Майсторът на четката вече говори с Бога

 Христо Марков

            Отишъл си е гениалният пловдивски художник Анастас Константинов.  Само на 61 години. Пловдив вече няма да е същият без Него, Петър Манолов и отец Амбарев. Защото Анастас не беше само изключителен художник, той бе и знак, марка за града, защото през годините бе станал нарицателен за несъобразяване с каноните на социалистическото изкуство и протестираше по своеобразен начин. Анастас успя, но десет пъти повече успя след 1989 год., защото е един от малкото, които бяха творчески по-силни в новите времена.

            Ужасно е. Сякаш нещо се откъсна от мен.

            Запознахме се в далечната 1986 год. В несъществуващия пловдивски ресторант „Рибката”. Срещу мен стаеше артистична натура в син гащеризон и изцапани ръце. „Бояджия съм.”, ми се представи с усмивка. На съмнението ми той отговори: „Вчера ми затвориха една изложба. За друго явно не ставам, не ме пускат да бъда друг. Ела да я видиш.” Така започна едно дълго приятелство.

            Затворената изложба бе заклеймена като религиозна пропаганда, а бе чудесна, за първи път виждах такава живопис, сякаш някой бе приседнал там,

горе до Всевишния

            След това дойде оня величав миг, който беляза цялото ми поколение. Анастас бе този, който закара Петър Манолов в СУ, четенето на поемата „Сто кръпки” направи  Манолов знаменитост, никой не би чувал до този момент толкова силни слова. След това под угрозата да бъдат разтерзани Анастас измъкна Петър от аудиторията и се спасиха. И „Сто кръпки” остана като маркер на живеенето ни. Вече и двамата ги няма…

            Все пак направи изложба, както бе решил. Цикълът „Риби” бе от знаковите за града събития, но официалната власт я преглътна. За сметка на това изложбата се изкупи още същата вечер. И така продължи. Защото Анастас бе голям творец, от друг мащаб и трябваше усилие и подготовка, за да го разбереш.

            И дойде 10 ноември и Анастас тръгна по митинги, защото бе един от много малкото, които искрено мразеха комунистите. Още го помня как продаваше вестници пред сградата на СДС на ул. „Райко Даскалов” 44 с баща си. И баща му бе изкарал няколко години по комунистическите лагери.

            Но не спря като другите си колеги да се жалва и да обвинява за всичко времето и ситуацията. Поведохме борба за къщата в Стария град, където бе ателието му. През 1992 год. министър Елка Константинова даде благословия и Анастас се зае … да прави галерия.

            Роди се нещо, което не знам да е сътворил друг художник. Галерията стана храм на голямото изкуство, където Анастас събра целия си могъщ талант. Който не вярва да отиде в Стария град и да я види. Ще спечели много за себе си.

            И се заредиха онези изложби на Анастас, които ще го оставят

завинаги в историята на българската живопис

Една от тях я откри още през 1993 год. на „Шипка” 6  самия Иван Костов, който каза: „Анастас има нещо от Бога, което не може никой да му отнеме и който владее изкуството да определя настроението на хората.”

             Часове наред съм стоял пред неговите картини, с които той демонстрираше отношението си към комунизма. Нарече цикълът „Червените прасета” и завършваше с една симптоматична творба „Самоубийството на червеното прасе”. За съжаление, повечето от тях заминаха при американски, френски и немски колекционери, защото в България сякаш хората с такива сетива са все по-малко. Една картина -„Панихида за жертвите на комунизма” мислехме да я изложим в бъдещия Музей на злото в Пловдив, но настоящия кмет – негодник реши, че не става, общинската сграда била само за него, не за изкуство.

            Анастас живееше с това, с което го е дарил Господ – живописта. Непрекъснато търсеше диалога с Оня горе, с Библейските притчи, с Истината във Великата книга. Правеше го дори, когато си пиеше питието и замезваше с любимата си солена риба там, на върха на Стария град в Пловдив, сякаш бе в своята „Евхаристия”…

            Сбогом Анастасе! Пловдив не е вече същия, няма кой да говори с Бога, но знам че ти ще го правиш и Там!