В края на ноември Иван Сухиванов представи новата си книга с литературна критика, която вече е на книжния пазар. Тя е озаглавена „Апотеоз на радикалния обрат”. Ето  какво споделя за нея проф. Светлозар Игов:
„Бях чел ред от критическите публикации на Сухиванов в печата, но едва събрани в книга, можах да оценя цялостното им значение, особено в най-трудния критически жанр - кратката рецензия. Сухиванов има солидно изградени критически критерии и апаратура, изразителен индивидуален критически език, отличаващ се с лапидарност и интерпретаторска прецизност. С други думи - в Бургас вече има зрял професионално специализиран критик, който е сред значимите имена на новата българска критика..."

Иван Сухиванов е завършил Българска филология. Преподавал е в БСУ по История на българската литература и Антропология и фолклор на българите. Доктор е по Руска литература. Секретар на Дружеството на бургаските писатели (2000-2015). Автор е на сборници със стихове, разкази и пиеса. Съставител е на 5 антологии с поезия и белетристика. От 2009 г. работи като редактор в общинското списание „Море”. Лауреат на Национална награда за поезия „Христо Фотев”(2016). Получил е и 5 награди „Пегас” на Община Бургас и др. Негови книги са номинирани в престижни литературни национални конкурси. Текстовете му са публикувани на над 10 чужди езика.

Авторът предостави за читателите на Faktor.bg едно от есетата в новата си книга.

         Цветан Марангозов: фигури на отсъствието


    Явил се на литературната полоса в края на 50-те с романа "Безразличният" скоро след това Марангозов изчезва от полезрението на литературната критика: тази липса е "документирана" чрез отсъствието му в скрупульозно подредения опис на авторите; Идеологическите лакуни в "големия списък" (Речник на българската литература) са най-отчетливите следи, оставени от нормативната естетика (тая зорка Горгона)... Тук полезно би било да се отбележи начинът на дебютиране през тоталитарния период... Наличността на автора се изработваше в системата от кръжочни форми, журита, редакции и пр. "Канализирането" на автора по този начин правеше компромиса неизбежен. В "Безразличният" Цв. Марангозов "предлага на читателското внимание" един отсъстващ субект: своята индивидуална чувствителност - несъществен проблем за едно "колективистично" общество... Чудо е, че романът е видял бял свят. Романът обаче е "разчетен" и "дописан" от действащия литературен норматив. В случая доктринерите не са догледали един парадоксален ефект: вместо да запълва шаблона, романът го "изпразва" с антигероичността на персонажите... "Затвореното общество" не се нуждае от преоценки на статуса си - а личности като Марангозов следва да осъзнаят своята излишност, следващата стъпка е емиграцията: смърт (гражданска) вместо агония, макар и "сладка". Такъв е бил вероятният избор, стоящ пред младия човек тогава. Тук искаме да вметнем, че нормативизмът не е изобретение на комунистическите идеолози, още по-малко - менторският тон на родната литературна критика. Пренебрежителното отношение към "автора", изглежда, е имплантирано в самата идея за "линейна" хронология на българската литература като "успоредица" на "голямата" История...

Така предпочетените автори са осъществени най-вече в посмъртното си битие - "осветлени" в постфактум съчинени биографии. Биографии, в които преобладава мотивът за геройската смърт, за която авторът (творецът) се приготвя. Такова е примитивното (буквалистко) четене на литературата, в която "тенденциите" са по-значими от авторите.
Така и буквално фигурите на отсъствието са отсъстващите фигури (няма го човека, няма го проблема...) Кръстю Куюмджиев бе писал, че: "ако някой напише критическа книга за един несъществуващ поет, мисля това ще бъде най-интересната критическа книга"1. Бихме запитали: А какво значи "съществуващ поет"? И бихме добавили, че най-вълнуващата литературна история би била за несъществуващи автори и несъществуващи произведения.
Тази утопична литературна история вече е написана от Пенчо Славейков: "На Острова на блажените"... По-важното е: не вопие ли "На Острова на блажените" за една литература, изтласкана във въображаемото и чудесното... и за една друга родина за българския "пишещ"?... "Зададените" "биографични архиетипи" в "Острова..." вече са "попълнени" (например Иво Доля е "автор" на "Старопланински легенди"...). Ако фокусираме: тази блажена, метафизична страна на "българския пишещ" може да бъде назована: "ЕКСИЛ"...

