Тази седмица на книжния пазар се появи романът „Международная Имало едно време в СССР”.        Това е един завладяващ разказ за изключителната история на млад човек, изправен пред предизвикателството да продаде душата си и да стане доносник или да опази достойнството си, тръгвайки по нов път към един нов свят.
Романът проследява периода на 80-те години и разказва за съдбата на българския студент Михаил Агов студент, който се превръща в един от значимите играчи на съветския черен пазар, съвсем неочаквано преплитайки живота си с главните герои на два от най-шумните шпионски скандали за времето на Студената война – „„Къщата с бръмбарите“ и „„Секс срещу тайни“. Основно място в развитието на сюжета е емблематичният комплекс в сърцето на Москва, известен като „„Международная“.
      Описаните случки, засягащи известни личности, като внука на Ким Ир Сен, певицата Лайма Вайкуле,  трио „„Експресия“, представителя на администрацията на президента Рейгън, отговарящите за сигурността в посолството на НРБ и редица други, са автентични.

Автори на романа са братята Веселин и Румен Григорови, които през 1982 г. заминават за Москва, където учат икономика и живеят в града до 1989 г. След промените се занимават с международен бизнес.

Faktor.bg Ви предлага откъс от романа.

Студент 

Москва, 3 ноември 1982 г.

Снегът бе валял през цялата нощ. Макар и по пладне, навън бе тъмно и потискащо. От няколко дни огромна сивкаво-черна пелена бе покрила небето и сякаш нямаше никакво намерение да пропусне през нея и най-слабия слънчев лъч, който да мар- кира разликата между деня и нощта.
Студът бе  нетърпим. Температурите бяха  слезли рязко надолу и дори се говореше за рекорди, които караха свикна- лите с мразовитата зима московчани да ругаят “проклетото време”. Най-ужасен бе силният вятър, появил се изневидели- ца към обяд, който разнасяше падналия сняг във всички посо- ки, навяваше фасади на сгради, коли и пейки по градинките. Електрическите стълбове, мантинели, огромни метални пана с плакати, прославящи родината и постиженията на социалис- тическия строй, бяха покрити в бяло.
Навън цареше гробна тишина. Като че ли хора, автомо- били, автобуси бяха потънали вдън земя. Само от време на време противното грачене на враните създаваше усещане, че все пак наоколо има някакви признаци на живот. Случ- ващото се бе повече от необичайно за този съботен обед. Толкова ужасен ли беше студът, че да държи по домовете им хората, живеещи в сняг осем месеца в годината? Със сигурност, да. Достатъчно бе някой да надзърне от прозо- реца си, оглеждайки тази бяла пустиня с бясно лудуващите снежинки, разпръсквани от ледения вятър, вихрещи се на талази из целия град, за да си помисли дали да направи и крачка извън дома си.
Улица “Новочерьомушкинска” се намираше в югозападна- та част на града. Осеяна с пететажни здания, строени по вре- мето на съветския лидер Никита Хрушчов, или “хрушчовки

