Борис Христов

Аз не познавам друг човек направен

така набързо - с толкова конци окърпен.

Дете на ангели, откърмено от дявол,

аз не познавам друг човек така объркан.

Тъй както котката, подушила гнездото,

безшумно по корем нагоре се изнизва,

аз изкачих дървото на живота -

видях, че няма нищо на върха, и слизам.

И ето ме сега - дивак учуден

от славата на своите дрънкулки,

не знам какви обувки трябва да обуя

и на коя врата в мъглата да почукам.

Дълбоко някъде в костта ми се укрива

желанието да опитам на богатия блюдата.

Но се срамувам от човека, който стрива

опечената чушка и се готви да обядва.

Обелих аз от себе си жената

като кора - с отсъствието да ми свети.

Да бъда квачката грижовна за децата

на моя брат - за тия две петлета.

Единственото днес, което ми остава,

е да събличам болната душа от думи,

тъй както срамежливо панталона разкопчава

младежа, който е дошъл на плаж с костюма.

Но стиховете са отпадъците на живота -

какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни.

А моя милост е слугата неподстриган, който

помита пода в храма на изкуството.