„Ако комунизмът беше умрял като социален експеримент, би трябвало новата социална тъкан да го разгради, да го усвои, разложи и той да изчезне. Той остава, обаче не е жив. Това, което остава след нас, са едни „нетленни“ останки, това са мумиите“, каза пред БНР скулпторът Андрей Врабчев, автор на инсталацията „Мумията на комунизма“, която бе поставена за час на мястото на бившия мавзолея в центъра на София през уикенда.

Скулптурата представлява фигура, увита в черен найлон като в саван. Има и сърп и чук, които скулпторът умишлено е скрил, за да няма прекалено плакатно изражение.

„От една страна като автор страня от политиката, от друга страна, като личност съм ангажиран и граждански, и обществено. Въпреки че позицията ми в изкуството е да не правя политическо изкуство, въпреки че има политическото послание, специално мумията – тя е най-съдържателна като чисто концептуална и скулптурна работа“, подчерта Врабчев.

Инсталацията не е препратка към мъртвото тяло на лидера по принцип и мумифицираното тяло на Георги  Димитров, останало в мавзолея на това място в продължение на десетилетия, категоричен е творецът. „Макар че като политическа личност не го уважавам, по никакъв начин умрял човек или личност не е обект на това“, признава той. Цялата концепция лежи върху неговото наблюдение и усещане за т.нар. преход, който продължава вече 30 години.

„Внушаването, че преход съществува означава, че той е нещо изолирано, а във времето и процесите няма статика. Както човек се ражда и остарява и всичко се променя. Опитът да се внуши, че има преход, че нещо се променя по този начин, е абсурден, тъй като това са процеси. За 90-те години се говори като за някакъв ужас на проява на демокрацията, паднал морал и т.н. Чакайте! Всички хора, активни през 90-те години, са най-истинският продукт  на комунизма. Те са оформени, възпитани, образовани от друга система“, изтъкна Врабчев.

„30 години след промените България е единствената държава, в която прокуратурата е от сталински тип. Това мумификация ли е? Отношенията между хората, в бизнеса, в ежедневието, разчитането на „наши хора“, на „вратички“ в закона – даже те не са „врати“ в закона, а начин да функционира цялата система успоредно, паралелно. Ами това беше комунизмът – там всичко беше паралелно. И това остана като култура – да прескачаш, да нямаш отговорност – тези неща останаха като напластяване. Мисленето, че държавата е вездесъща, че пари се дават за нещо, че някой може изцяло да реши един проблем. Отсъства изцяло съзнанието за личната отговорност, за ролята на индивида в това да има демокрация, да има нещо различно. Това е мумията в нас. Аз затова казвам, че нашето съзнание и нашата култура са всъщност мавзолеят на тази мумия.“