Прот. Димитрий Готовкин, pravmir.ru*

Заради опасността от разпространение на коронавирус в Русия, Свещ. Синод на РПЦ прие инструкция, в която посочи мерки, понижаващи риска от предаване на опасна инфекция в храмовете на Руската църква. Една от тези мерки стана практиката на дезинфекциране на лъжицата със спиртен разтвор преди причастяването на всеки човек. Това предизвика в Църквата вълнение и бурни дискусии.

Към това нововъдение се отнесоха скептично прот. Георги Максимов, известен мисионер и проповедник, по същия начин в своите блогове се изказаха популярният днес блогър свещ. Николай Бабкин и много други отци и миряни. Прот. Андрей Ткачов въобще нарече всички, които се боят да не се заразят с нещо в храма „страхливци“,  призова да си стоят вкъщи и да не „мътят водата“ сред верните и смелите.

Основните тезиси, повдигнати от скептиците се свеждат до следното:

В Чашата се намира Сам нашият Господ Иисус Христос, присъстващ в Своите Тяло и Кръв, а чрез причастяването не може да се предаде никаква зараза, Чашата Христова е стерилна според вярата на молещите се;
По време на всички епидемии хората са ходили на тълпи в храмовете, извършвали са кръстни ходове, и никой не се е заразявал и не е умирал;
Свещеникът потребява всеки път Чашата Христова, без да пита причастниците дали са болни и ако чрез Чашата се предаваха болести, вече отдавна свещениците да са измрели.
Често дискутиращите на тема нововъведения обвиняват несъгласните в маловерие, новаторство, обновленчество и Бог знае още в какво.

Аз почти 13 години служа като свещеник в различни условия, а също и като затворнически свещеник в мъжка колония със строг режим, обслужвам и районна болница. И ето какви мисли ми се иска да адресирам към скептиците, и въобще към всички читатели.

Църквата няма никакъв догмат, който да гласи, че чрез лъжицата е невъзможно да се заразиш с каквато и да е болест. Няма в Църквата такова учение. И ако има такова частно мнение (дори и да е масово или поддържано от светци), влязло в бита благодарение на това, че така смятат и съветват много отци, то това не означава, че това мнение е истина и е учение на Църквата.

В Църквата няма учение за това, че тайнството променя природата на веществата. Водата в кръщелния купел физически остава вода, ароматните масла в състава на мирото си остават масла, хлябът и виното в Чашата остават Хляб и Вино с всички произтичащи от това физически последствия. Всички тези вещества имат свойството да се променят и остават място, където се размножават гъбички, бактерии и вируси. Да, те се освещават, стават част от духовния свят, носят благодатта Божия на вярващите, но при всичко това остават част от нашия земен свят, който подлежи на тление. Така учи Църквата за своите светии – те са святи, но това не им пречи да бъдат подвластни на греха, болестта и смъртта.

В „Известие учительное“, което се намира в служебника като практически съвети към пастирите, има указания за това, че светите Дарове могат да бъдат развалени от гъбички и да станат непригодни за причастяване. Плесенясалите Дарове свещеникът трябва да потреби самостоятелно след Литургията, но му е забранено да причастява миряните.

„Известие“-то достоверно сочи, че в Чашата могат да попаднат отровни вещества (например отровни насекоми), и при това е посочено, че в такъв случай съдържанието на Чашата се изхвърля – излива се на недостъпно (и чисто, бел. прев.) място, но не се дава на вярващите за причастие. Защо в Църквата няма ясни правила за вируси и бактерии? Зашото когато са писани последните правила за реда за причастяване в Църквата, никой дори не е подозирал, че е възможно да съществуват такива паразити, способни да убият човека чрез лъжицата. В този период са били известни само гъбичките и плесените.

Св. Причастие – то е не по-малко и не повече от начин за най-тясно общение на човека с Бога. А храмът е горницата за тази среща. Нашето дело като християни е да се приготвим за тази среща и за себе си да бъдем максимално чисти. А работата на свещеника е да извърши  тази среща в чистота за целия храм. И ето именно ние –

свещениците, трябва да предпоставим чистота и хигиена за тази среща

, а не да изискваме това от Бога – ела, Боже, направи чудо и стерилизирай всичко наоколо.