пятиетажки”, както ги наричаха московчани, тя не правеше изключение от общия пейзаж. Приличаше на бяла самолетна писта, а блокчетата встрани от нея наподобяваха огромни снежни халета, които от време на време, засегнати от урага- нен порив, бълваха поредния снежен фойерверк. Макар че снегорините минаваха по няколко пъти на ден, навяванията възстановяваха предишното є състояние за минути.
Там, на номер 26, се намираше и едно пететажно здание, което значително се  различаваше от останалите, накацали по целия Новочерьомушкински район. Не  само защото за разлика от всички околни сивеещи блокчета фасадата му бе боядисана в тъмночервено, което подсказваше, че зад нея се крие нещо по-значимо, а и поради присъствието на черните волги и разни други лимузини, които непрекъснато паркираха там, давайки ясен знак, че тази сграда не е като останалите.
Тази събота нищо не беше същото. Черните лимузини ги нямаше. Ако все пак някоя беше паркирала отпред, то тя се бе превърнала в огромна бяла топка. От навяванията тъмно- червената фасада бе придобила бял цвят, през който тук-там прозираха червеникави петна, наподобяващи малки фигурки. От пъплещите напред-назад млади хора, създаващи обичай- ната глъч, нямаше и следа. Тази сграда беше студентското общежитие на МГИМО – Московския държавен институт за международни отношения.
МГИМО бе най-старото и известно съветско висше учи- лище за обучение на дипломатически кадри. Тази академична институция, ръководена  от  Министерството  на  външните работи, се считаше за най-елитния университет в СССР. Там се  приемаха  предимно съветски  граждани, които  можеха да представят препоръки от органите на комунистическата партия и на Комсомола (младежката организация на КПСС). Освен наличието на препоръки за постъпване, в университе- та имаше и някои ограничения. Едно от тях се отнасяше до приема на момичета, който беше силно ограничен поради предубеждението, че дипломатическата професия е предим- но мъжка. Разбира се, връзките и тук играеха своята роля и съветските девойки все пак успяваха да попаднат в мечтаното от тях учебно заведение.

