Войната в  Украйна заглъхна като тема в българските медии, когато Русия започна да търпи загуби, констатира философът проф. Калин Янакиев в свой коментар за Kultura.bg:

Забелязвате ли, че от известно време войната в Украйна е дезактуализирана, както в нашите почти тотално овладени от криптопутинистки сили казионни медии, така и от откровено русофилските партии и групи в политическото ни пространство? Продължават да разпространяват Путиновите „опорки“ комай само Петър Волгин и Явор Дачков, но макар поне първият да разполага с трибуната на националното радио и с над 3 часа ефирно време почти всекидневно, и двамата са по-скоро изолирани истерични гласове – глупостите на втория предизвикват, не може да не се отчете, по-скоро подигравки, отколкото гняв.

На какво се дължи това?

Ще кажат вероятно, че защото „специалната военна операция“ на Путин се проточи твърде дълго. Да, проточи се, но мисля, че същинските причини за замълчаването са други. Първата е, че въпреки първоначалните старания на русофилските среди да оправдаят агресията на Русия, да съчинят някаква фундаментална „вина“ на украинците („има нацисти в Украйна – т. нар. Десен сектор“, „има антируски погроми и репресии в Донбас и Луганск“, „има едни изгорени живи сто души в Одеса“ и прочее), повтарянето на тези измислици не просто не постигаше своята цел, а все повече поляризираше българското общество по отношение на Русия. А по-големите „майстори“ като Андрей Райчев например си даваха сметка, че подобен процес е опасен в дългосрочна перспектива. Русофилията сред българите, усещаха те, е стабилна, когато остава на дълбинно, „митологическо“ равнище – започне ли да се спори по нея в актуален контекст, се „нагорещяват“ както радикалните русофили, така обаче и т. нар. „русофоби“, а те са и по-добре информирани, и далеч по-красноречиви – от средите на „проклетите умно-красиви са“, и тях такива като Петър Волгин и Явор Дачков не могат да победят, дори да им се даде денонощно медийно време. По-добре значи е да се внуши – казвал го бил самият Андрей Райчев – че „това е собствено война на едни руснаци с други руснаци, от която ние няма защо толкова да се вълнуваме“.

По-съществената причина за умълчаването по темата за войната в Украйна обаче е 

конфузията, в която постепенно осъзнаха, че изпадат, русофилските среди у нас 

Тъй наречената „специална военна операция“ (самото съчинено от Путин наименование предполага ограничен срок за постигане на целта) продължава вече шест месеца – половин година и, както се вижда, „славната и непобедима руска армия“, олицетворяваща „величието“ на тази страна, „изконно граничеща с Бога“, която „никой никога не е успял да постави на колене“, не може да постигне в Украйна нищо окончателно – не успява да овладее напълно и безвъзвратно дори Донецка и Луганска област, до които постепенно и безславно сведе първоначално гръмко обявените си намерения да изтрие от картата тази „девиация“ на „руския свят“ Путиновата върхушка. Дайте си сметка, че шест месеца проточила се „специална военна операция“ прилича много повече на военно-политическо затъване в тресавище, отколкото на нещо истински контролирано и планомерно. А това, повтарям, е тежка конфузия за митичната ни русофилия. В нея започва да покълва съмнение: Русия май не е вече така „велика“, не е сила, на която „никой не може да се противопостави“.

Още по-страшното обаче – за което най-вече войната трябваше да изчезне от публичното ни пространство – е, че Русия изглежда започва да губи тази война.

От различни чуждестранни източници (грижливо замълчавани у нас) научаваме, че от месец насам, а от началото на август решително

украинската армия е в настъпление

на широк фронт – възвръща си десетки села в окупираните по-рано територии, с успех прекъсва мостове и пътища за снабдяване на агресора и в резултат на това този, последният, все по-осезателно започва да страда от липса на муниции и бойна техника; живата му сила е неподготвена, набързо и практически насилствено мобилизирана и търпи жестоки загуби. Всъщност само преди дни се случи нещо небивало от началото на инвазията – бе взривена авиобаза в самия окупиран (и „присъединен“ към Руската федерация) през 2014 г. полуостров Крим. Изключително симптоматично е, че руснаците не посмяха да обвинят за това украинските сили. Ако биха го направили, трябваше да признаят, че тези, последните, са се одързостили да преминат предел, за който Путин заплашваше направо с ядрен отговор. Само че, оказва се, че на него май не му стиска да го извърши и затова изпада в още по-глупаво положение. Ако военните цели в Крим не са поразени от украинското оръжие, тогава те най-вероятно са взривени от вътрешно-кримски партизански сили, а това означава, че тях ги има на тази „напълно руска територия“ и са достатъчно ефективни. Глупавата лъжа, че авиобазата е паднала жертва на пожарна невнимателност е също позорна, а отгоре на всичко на нея очевидно не вярват и стотиците руски заселници на полуострова, които – това видяхме по редица информационни канали, но не и у нас – масово напускат с коли и покъщнина довчера „напълно присъединения“ полуостров.

Да, Русия не печели, Русия започва да губи войната в Украйна. Ето защо за нея трябва да престане да се говори по казионните ни медии. Единственото – и трябващо да бъде „разобличително“ – обяснение за тази конфузия, както започнахме да чуваме все по-настойчиво е, че зациклянето на войната и успехите на украинците се дължали на масивната военна помощ на „Запада“ и най-вече на САЩ. С Русия в момента вече воювала Америка, вече воювал целокупният западен свят. И това ни се приподнася с укорително вдигнат пръст. Аз пък ще кажа следното: да, така е – с Русия на Путин заедно с Украйна вече фактически воюва целокупният Запад. И това е напълно заслужено. Защото не Западът нападна Русия в Украйна, а Русия го нападна в Украйна – както в началото, в империалистичната си еуфория заявяваха самите Путинови говорители. А на инвазия, която днес практически едно към едно повтаря Хитлеровата през 40-те години на ХХ в., Западът нямаше как да не отговори. Ще кажа дори, че той трябваше да ѝ даде отговор още през 2008 г. заради Грузия, още през 2014 г. заради Крим. Както тогава, през ХХ в., така и днес Западът закъсня да влезе във война със злото. Ето защо аз лично съм удовлетворен, че най-сетне го направи. И ще ви кажа какво още – за страшен смут на русофилите ни – демонстрира това. Първо – показа (и показва в момента), че

Западът е по-силният

И е нелепо противникът му да си въобразява, че може да се мери с него, защото разполага с „безгранична територия“ и природен газ. Ние не живеем вече в ХІХ в. Днес техника (включително военна) има именно Западът и затова, да – подкрепяната от него Украйна започва да настъпва и ще продължи да настъпва. Второ – оказа се, че „либерализмът“ на Запада не го е „развалил“ така, както не преставаха да твърдят русофилите и путинистите. Той – видя се – е готов да воюва и вече воюва с руския фашизъм. Колко конфузно е наистина всичко това – как да не обвиеш в мълчание тази все по-видима конфузия? И да оставиш само най-„юродивите“ путинисти да продължават да я огласят.