Вглеждайки се в одисеята на Цв. Марангозов, възниква въпрос: "Съществува ли оформен "емигрантски дискурс" в българската култура (литература)? Като под "емигрантски дискурс" ще разбираме желанието за разграничаване и дистанциране от "първично българското", традиционното, казионно-патриотарското... Творби, писани "навън" - като "Под игото", Ботевото творчество - и творби, писани с мисълта за "навън", за една друга публика и дори друг език... с други думи под знака на т.нар. "вътрешна емиграция"... Звучи пресилено, но качествената българска литература е създадена под знака на ексила, в един странен жизнен модус, предполагащ възможността да се пише на български (без да се побългарява)...

Тук искам да вметна едно изказване на Е.Чоран, който настоява, че изгнаникът е "честолюбец, разочарован агресор, злобар и завоевател", т.е. към емигранта не трябва да се отнасяме сантиментално (като към "немил-недраг" клетник)... Струва ми се, че българския емигрант не е разломен от "билингвата" на любов към отечеството и някаква нихилистична жажда по непознатото...
По принцип нашия емигрант е със съзнание на "невъзвращенец", оставяйки без носталгия "едно празно" място и това "опразнено място" е въплъщение на укор за "оставащите" тук (по-скоро "изоставените")... "стопанинът замина за Америка...".
Кои са психологическите причини подтикнали Цв.Марангозов да избере изгнанието: явно яркият му индивидуализъм, изтикващ го да се измъкне от блатото. (Марангозов и до днес не приема етикети като "поет", "творец" и пр., които препращат към литературното чиновничество, а я си го представете като "член" на Априлското поколение)... Прави му чест, че е прозрял, че в условията на тоталитарния режим "истинско" творчество е невъзможно. "Отсам Дунава" съпротивата мимикрира, радикалният гърч "навътре" вече не е творчество - това е самозащита проличава и от факта, че след падането на Стената българският писател не извади нищо свястно от "чекмеджето", освен жалките фа(р)сове на един смачкан очеркизъм...

Поезията на Ц.Марангозов е странно растение без корен в днешния поетически пейзаж. Това, което веднага се хвърля в очи, е липсата на илюзии (илюзиите на 70-те, 80-те, дивотиите на перестроечното мислене и свързаните с тях пророчески визии, характерни за българската поезия през посочените периоди...) Поетическото "изграждане" (рушене) при Марангозов най-често се базира на оксиморона: а оксиморонът най-често бележи някакъв разрив, макар временно да помирява антитезите (обратното на обратното). Вероятно върху философската нагласа на поета голямо влияние оказва Попъровата теза, че лъженауката не може да бъде фалшифицирана , т.е. с пошлата теория на тоталитаризма не бива да се вплитаме в спор, нейната морална убогост (децата на Русо) също е един фалшификат на моралните "идеали" на хуманизма, християнството и пр. Т.е. тя (теорията и практиката на тоталитаризма) осквернява с дъха си всичко, до което се доближи - тя трябва да бъде отхвърляна с отвращение... (тук правим политически прочит въпреки нежеланието ни).