Изборът на чуждестранни студенти в МГИМО се праве- ше от партийните и държавни органи на съответните страни, съюзници на СССР. Избраните студенти по правило бяха деца на висши политически лидери, на техните административни помощници, на видни дипломати или пък на диктатори от страни от Третия свят.
МГИМО бе наречен от Хенри Кисинджър “Руският Хар- вард” най-вече защото обучаваше и създаваше бъдещия елит на Източния блок.
Едно  от  нещата,  свързани  с  МГИМО,  които  малцина посветени знаеха, бе, че КГБ използваше университета като място за набиране на свои кадри както сред съветските, така и сред чуждестранните студенти.
Ето че това важно място, приютило толкова много бъдещи държавници и дипломати, в този съботен ден се бе изгубило под дебелата снежна покривка, обезличено дотам, че да се слее с останалите пететажни блокчета (хрушчовки).
Усещането, че това снежно безвремие ще продължи сед- мици наред, потапяше в тъга и депресия и без това недотам щастливите и жизнерадостни обитатели на огромния град.
Но ето че чудото се случи. Постепенно небето започна да се прояснява. Изведнъж навън стана по-светло, сякаш облаците се размърдаха, а някой зад тях започна с магическа пръчица да натирва проклетия мрак, затиснал всичко живо наоколо. Само няколко минути по-късно, макар и някак срамежливо, слънцето се прокрадна през тях и започна да огрява снежната пустош.
Изведнъж, кaтo в пиеса на Самуел Бекет, декорът започна бавно да се променя. Първоначално се долавяше ту шум на двигател, ту трясък на метална врата, някакви откъслечни крясъци, музика, разнасяща се незнайно откъде, а също и дразнещ, странен звук, наподобяващ кречетало, размахвано като на селски панаир. Някакви хора, увити в сиви палта, огромни шалове и кожени шапки, нахлупени до очи, започна- ха да сноват напред-назад по улицата пред общежитието, като повечето от тях се бяха сгърчили в палтата си и се мъчеха да избегнат досега с ледения вятър.
В един момент откъм крайния вход на общежитието се появи младеж, който рязко се отличаваше от хората наоколо. Младият мъж бе висок около метър и осемдесет, с атлетична фигура, светла кожа, тъмна коса, която покриваше ушите му и леко се спускаше към раменете. Светлите му сиво-синкави очи, разпо- ложени равномерно около леко заострения нос, допълнително придаваха блясък на бледото красиво лице. Малки трапчинки в края на очите му, образувани по всяка вероятност от силния вятър, омекотяваха чертите на лицето и го правеха още по-при- влекателно. Въпреки зверския студ младежът не носеше шапка и затова от време на време косата му политаше ту в една, ту в друга посока, което го принуждаваше да я придържа с ръка. Бе облечен в дебело тъмносиньо яке и изтрити джинси, напъхани във високи кожени обувки. Носеше плетени ръкавици и черен шал, увит около врата. Походката му бе дръзка, уверена, сякаш леденият вятър не достигаше до него, а някаква странна сила го превръщаше в приятен пролетен бриз, галещ бузите и челото му. Може би това бе причината тези около него да се обръщат и да го оглеждат от горе до долу като някаква рядка птица, обър- кала южните морета с московския мраз. Определено липсата на шапка върху главата, както и облеклото му, не оставяха съмне- ние, че е чужденец. Казваше се Михаил Агов и бе пристигнал в Москва преди няколко месеца. Син на дипломат от кариерата, Агов бе завършил американски колеж в Мадрид, а преди това бе живял в Кувейт с родителите си. Младежът беше добре образован, владееше свободно английски и испански. Буден и своенравен като повечето си връстници, той харесваше жени- те, шумните купони, придружени със силна музика и алкохол. Но за разлика от повечето от тях, не пушеше, а отношенията с родителите му бяха толкова близки, почти приятелски, че спо- деляше почти всичко с тях.
За разлика от другите български студенти, както и тези от другите източноевропейските страни – приятели и съюзници на СССР, Михаил не хранеше илюзии за живота в съветска- та страна. Научил доста по света, прекарвал ваканциите си при баби и дядовци, от които бе слушал интересни истории, представящи Съветския  съюз  и  съветските  хора  в  доста по-различна светлина от тази на официалната пропаганда в собствената му страна, той бе стъпил на московското летище “Шереметиево” далеч по-подготвен за сблъсък със съветска-
та реалност и картината, която предстоеше да се открие пред очите му. Повечето млади хора от социалистическите страни, възпитавани в почит и преклонение пред Съветския съюз и очакващи да видят най-голямата и най-великата социалисти- ческа страна в света, често изпадаха в потрес, когато устано- вяваха, че собствените им държави, макар и доста по-малки и незначителни, се оказваха далеч по-подредени, с по-висок жизнен стандарт, по-топли и гостоприемни.
Баща му Петър Агов имаше странна съдба, която първо- начално с нищо не подсказваше, че го чака дипломатическа кариера. Дядото на  Михаил, дядо Любен, както всички в семейството го наричаха, бе заможен земевладелец, отдаден изцяло на земята и земеделския труд. В един момент заминал за Виена да учи агрономство, а след това се прибрал, за да приложи наученото на дело в своето собствено село. Закупил всякакъв инвентар, като вършачка, триколка, камион за при- биране на реколтата и ред други инструменти, но се сблъскал с доста трудности, като липсата на хора, които да помагат при поддръжката на  стопанството в  някои сезони, когато работата била най-натоварена. Тогава животът срещнал мла- дия Любен с едно момче от неговото село, невзрачно на вид, доста дребничко и леко прегърбено. Казвал се Лазар, останал сам с майка си, тъй като баща му починал от туберкулоза. Лазар му се притекъл на помощ на два пъти, когато имало огромна нужда от хора, и отказал да вземе пари. Знаейки, че семейството на Лазар било от най-бедните в селото, Любен, трогнат от постъпката, решил да му се реваншира. Под баира, където минавала реката и започвала иглолистната гора, той притежавал пет декара земя. Все още не знаел какво точно да прави с този парцел, а и не бил сигурен дали може да покрие бъдещите разходи. И тогава Любен решил да подари земята на Лазар, да стори едно добро. Бог далеко, но всичко вижда. Грабнал го един ден за ръка, отвел го до града и там при нота- риуса прехвърлил на Лазар парцела до реката. Дребничкият младеж не намерил думи, за да му благодари. Оттогава двама- та ги свързвало много здраво приятелство.
След време изненадващо се оказало, че Лазар е силно повлиян от комунистическите идеи, идващи от Съветския
съюз. Агитирал сред съселяните, изчезвал за известно вре- ме от селото, подвизавал се из града, а някои казвали, че често ходел и до София. В някакъв момент Любен също започнал да изпитва симпатии към болшевизма. Харесвали му всичките тия приказки за равенство и братство, за мир и всеобщо благосъстояние. Когато обаче комунистите взели властта, тези идеи бързо се изпарили от главата му. Това, което видял през първите дни от управлението им, а и сблъ- съкът със  съветските им покровители, било като кофа с ледена вода, която някой изсипал върху главата му. Станал свидетел на безчинства, арогантност, простащина, брутал- ност, каквато той не познавал. Съветските войски, довели на власт комунистите, се държали властно, надменно, чес- то крадели от местните хора, нахълтвали в къщите им и разбивали вратите на зимниците. Но най-много от всичко обичали да  прибират ръчните  им часовници. С  особена страст на колекционери те накичвали по няколко часовника на китките на двете си ръце и като индианци, сдобили се с боен трофей, се радвали на заграбеното. Другото грозно нещо, което Любен видял в тях, било ужасното им пиян- ство.  Тези  съветски  солдати използвали всяка  минутка, всяка ситуация и всеки повод, за да се напият. Местните хора разбрали това и за да избегнат контакта с тях, често ги чакали на входа на къщите си, приготвили тубичка с вино или гарафа с домашна ракия. Тогава съветските солдати бързо забравяли за всичко останало и желанието им да вли- зат по къщите се изпарявало.
След време Лазар се появил в селото. При срещата си два- мата се прегърнали сърдечно, но не след дълго влезли в лют спор по събитията, които били настъпили наскоро. Любен бил бесен. Давал за пример германските войници, които раздава- ли шоколади на децата, лекували безплатно болните, по-бедни хора, и винаги се стремели да плащат всичко.
“Тази напаст, съветската, която дойде сега – казал той на Лазар, – може само да съсипе отечеството ни!” Лазар вся- чески се стараел да оправдава както действията на новите властници, така и съветските им господари. Накрая все пак се разделили приятелски.

