъдето единствено – когато са я усещали – са идвали и ударите върху този иначе свободен, талантлив, дързък и шеговит културен „елит“.

Ето, това е внушението и то наистина е особено лукаво, защото се прокарва чрез (уж) „свидетели на времето“, разказващи пред вестника своите „живи спомени“ и „житейски истории“. В края на краищата далеч по-малко хора ще прочетат днес „Задочните репортажи“ на Георги Марков, в които същата тази „голяма игра“ ни е представена по един доста по-различен начин – в цялата ѝ подлизурщина, простащина, идеологическа тъпота и задкулисност. А десетки хиляди, докато сутрин си пият кафето, ще се позабавляват с „живите спомени“ за онова време – трогателни, малко смешни, както виждаме, малко тъжни, но „съвсем, съвсем човешки“. И ако са по-млади със сигурност няма да приемат,

че онова време е било „диктатура“

И понеже всичко, което казах дотук все пак би могло да ви прозвучи абстрактно, по-долу ще приведа избрани цитати от най-последния материал от описваната манипулация, който – признавам – лично за мен „преля чашата“. Става дума за материала – пак във в-к „24 часа“ от 27 юли т. г., озаглавен „Той единствен се осмеляваше да каже: Не сте прав, другарю Живков!“, посветен не на друг, а на един от най-приближените на Т. Живков комунистически дерибеи – Георги Джагаров. Всъщност въпросният „материал“ (също разпрострян на цели две страници от вестника) представлява интервю на някой си Пенчо Ковачев с г-жа Цвета Изворска-Джагарова, в което тя разказва за „нелеката съдба“ на своя съпруг.

Георги Джагаров и Людмила Живкова

Разбира се, пиететът, с който госпожата ни представя по същество най-приближения до диктатора бивш поет и драматург, би могъл да бъде разбран: все пак става въпрос за нейния мъж. Трудно разбираемо обаче е самото начинание на вестника да ни припомни за един от най-високопоставените дерибеи на режима тъкмо чрез „откровенията“ на жена му. Дори обаче за съпруга на Джагаров, изреченото от госпожата е прекалено. Ето чуйте: материалът започва с услужливо формулиран въпрос на интервюиращия, целящ да ни въведе в „героичните“ основи на биографията на Джагаров. „Георги Джагаров посреща 9 септември 1944 г. в затвора, където излежава 15-годишна присъда за антифашистка[1] дейност. Разказвал ли ви е за тази част от живота си, г-жо Джагарова?“ Забележете как е казано: Джагаров, разбира се, е бил осъден не за комунистическа (както става ясно от отговора), а за „антифашистка“ дейност. Трябва да излезе, че комунизмът е по определение тъждествен с антифашизма, а пък антифашизмът преди 1944 г. е бил монопол единствено на българските комунисти. Всъщност от отговора на г-жата разбираме, че „Поетът“ (навсякъде в интервюто думата е изписана с главна буква) е излежал общо 7 месеца от тази своя „петнадесетгодишна присъда“, но да оставим това настрана. По-интересно е как г-жата представя кариерата на Г. Джагаров, който преди да стане зам.-председател на Държавния съвет, от 1966 до 1972 г. е председател на Съюза на българските писатели (бидейки към онова време, а и до края на живота си, по собственото признание на съпругата му, автор на цифром и словом… „три стихосбирки“). „Цели 6 години – заявява ни г-жа Изворска-Джагарова – той се впряга в ярема на писателските работи… всеотдайно, с убеждението, че изпълнява родолюбива мисия. И така до 1972 г., когато – пак с решение на “високото място“, той е освободен от поста“. Метафората с „впрягането в ярема“ очевидно е любима на г-жа Изворска, защото тя я повтаря неколкократно и по-нататък в интервюто. Във всеки случай читателят би трябвало да се изпълни със съчувствие към този страдалец на върха на писателската гилдия, който очевидно шест години не е правил там нищо друго, освен „родолюбиво“ да се изнурява, докато събратята му по перо са си писали съчиненията под неговите „подяремни“ грижи. И най-накрая, видите ли, „от високото място“ го и „освободили“! Бихме могли да останем с впечатлението, че това е акт на репресия. Само че трябва да знаем, че Г. Джагаров е „освободен“ не за друго, а за да стане… зам.-председател на Държавния съвет (нека припомня, това бе институция, фактически стояща над Народното събрание в комунистическа България и „изсипваща“ му няколко пъти в годината указите, с които се управляваше страната, за да ги гласува то постфактум под ръководството на един друг „страдалец“ – Станко Тодоров).