Безучастието, "несъпричастността", говори за едно съзнателно разродяване на Марангозов с традиционно (изконно) българското. Позата на поет-мисионер го отблъсква. Той не иска да бъде проводник на една въобразена менталност (първично българското), към която се прилепят всички "позитивни" идентификации: народ, родина, морал и т.н. - а за "опонента" остават етикети като "нихилист", "чуждопоклонник" и пр. (крайно време е да изчистим понятието "нихилизъм" от пейоративния нагар, с който го е опръскала туземната патриотарска фразеология, не е ли тъкмо в "това" съсредоточена мисловната ни сила като нация, не са ли Ботев и Яворов еманации тъкмо на тази "мрачна" сила, смачкана в евфемистичната камуфлажност... ако има нещо българско в Цв.Марангозов, не е ли това великолепният му скептицизъм?).
Погледът на емигранта Марангозов е като моментна снимка - не проследява процеси и развои - а е като огледало, изникнало от нищото... И страховете му са някак имагинерни за нас. Страховете на нихилиста.

Нещо повече: изглежда, Цв.Марангозов се "отграничава" от всяка приемственост (например комплексът "баща ми в мен" му е съвсем чужд...). Тук искам да вметна, че "приемствеността" е коварно понятие - нещо като понятието "родина" - ("тая стара свиня, дето си яде прасилото" (Джойс)... На лексикално "ниво" в поезията на Марангозов "стърчат" (ино)странни социологически и естетически идиоми - сякаш авторът не желае "отново" да заговори на "органичния" български език, неуверен в способността му да "мисли" адекватно след мутациите под сурдинката... Изглежда, трудно му е да повярва в "колективната мъдрост на базата на индивидуалното невежество"... Езикът на Марангозов е сух и точен - майсторски избягващ развихрилата се (неоправдана) експресия, отприщена след 10 ноември. Липсата на роден контекст измества тематично поезията на Марангозов към един по-общочовешки план: например нелепостта на мегапроектите за промяна на човека (човешката натура)... Тук би бил интересен един паралел с К.Павлов, който има късмета да живее в "прекрасният нов свят", и чиято поезия е разпознавана от местните дерибеи като "космополитна" и пр. И двамата звучат "постмодерно" - иронични към високите идеи и въобще към всякакви социални практики, свързани със свръхочаквания... Но Марангозов може би не знае, че преди да погълне децата, "старата свиня’ ги "изнасилва"... И двамата обаче съзнават, че принадлежат на едно употребено поколение - оттам нежеланието да си припомнят, да ровят в изсъхналата утроба на тоталитаризма.

Матрицата, в която най-много не му се иска да го натикат, вероятно е на "блудния син" - подир това, което Марангозов е прозрял след салтоморталето на идентификациите си като български емигрант. Той вероятно гледа с ирония на нелепите усилия да го идентифицират с някаква регионална идейност, да се ровичкат в "сенчестия" период от биографията му. Още по-жалки сигурно му се струват опитите да бъде "зачислен" в родната литература. Да бъде бяло петно в "родовата памет".
Тук искам да покажа как странно се релативизират понятията, съотнесени към емигрантската участ, понятия, изработени за вътрешно ползване на една херметизирана общност. Само в периоди на "криза", когато се оголват механиките на обществено взаимодействие, може да се сравняват "реформаторите" и "емигрантите". Емигрантът в известен смисъл е неуспял реформатор, реформатор, който е прорязал онтологическото безсилие да променяш обществото. Не влачи ли емигрантът своя вътрешен разкол по света: желанието да създаваш и необходимостта да рушиш едновременно, да се разкъсваш между избора на различни жизнени модуси, да си "ходещият мъртвец" между различни хора... и единственото, което те крепи, да бъде един избор, извършен преди години, избор, чийто патос отдавна е изветрял през пукнатините на едно колебаещо се съзнание, на една объркана чувствителност... А може би това са илюзии на пишещия тези редове, илюзията: че една съдба може да бъде "показателна"... Остава поезията - поезията, осмислила нечий живот, поезията, свидетелство за едно време...
________________________________________
1. Куюмджиев, Кръстю, "Лекарю, излекувай се сам", сп."Септември" 1965 г., кн.3, стр. 209