Няколко години по-късно нещата се развили ужасяващо за Любен. Комунистите в България по примера на своите съветски началници решили да изземат земята на селяните и да създадат колективни стопанства. Това бил най-жестокият удар, който Любен получил, и без да му мисли, взел всичките си пари, грабнал семейството си и заминал за София. Така сякаш умряла една част от самия него. Сякаш някой бръкнал дълбоко в душата му и решил да я изтръгне. Купил малка къща в един от крайните квартали на града, започнал работа като чиновник към Министерството на земеделието и някак си се опитал да забрави за предишния живот. Отдаден на семей- ството си, той не желаел и да си помисли за Лазар. Толкова му бил набрал, че ако го срещнел, щял да го удуши с голи ръце. И все пак, няма по-добър съветник от времето, са казали умни- те хора. Времето минавало, а Любен все повече се замислял върху неща, които странно как е пропускал до момента. Лазар не пристигнал, когато иззеха земите на хората. Явно изпитвал срам. Сигурно бил гузен. Не, той не бил неблагодарен, а доста объркан. Лазар бил от тези комунисти, които честно вярва- ли, че вършат добро. Със сигурност не харесвал насилието и издевателствата. “По дяволите! – помислил си Любен. – Та той все пак беше добър човек!” И решил някой ден да го потърси.
Този ден дошъл, когато синът му Петър се дипломирал от университета. Момчето владеело испански, учело английски и руски. Способно момче, но както казвали тогава, с не осо- бено надежден произход. Явно е трябвало да му се помогне. Любен издирил адреса на Лазар. Не било трудно. Оказало се, че Лазар станал голяма клечка в комунистическата партия и думата му се чувала навсякъде. Научил още, че навремето Лазар е ръководил комунистическата дейност в цялата околия.
Срещата им преминала радушно. Лазар живеел в обширен апартамент в центъра на града. Когато зърнал Любен на прага на дома си, бил малко стъписан, объркан, но бързо се окопи- тил и започнал да задава въпроси, свързани със семейството му и общите им познати. След кратки любезности и обяснения Любен преминал директно към въпроса. Разказал му за сина си и поискал помощта му. Лазар бил толкова трогнат и щаст- лив, че ще може да върне жеста и ще му помогне, че начаса