„С какви чувства той влезе в голямата власт. Защо го направи?“ – пита за тази смяна на „ярема“ интервюиращият. И получава следния отговор: „Направи го не по своя воля. Живков в личен разговор с него му обещал, че той само щял да му дава идеите си, а иначе пак можел да си пише (интересно в какво качество щял „да си дава идеите“ – нали е бил „Поет“, а не държавник – б. м.). “Правят ме чиновник“, с потъмнели очи Георги ми сподели тази горчива за него новина. Бяха срязали пъпната връв, която го свързваше с писателите“. Нали чувате: горкият Джагаров! Та той всъщност бил… жертва на Тодор Живков, който, поставяйки го от дясната си страна, „прерязал пъпната връв, която го свързвала с писателите“. „С потъмнели очи“ той съобщил тази страшна вест на жена си. И така, като „чиновник“ живял „в плен“ цели петнадесет години (след предишните шест, „впрегнат в ярема“ на писателското председателство). Направо мъченик! Как при това положение няма да пие по цели нощи в „обкръжението на разни пеперуди и комари“ – както, без да крие, ни признава жената на „мъченика“ нещо, за което всички тогава бяха чували. Само че просто не сме знаели истинските причини да пие: бохем, но и – страдалец. Защото „цели 18 години той бе в ешелона на “висшата власт“, изпълняваше задължения и поръчения, но и през това време той е дочувал как птицата у него е потрепвала с крилца – в очакване да полети!“ Тук бихме могли дори да се разплачем: висшият комунистически дерибей и запойчик бил „птица“ вътре в себе си, при това „потрепваща с крилца“ и напразно „чакаща да полети“.

След описанието на тези тежки „репресии“ върху Джагаров („осемнадесет години в ешелона на висшата власт“, а не някакво си там „Белене“) бихме могли да очакваме, че г-жа Изворска ще бъде много озлобена на Тодор Живков, жестоко срязал „пъпната връв“ на съпруга ѝ с писателите. Тя обаче се оказва великодушна: „И двамата (Живков и Джагаров – б. м.) обичаха България. Бяха родолюбци и двамата – страдалци за съдбата на отечеството ни“ (и Тодор Живков е бил един „страдалец“ на властта, обичащ отечеството си – особено, мисля си, през 1963 г., когато предлага да предадем суверенитета си на СССР и да станем съветска република – б. м.). „Живков – такъв-онакъв – разяснява ни г-жа Изворска – но той с прагматичния си усет бе разбрал, че Георги Джагаров е поет бунтар. Но го беше взел под крилото си и търпеше този “таралеж в гащите си”. Хем да го укроти, хем да чуе от него някои горчиви истини, които блюдолизците около него не са смеели да му кажат!“ Аха, значи освен пленена (във висшата власт) „птица“, Джагаров бил и „таралеж в гащите на Тодор Живков“, казващ му – оттам – разни „горчиви истини“. Герой, както и преди 9-и септември!

Стига ли ви толкова? Ако не, прочетете си цялото интервю и кажете: какво струва „нормализацията“ на престъпния комунистически режим в учебниците по история в сравнение с тази – поредна, както обясних – отврат, с която през седмица-две ни „образоват“ от страниците на „един от най-уважаваните“ масови вестници у нас.