В началото на септември, Васил Славов -  един от най-забележителните съвременни български майстори на словото, ще представи на софийската Алея на книгата своята автобиографична книга "Строфи на кръвта". За премиерата Славов пристига от Питсбърг, САЩ, където живее и твори през последните години. В продължение на два дни - на 8 и 9 септември ще посреща приятели и почитатели, и ще дава автографи на щанда на ИК "Знаци" в Шатра 44 пред НДК. Следват премиери на книгата в Сливен и в Бургас.

Faktor.bg чийто автор е Васил Славов (виж ТУК откъс от романа, б.р.) представя на своите читатели разговор с твореца на „Атерна прес“.

     АП: Г-н Славов, почитателите на високата поезия у нас ви познават предимно като автор на поетични текстове. Последната ви белетристична творба „Записки на препарирания“ излиза преди повече от две десетилетия. Какво ви накара да се обърнете отново към прозата?

     - Някой беше казал, че „романът е поетично произведение“ (в изискването си за “tranquility of spirit” – и това е Достоевски), някъде другаде се споменава, че „трябва да бъдеш поет винаги... дори и в писането на проза“. Казванията са казвания, много и различни са те, но за мен връщането към това, което условно наричаме „проза“ бе необходимост от поемане на дъх, възможност да „усмиря“ (и не съвсем) демоните и братовчедите им, контурите и сенките на моята Витоша в един приемлив и толерантен наратив. Защото днес работата ми със стих е мъчителна и изисква много енергия. Е, това е, ако си приел, че „в поезията винага трябва да има „something that is barbaric, vast and wild”. А аз съм приел това за себе си. 

     АП: Как бихте дефинирали стилистично и композиционно новата си творба? Привидната контрастност на заглавието „Строфи на кръвта“ определено отпраща читателя към литературния жанр на поезията.

     - „Строфите“ в заглавието илюстрират някои от тези поетични „разсичания“, които допускам в текста си. Мисълта и опита в артикулиране на преживяно носят своя емоционалност, а тя от своя страна налага определен ритъм и структура. Да, мисля че има поезия или поне запазено посягане към поезия в тази книга. Белетристичното следване на текст дава възможност за словесен „leeway” (неангажираност, свободност) на места. При поезията е съвсем различно. Отдавна вече не смятам, че съществува дефинирана „межда“ между един или друг жанр/изказ. Неотдавна препрочитах Фокнър. Тези повтарящи се словестни „маркери“ в „The Sound and the Fury”, например. Типични за ритъма и структурата на класическа поезия. Е, пък нали и самият той казва за себе си, че е неудачен поет... Какво ли би било, ако се считаше за удачен такъв? Какво ли би било ако Джойс бе продължил да пише стихове след 1932 г., или Д.Х. Лорънс да довърши стиха за китовете си, или Вирджиния Улф да не отиде при приятелите си (Some people go to priests, others to poetry… I…to my friends – V.W.)

     АП: Вие отдавна живеете и творите в САЩ, вече повече от три десетилетия. Как географската „откъснатост“ се отразява върху стила на писане и тематичността на произведенията ви?

     - Дочаках, а днес и прехвърлям Христовата възраст на емигрантството си. Не мисля, че след това остава ново преминаване.
Остава единствено преосмисляне. А „откъснатостта“, както казвате вие, дарява яркост, видения. Това бе и причината за написването на тази книга. Завръщането към онези, притулени в мараня, просеки на града и планината ми, към скъпите на сърцето ми, поели с небесните си ладии, към онези брегове на кръвта, които трябва да се запазят. Разбира се подобно връщане е не съвсем фриволно за мен. Това посягане към преминало и сън носи изповедните си откровения. За добро или за зло. Помагала ми е „нямостта“, дистанцията и в голяма степен изолацията ми. Далеко съм бил от пълни трапези и празни приказки. А подобна дистанция изисква дисциплина. Лишава те от излишни празнословия. Чисти подобна „нямост“. Чисто и свирепо става. Някак.Това в кръга на шегата.
     Единственото ми безпокойство е в това, че не съм сигурен дали в града ми още има куче, което може да ни познае. Аргос чака стопанина си двадесет години. И си отива с радост. Имаше едно такова кученце, в къщата на Савата, под Генко на „Галичица“ в махалата ми. Ама си отиде то. Може би секвоите в „Лозенец“ имат търпението да ни дочакат. Ще ги попитам стигна ли до града си. 
     За Итака не ни остана куче.