съставил план, който първоначално попритеснил Любен, но предвид на реалностите в държавата в крайна сметка се ока- зал доста примамлив. Лазар щял да стане поръчител гарант на Петър за членство в комунистическата партия, а след това, като имал предвид, че владее чужди езици, можел да го насочи към дипломатическа работа. Не минало и месец и Петър бил приет в комунистическата партия, а малко след това получил назначение в Министерство на външните работи. Така започ- нала дългата дипломатическа кариера на Петър Агов.

Изведнъж вятърът се усили, започна да свисти като кораб- на сирена покрай ушите му, а косата му заприлича на огромна гъста паяжина, лутаща се във всички посоки, която трудно успяваше да удържи с ръка. Погледна часовника си, видя, че закъснява, ускори леко крачките си, като внимаваше да не излети от снежно-заледената пътека, оформила се за няколко минути в левия край на улицата. След секунди зърна станци- ята на метрото, покрита цялата в бяло. Стори му се, че видя две фигури с неясни контури някъде встрани от главния вход. Забърза крачка и само след минута разпозна в една от тях своя приятел и съсед по стая в общежитието Габор. До него стоеше някакво малко човече, ниско на ръст, облечено в зелено яке и държащо нещо в ръка.
Габор Хидаши бе първият младеж, с когото Михаил се запозна непосредствено след пристигането си в Москва. Беше краят на лятото и той бе плувнал в пот, мъкнейки огромния си куфар и голям сак през рамо по пътя от същата тази метро- станция към общежитието. Пристигна доста късно и завари съквартиранта си по потник и сини гащета да оправя кревата си, очевидно готвейки се за сън. За негова приятна изненада младият мъж скочи, подаде му ръка и след като се представи, бръкна в шкафчето до кревата си и с триумфален жест извади пълна бутилка “Столичная”. А след малко незнайно откъде на малката масичка до вратата се появиха и две водни чаши.
Едва когато приключиха с бутилката, младежите се хвър- лиха по леглата и не мръднаха до следващия ден по обяд.

Габор бързо въведе новия си приятел в студентските среди. Доста общителен и чаровен, младият българин започна да се харесва на всички.
Първото събиране, на което Габор го заведе, беше в обще- житието, в една по-голяма стая, в центъра на която имаше дълга дървена маса, отрупана с бутилки водка, кисели краста- вички, нещо, което наричаха колбас, но не бе сигурно какво е то, и някаква туршия, наподобяваща зелени водорасли. Десет- дванайсет студенти бяха насядали около масата с чаши в ръка, надвикваха се един друг и вдигаха наздравици за какво ли не. На едно шкафче лежеше малък касетофон, от който съвсем слабо се носеше гърленият глас на Висоцки. Габор наричаше тази сбирка “запой”.
След като пресушиха първите две-три чаши, всички зяп- наха младия българин и унесено слушаха разказите му за времето, прекарано в американския колеж в Мадрид. Кога- то той спомена, че всички там са го наричали Майк, това предизвика бурни реакции сред останалите и всички като в хор подеха: “Майк. Майк. Майки!” От този момент той стана просто Майк. Някак без да се усети, в университета, а и извън пределите му, всички забравиха истинското му име. За тях той беше Майк.
Вече бе на тридесетина крачки от входа на метрото и кари- раният шотландски шал на Габор, омотан около врата му, с който той особено се гордееше, не оставаше и съмниние, че приятелят му е там и го чака. Габор бе нахлупил черна вълне- на шапка, скриваща половината му лице, и така се бе загърнал в пухеното черно яке, че ако някой не познаваше гардероба му, трудно би го разпознал.
Младият унгарец бе две години по-голям от него, с някол- ко сантиметра по-нисичък, приятно окръглен, с леко чуплива кестенява коса, тъмни очи и малък чип нос, не особено харак- терен за живеещите в региона, от който произхождаше. Габор беше доста приказлив, на моменти емоционален, гръмогла- сен, с ярко изразен, дрезгав смях, но и определено тактичен, в някои ситуации до степен на сервилност.
Бащата на Габор бе високопоставен функционер в унгар- ската комунистическа партия. Той пращаше всеки месец опре-