Старият Завет свидетелства, че в жертва са се пренасяли изключително здрави животни, без недъг или повреда. А тя е била предобраз на Евхаристията, на Жертвата Христова, и не без причина ние наричаме Христос Агнец Непорочен. Старият Завет съдържа цял кодекс за обредна чистота, защото древните много са се бояли от разпространение на различни опасни болести – особено люта болест в този период е била проказата. Затова на свещениците са препоръчвало не само да гледат на религиозната утвар, но и на хората, животните и одеждите като предмет на проказа (зараза, бел. прев.). Въпреки това, по някаква причина ние, хората на XXI век сме изгубили хигиенните си навици. Затова грижата за чистотата на веществата при тайнствата е грижа на свещеника: чиста вода, добра просфора от чисто и най-добро брашно, хубаво вино, чистота на съсъдите и облаченията, чистота на всичко в храма. Така че какъв е проблемът при очистването на лъжицата заради всеки причастник? Оскърбление на вярата, оскърбление на Бога? В какво се заключава то? Защо тогава свещеникът при извършване на Литургията два пъти мие ръцете си в олтара – един път преди извършването на Проскомидията и втори път – преди проломяването на Хляба? Нека Бог да направи ръцете ти чисти без вода, нали вярата ти е толкова крепка?

Всички тези разговори на темата за това, че векове наред хората са се причастявали и не са се заразявали от нищо в храмовете остава само мнение, основано на убеждения. Никакви статистики никой никога не е правил. Но историческите прецеденти обаче, когато хората са се тровили и чрез причастие ги има, а плесенясването на Агнеца на престола може да се случи на всеки свещеник, ако помещението е влажно и проветряването е недостатъчно. Така че защо в Чашата може да има отрова и гъбички, а не може да има бактерии и вируси? Хората са ходили в храмовете векове наред, правили са кръстни ходове, причастявали са се и са целували светите образи и са умирали от епидемия цели градове, в това число свещеници, епископи и монашестващи. Това е факт и няма никакви статистики къде именно е заболял този или онзи човек, в зависимост от инкубационния период.

Ако нашата вяра е така крепка, слава Богу! Няма да се заразим и няма да се разболеем, алилуия! Но ние, отците, сме не само свещеници, а понякога известни медийни персони. И ние отговаряме за всички тези хора, към които са обърнати нашите текстове.

Готови ли сме да вземем на своята съвест отговорност за всички болести и смърт на другите хора,

които са безразлични към правилата за хигиена и понеже искрено се доверяват на Бога? А понякога и защото се фанатизират и сляпо вярват лично на нас – отците, заявяващи на целия свят, че от лъжицата е невъзможно да се заразиш? Готови ли сме? Издръжливостта във вярата дори до смърт заради Христа е свидетелство в Христа. Но издръжливост във вярата дори до смърт заради второстепенни принципи е фанатизъм и мракобесие. Аз мисля, че трябва да различаваме смъртта заради Христос и смъртта поради неизтритата със спирт лъжица…

Ние всички имаме съпруги, деца и просто близки хора, и много се обичаме един друг. Между нас има общение, има отношения. Но независимо от крепката любов между вас и вашата съпруга, вие с нея спазвате определени принципи на хигиена. Нима спазването на хигиенните норми по някакъв начин подрива любовта между вас? Или си за пример ти – мъжът, който целуваш съпругата си, докато си болен от ангина? Но защо не, нали любовта прави чудеса! Дайте да не вярваме във възможността от предаването на вируса между обичащи се хора, защото по думите на апостол Павел, истинската любов побеждава страха? По такъв начин ли ще измерваме силата и дълбочината на нашата любов? Защо ние именно по такъв начин изведнъж започнахме да измерваме силата на нашата любов и доверието към Бога?