     АП: Това книга за емиграцията ли е, и ако да, има ли връзка между „Строфи на кръвта“ и емблематичната за българското емигрантство творба на Атанас Славов „С трева обрасли“?

     - Написаното от мен в тази книга е опит за продължение на един диалог с баща ми Атанас Славов, връщане към семейната история, вече преекспонирана в следващи поколения, постскриптум на „С трева обрасли“, публикувана през 1983г. в Париж. Разбира се, изказът и словесната драска са различни. Поисках да се върна и към тези щрихи, които оформяха пространства в края на 89-та и малко след това (времето на заминаването ми), към спомени и разчитания, които илюстрираха очакването, надеждите на нашето поколение, които осмисляха изстраданото на поколенията преди нас. И тези срещи с хора, намерили сила да се възправят в абсолютната си нетолерантност към корупция и компромис; връщане към спомен за  заплатилите с въздуха и слънцето си за това високо отстояване. Прелистване на историята на рода ми, на близките ми. Благодарност за мен бяха срещите и преписките ми от онова време – с Благой Тренев, Ванцети Василев, Марин Пундев, Михаил Симеонов, д-р Любомир Канов, Милчо Левиев, Атанас Згалевски... Благодарен съм, че срещнах тези хора. Благодарност за мен е и възможността да общувам и до днес с учителите ми на поезия, с най-красивите словеса, творени на езика ни, с несправедливата красота на тази наша българска земя. А миналата пролет, в някакво най-сетне спокойно завръщане, видях за пръв път полетата с канола малко след Карнобат. Жълтите полета. Пропускани 33 години. Изумителност! 
     А провисналите тела, татуирани паласки, гнусните джуки, продажността и егоизма на тази хищна прослойка, която оформя изкривения образ на днешния български политик? ... Всичко това ще отмине! Защото зад нас са родовете ни, защото до нас са близките и скъпите ни. И примерът им. Защото усилието да възпиташ и да завещаеш достойнство – не остава напразно.
     И тук мисля, че е важно да кажем дума, да споделим образ, да не премълчим изстраданото. Защото децата и внуците ни трябва да знаят за това. Защото няма стари и нови стойности, има единствено отговорност в отстояването им. В тази книга съм се опитал да дам своя собствен прочит на запомнено и преминато... Доколкото мога.

     АП: Как виждате себе си като творец? Кое ви държи буден? Има ли нещо, което не знаем за автора Васил Славов?

     - Мисля, че интерпретацията на званието „творец“ се намира единствено в разчитането на „сътвореното“ от него. Стиховете, които се опитваш да сложиш на лист са твоята присъда. И откровение. А за будността? Вероятно е радостта, че още мога да разговарям с хора, които ценя и обичам. С близки и приятели, пред които съм отговорен.

     АП: Как читателите могат да си набавят книгата ви?

     - В края на август 2023 книгата ще може да се поръча от книжарниците в България. А за тези, които биха проявили интерес в САЩ и Канада, поръчка може да бъде направена от сайта на „Атерна Прес“ (aternapress.com). Книгата ще бъде представена и на „Алея на Книгата – София“, 4-10септември, 2023 на щанда на ИК „Знаци“. След това предстоят срещи в Сливен – на 11 октомври и в Бургас – на 17 октомври.

     АП: Желаем ви успех и плодотворни срещи с читателската аудитория.

     - Благодаря ви. Бих искал да използвам случая и да благодаря на издателя ми Румяна Емануилиду и ИК „Знаци“ за отношението и толерантността им и на прекрасните творци, които намериха сърце и отношение и подкрепиха безрезервно тази книга. Благодаря на Неда Антонова, Недялко Славов, Димитър Христов, Никола Иванов. 
     И доскоро.