Д-р Любомир Канов, Годишникъ 2020

Откъде Лявото черпи енергията за своите позиции на недостижима праведност и морално превъзходство спрямо своите опоненти, при положение че в исторически план то е причинило толкова много злини на Човечеството?

Ако се вгледаме в миналото на левите идеи, неизменно се натъкваме на една архипретенция, свеждаща се до Социалната справедливост и Защитата на онеправданите и угнетените. Разбира се, Маркс има предтечи и мислители в подобна посока много преди Манифеста от 1848 г. Заслугата на този манифест, обаче, е в това, че се посочват „призраците“, които да поведат революционната борба и да установят „вечна правда“ над света с помощта на насилието и диктатурата на пролетариата. Той поставя и началото на утопията за „научния комунизъм“, който предвижда неизбежната победа на световния социализъм, представян като единственото истински справедливо и добро за човечеството.

Макар Лявото да е претърпяло своите метаморфози през последния повече от век и половина,

основната му морална постановка остава същата

Към основната жертва на несправедливото капиталистическо общество, а именно световният пролетариат, постепенно и систематично се надграждат нови групи – например, жените с тяхната битка за потъпкани избирателни права, различните малцинствени и религиозни общности, а в последните 60 години особено активно се поведе борбата срещу расовото неравенство и гражданските права на чернокожите в САЩ.

Като при това Лявото, представяно от Демократическата партия, е изтрило изцяло от паметта си, че Америка е водила кървава гражданска война за освобождаване на чернокожите от робство, а същата тази партия е защитавала позициите на робовладелците. Всъщност, истината и стойностните аргументи винаги и при всякаква възможност са пренебрегвани от идеолозите на Лявото в полза на заемането на високата морална позиция, от която да громи своите политически противници.

Никакви демагогски похвати и изопачаване на реалните факти не са пропускани. Стига да представиш опонента си като безчовечен експлоататор на унижените и оскърбените, като алчен колонизатор и империалист, или като капиталист, ограбващ безимотните, сирачетата, „трудещите се“, жените, негрите, честните, необразованите и обикновените хора.

Разрастването на първоначалната морална претенция в последните десетилетия, обаче, достигна небивали размери и обхвана с особена страст защитата на „угнетените сексуални малцинства“ от ЛБГТ и други подобни групи, като отскоро добави и разгръщащата се обвинителна Зелена идеология, насочена срещу индустриалния растеж. Същата обвинява развитите западни общества и дори самия Човек в климатични грехове, които разрушават климата посредством СО2, а в крайна сметка и самата Майка Земя.

Естествено, такива плашещи обвинения, изказвани с моралистичен патос, като се започне от бившия американски вицепрезидент Ал Гор и се стигне до аутистичната шведска ученичка Грета Тунберг, биват амплифицирани през левите световни средства за масова информация, с което нагнетяват чисто физически страх чрез естествените инстинкти на хората, подложени на тази масирана пропаганда.

Въпросът, обаче, е защо опитът за отпор срещу лявата пропаганда изглежда толкова разпилян и безпомощен?

Защо е толкова трудно да се възразява срещу очевидни манипулации и неистини и защо Дясното не съумява да се противопостави успешно, а в идеологически план постоянно е натиквано в ъгъла, докато Лявото неотклонно завладява една след друга крепостите на западните общества? Примерите са много:

Свободното слово се подменя с фалшив Новоезик и политическа коректност.

Академичната свобода на мисълта се заменя с левичарски университетски дисциплини и курикулуми, изобилстващи с неотроцкизъм, мултикултурни, джендърски, расови и феминистки теории.

Масмедиите са превърнати в пропагандни машини, смесващи факти, мнения и фикции в едно гигантско обединено средство за публична дезинформация.

Киноиндустрията е трансформирана в квотно обезпечен инструмент за превъзпитание на масите и за прокарване на специфични съдържания, обслужващи идеите за уравняване и обезличаване на индивидуалните човешки различия, създавайки фалшива реалност, подобна на социалистическия реализъм.

Международните и националните политически органи за провеждане на политика са подчинени и превърнати в глобалистични еко дружества, следващи спуснати и внушени отляво програми – нещо, което заплашва с катастрофа благоденствието и развитието на нациите, под претекста за защита на природата и климата.

Отговорът на тези въпроси, а и на множество други, които вкупом обясняват загадъчния и невъзпрян досега прогрес на Левите, определящи себе си като „прогресивни“, според мен е, че те

постепенно и успешно приватизираха дълбоките корени и емоционалната основа на християнската етика.

Съчувствието към болните, страдащите и бедните, милосърдието към слабия малък човек, подкрепата към „нищите духом“, посланията, че последните ще бъдат първи, моралното изискване за благотворителност, за човечност и взаимопомощ към отритнатите и онеправданите, всичко това беше успешно присвоено като Лява кауза.

Тоест, съвременното левичарство, претендирайки, че представлява гласа на бедните, на безимотните пролетарии и на широките народни маси, узурпира територията на емпатията, любовта и грижата към ближния, преди заемана от християнската етика и морал. Разбира се, това стана след като бяха прогонени Христос и Вярата, определени като „опиум“ за народите, съгласно материалистическия прогресивистки атеизъм.

Съвсем очаквано при тази насилствена агресивна идеология е да се прави „добро“ чрез революция срещу „падналото“ човечество, а основно изразно средство да стане яростта, гнева и войнствената реторика. Болшевишката революция в Русия претвори тази реторика в действие и потопи с реки от кръв своите високи идеи за създаване на нов тип съветски човек и безкласово общество.

