Марин Георгиев

Иван Костов отдавна се е омешал с писателите.
Затова не съм изненадан, че написа мемоарите си.
Финансов министър, доскоро депутат от СДС във Великото Народно събрание, за пръв път сред писателите го доведе Георги Мишев в края на 1990 г. Доведе го насред самото им светилище – прословутото им седалище на ,,Ангел Кънчев“ 5!
Като мислител, Костов бе на светлинни години пред писателите, които се надеяха да продължат иждевенството си. Костов ги попари с ледена вода. Попита и от колко души е писателския съюз. Някъде около 340-350 души, отговориха му. Бройката им все още не стигаше 400-те депутати от Великото народно събрание. Много са, рече Костов, за една страна като България са много. Двадесетина-трийсетина – да, но над 300 са твърде много...
Излезе прав и  неправ. Сега писателският съюз гони 900 члена. А има още два-три съюза с по двеста-триста. Същевременно писателите, които са знайни и са четени са под две-три десетки.
Стенограмата от този разговор е публикувана във в. ,,Литературен форум“ и който е любознайник може да го потърси.
През през 90-те години организирах две срещи на Иван Костов с ония български писатели, които се самоброяха за демократи. И двата са публикувани в същия вестник.
А защо с Костов?
Ами защото беше най-умният от всички тогавашни политици, открояваше се ярко и всички го предпочитахме за събеседник. Бе съответен на идеала ни за политик и държавник на новото време. И тогава, и сега сравнявам остротата и прецизността на мисълта и фразата му с 

резеца на елмаз, разцепващ стъкло

Помня как го догоних пред бившия царски дворец, за да го поканя за първата среща. Мернах го от редакционното Пежо. Да, 1992 г., аз, неподозиращият че мога да оглавя фирмата, която издаваше вестника, бях изпросил толкова пари, че накрая на годината ми хартисаха и се чудех какво да ги правя. Купих компютри и кола – и двете вършеха много и голяма работа на редакцията.
Костов отиваше вероятно към парламента, а аз извиках на шофьора ,,Спри, Спри!“, той закова, изскочих от колата и бегом след него. Висок, в къс кожух, една от недостъпните моди на социализма, до която се бе добрал чак във времето на току-що проходилата свобода, Костов вървеше бързо, но колкото и да бе бърз – не можеше да ми избяга. Бях все още млад, целенасочен, дързък и... наивен. Не се церемоних, направо му казах че от името на вестника го каня на среща-разговор с писатели. Кой вестник, запита ме той. В бързината бях пропуснал да му го кажа. Нямах време да обяснявам надълго и нашироко: – Ами оня, който публикува следственото дело на Вапцаров. Чак сега Костов ме видя: – Ще дойда, рече, а аз прещастлив забързах към редакцията да съобщя вестта.
Споменах за кожуха на Костов не случайно. Ако голямата руска литература е излязла из шинела на Гогол, големият български политик, който изпреварващо и някак принудително тласна България към Европа, излезе 

из българския кожух

 Топлата вълна на патриархално тоталитарната държава бе кърма за посредственото мнозинство на търтеите-охранители, но излюпи и първите пилци на отрицанието си, те пораснаха, укрепнаха, а някои, като Иван Костов, я смениха. Високо образована личност, професионалист от най-висока класа, може би и той не е подозирал че историята ще го призове. Както всички нас, които се бяхме стаили в измамния уют на онова време и не вярвахме, че, макар и обречено, така внезапно ще си тръгне.
Но дали си тръгна?
Мнозинството на охранителите се оказа по-жилаво. Адетите и апетитите му са неутолими. Мутренският манталитет на 90-те днес управлява държавата. Да не повярваш, че навърши и май мина цяло десетилетие. Образованият човек е изтласкан, маргинализиран. 

Европейската мечта деградира

 до байганьовския прагматизъм – комай оптималната парадигма на българския управленски и политикански талант.
И като гледам новата книга на Иван Костов, рекордьор по виновност и демонизация, до мен допълзява едно видение: виждам възкръснала, с нов персонаж, знаменитата карикатура на Илия Бешков: ,,Бай Ганьо чете Алековия Бай Ганьо“. Големият художник и мислител Илия Бешков – поникнал из нашата Мизия, един хвърлей дели селата ни.
Само че сега бай Ганьо ще държи в ръка мемоарите на Иван Костов, ще ги държи за представителност, за да го имат за европеец, за десен, ще се звери в тях, но никога няма да ги прочете...
Нито в началото.
Нито в средата.
Нито в края.

Краят на всички революции!