делена сума в долари на сина си, а също и всякакви колети с храна, напитки и всичко, от което Габор имаше нужда. Често с тези колети пристигаха и стоки, които Габор продаваше на черния пазар, за да увеличи приходите си. За баща му се носе- ха митове и легенди. Някои разправяха, че е участвал в поту- шаването на унгарската контрареволюция и че бил помогнал много на братската съветска армия, за да възстанови реда и да вкара обратно Унгария в правия път. Други твърдяха, че бил близък с президента на страната...
Виждайки го, че наближава, Габор се ухили и викна с мощ- ния си гърлен глас:
– Хей, Майк, къде си бе, човек? Закъсня цели десет мину- ти. Станахме на кочан.
– Не десет, а пет – сопна се Майк, а след това весело натър- ти: – Я се виж бе, приличаш на наемен убиец. Виждат ти се само очите!
Двамата топло се здрависаха и в този момент Майк се вгледа в малкото човече до Габор. Бе доста по-нисък и от два- мата, не повече от метър и шейсет, с рехава светлоруса коса и с брадичка в стил катинар, която по-скоро наподобяваше на златисто мъхче, трудно забележимо на повече от педя разстоя- ние. Странно защо, вместо на главата си, човечето държеше в ръка огромна кожена шапка, а на рамото му стърчеше голям черен сак. Лицето му излъчваше напрежение и някаква осо- бена съсредоточеност, характерна за делови човек, потънал в сериозни размишления. Ако не бяха малките сини очички, въртящи се игриво в кръг и дяволито стрелкайки се ту в Габор, ту в Майк, някой би казал, че човечето е дошло на погребение на близък роднина.
Забелязал погледа му, без да губи време в излишни приказ- ки, Габор някак тържествено обяви:
– Майк, това е Миша, твой съименник. Миша е голяма работа. Той е един от най-важните ни хора! – И след кратка пауза допълни: – Нали знаеш, моите долари, твоите долари, стоката, всичко! Това е Миша!
Малкият човек, който беше на тяхната възраст, се вгледа в очите на Майк, усмихна се и макар с приглушен глас, някак важно промълви:

– Здравей, Майк! Слушал съм доста за теб не само от
Габор, разбира се. Приятно ми е да се запознаем.
В този момент лицето му придоби предишното сериозно, леко тревожно изражение и тъкмо понечи да каже нещо, което имаше за цел да концентрира вниманието им, когато Майк се разсмя чистосърдечно, постави ръка на челото си и извика:
– Боже! Сега се сетих на кого приличаш! Ами да, от онази картина. Младият Ленин. Абе ти си копие на младия Ленин, бе, човек!
Габор също се захили и се включи:
– Ама наистина, Миша! Майк е прав! Ти наистина си му одрал кожата!
Смеейки се, Майк се обърна отново към Миша и отсече:
– Оттук нататък ще ти викам Ленин. Миша Ленин!
Като начало малкият човек не бе очарован от новия си прякор, но лукавото изражение, което придоби лицето му, и тънката ехидна усмивка, която се появи по напуканите от сту- да устни, явно сочеха, че е размислил. Какво пък! Не е лошо в Страната на съветите да ти викат Ленин.
Той бързо се окопити, впери отново малките си сини очи в
Майк и попита делово:
– Имаш ли нещо за мен?