Понякога се държим много странно, живеем по двойни стандарти. От една страна, ние наляво и надясно твърдим, че Църквата никога не е била против науката, напротив – ние сме истински партньори на науката и се борим със суеверията и мракобесието. В нашата постсъветска страна теологията успя да стане част от научния свят. Ние проповядваме, че трудът на лекаря е благословен от Бога, че не трябва да се пренебрегва здравето и живота като най-ценен Божи дар. Но при всичко това точно тук разменяме тези постулати на ритулани принципи, които нямат в реалността никакво отношение към вярата и Бога. Между другото, лъжицата е чисто практическо и съвсем недотам старо изобретение в литургиката, която, уверен съм, че ритуалните ни предци отначало също са възприемали враждебно, като елемент на обновленчество и „духът на времето“. Трябва всички да се научим да се доверяваме макар и малко на лекарите, проявяващи грижа за нашето здраве, да не се паникьосваме и да не правим стачки с лозунги „Гонение на Църквата и Причастието“, „Православие или смърт“ и „Последни времена, отстъпление“.

И най-накрая, хайде да поразсъждаваме и теоретично. Практиката на причастяване в Църквата се е променяла в продължение на цялата история на съществуването на християнството. В началото са пекли безквасен хляб, както се полага и според Моисеевия закон, преломявали са го с благословение и са го раздавали на участниците на Вечерята Господня, причастявали са се един след друг в кръг с Чашата с Кръвта Христова.

След това в света на Църквата се появяват множество промени, които засягат и Евхаристията: появява се квасен хляб, просфора, престол и антиминс, специални свещени съсъди, накрая – копие и лъжица. Всичко това е историческият път на литургията в Църквата, защото така са се променяли жизнените обстоятелства. И Църквата е изработвала нови правила за своето съществуване, освен това е правила практически разработки за техниката на извършване на Литургията и причастието в частност.

Какво пречи на Църквата и днес да променя тази практика, да променя техническите моменти, без да засяга същността на Тайнството?

Какъв догмат го забранява?

Защо например, да не се потапя частичка от Тялото Христово в Чашата индивидуално и да се поставя в устата на всеки причастник? Имам предвид, постоянно. Имаме толкова много хора, за които антисанитарното условие е достатъчно силен аргумент против причастието именно заради „едната лъжичка за всички“. Това се отнася особено за интелигентните и образовани хора, за учените и медиците.

Далеч не всички хора са способни вътрешно да победят своите страхове и убеждения, а и физически и психологически не могат да престъпят прага на естествената си гнусливост. Уви, не всеки може да го направи. Какво ни пречи да се срещнем с хората? С цялата тази теоретизация и въпроси безусловно трябва да се занимават църковните учени мъже. Именно свещеноначалието на Църквата, имайки възможност да се консултира с водещите медици и санитарни учени  лекари в страната, изработи инструкциите, приети на последното заседание на Свещ. Синод, които ми се струват напълно съвременни и актуални.

В заключение бих искал да кажа, че служих в затвора една година и половина, причастявах и туберколозно болни,  въобще – хората в храма никога не ги питаш от какво са болни. Но това изобщо не означава, че аз съм уверен в своето безсмъртие или в невъзможността да се заразя от лъжицата. Това означава само, че аз съм свещеник и трябва да съм готов да умра във всеки един ден от каквато и да е болест или смърт, трябва да бъда готов да се представя пред Бога. Но това не е повод да възпитаваме своето паство в сляпа вяра в чудеса, да пренебрегваме живота и здравето на своите енориаши.

Разбира се, че Господ прави чудеса и ги прави чрез Своите Тяло и Кръв, но това не означава, че ние сме прави да изискваме от Него чудо и да пренебрегваме възможните правила по съхраняването на своя живот и здраве, още повече – да рискуваме живота и здравето на нашите ближни. Не изкушавай Господа Твоя Бог – така казва Господ.

Превод: Ренета Трифонова

*Текстът е публикуван в блога на преводача.