В крайна сметка чудовището, създадено от Ленин, Троцки и Сталин, въз основа на марксическата представа за справедливост и за нов интернационален ред под егидата на комунизма, постепенно

се изроди в маразматична квазисоциална държава с престъпен елит,

отдадена на тоталитарни агресии и колонизации на други държави чрез налагане на тоталитарна идеология.

Но през цялата история на невиждани дотогава насилия срещу народи, на депортации, на геноцидни и стратоцидни практики, разрушения на хиляди храмове и екзекуции на десетки хиляди свещеници, атака срещу семейството и традициите в огромен размер, основното оръжие на левия моралистичен укор остана недокоснато и неговата идейна основа остана непокътната и неразобличена. Същността и посланието на този ляв укор беше и се свеждаше до следното:

„Да, наистина имаше известни криволичения в нашия път към Великата цел и в иначе безпогрешната лява линия към добруването на човечеството бяха дадени някои жертви, но нашата Идея за Справедливост и Равенство си остава единствената правилна. Нашите герои са идеалисти, макар да бяха диалектически материалисти и много от тях загинаха мъченически за правата вяра и поради Любов към Партията. А за нея бронебойни куршуми няма открити, няма открити…“

Два са важните фактори, изиграли решаваща и може би фатална роля в това Левите да не бъдат разобличени като лицемерни манипулатори чрез истината за това какво наистина причиниха навсякъде в света, където комунистическата, болшевишката и сталинистката версия на Лявото възтържествува.

Единият фактор беше разгрома на тоталитарния Националсоциализъм в Германия и на другия социалистически мутант в Италия, наречен Фашизъм.

Това стана възможно с помощта на западните демокрации, съюзени със съветския болшевишки социализъм, което постави сталинската лява версия за устройството на обществото в позата на жертва, на морален победител, на героичен защитник на доброто и в крайна сметка на равнопоставен със западните демокрации вестител на братството, мира и свободата за народите.

„Освободените народи“ бяха своевременно окупирани и тоталитарното Ляво задълго хвърли сянката си върху тях, заграждайки ги с бодлива тел и желязна завеса, на която пишеше: „Всичко в името на Човека“.

Разбира се, лъжата и митовете за справедливостта на Новото общество в сталинската империя наречена СССР, беше подхваната от световното Ляво доста преди ВСВ – особена заслуга за това имаха изтъкнати западни интелектуалци, убедени в правотата и дори в моралното превъзходство на съветското общество. Те, поради наивност или поради бездарно заслепение от своите собствени левичарски фантазии,

служеха като рупори на сталинистката пропаганда,

заглушавайки чудовищната истина за геноцидния Голодомор, за чекистките изстъпления, за тоталния терор и унищожаване на цели слоеве от населението, обявени за класови врагове, в Гулаг; в частност това бяха свещениците и вярващите, заможните селяни, несъгласните и образованите, обявените за буржоа „бивши хора“, царски офицери и дори несъгласни комунисти. Разходките на изтъкнати западни интелектуалци на палубата на снежнобели параходи по изградения от робския труд на концлагеристи Беломорканал, в компанията на добродушно пушещия луличката си Йосиф Сталин, са ярка илюстрация за това как едно очевидно чудовищно Зло може да бъде наметнато с гордата пелерина на прогресивисткия унес за превъзходството на Лявата доктрина. Същата е представяна пред света като бъдещето на човечеството и като абсолютното Добро. Това именно е вторият фактор за така устойчивата доминация на Лявото и неговата морална легитимация в очите на толкова много хора, особено на младите и особено на Запад.

Тази подкрепа на преобладаващата част от Западния интелектуален и университетски елит се развихря особено силно след войната, разгръща се с огромни комунистически партии в Италия и Франция, размива се в многобройни и различни социалдемократически варианти и подхранва всякакви леви протестни движения, разбира се с помощта на съветските коминтерновски агенти и секретните им канали за финансиране. Нито Берлинската криза, нито Унгарското въстание успява да попречи на неуморното прогресистко Ляво да продължи своя победен ход из западните демокрации и постепенно да обсеби по-голямата част от интелектуалното пространство и университетските катедри. В Холивуд победата на Лявото се отъждествява с разгрома на т.нар. Маккартизъм, считан впрочем за една от големите победи на Лявото в Америка. В Европа възходът на Франкфуртската школа и на различните варианти на „подобрен“ социализъм на Берлингуер и Жорж Маршѐ доминират политическия флирт с „работническата“ класа, а студентските вълнения през 1968 г във Франция и радикалните Червени бригади са другото издание на същото всред младите „прогресивни“ сили.

Всичко това стихва във временно изумление, дори шок, едва когато

Солженицин зашлевява невъобразимо силен шамар върху лицето на цялата световна прогресивистка лъжа,

поддържана десетилетия, със своя „Архипелаг Гулаг“. Огромният колос, изцяло построен върху лявата пропагадна лъжа, се пропуква и след известно време се споминава от само себе си, поради пълната си стопанска несъстоятелност и поради това, че най-големите му защитници – от КГБ и апологети комунисти – пожелават да заживеят като западни буржоа. Те, разбира се, постигат това успешно, изоставяйки без никакви угризения своята идеология. Не така се развива западното левичарство, което след първоначалното стъписване пред лицето на абсолютното зло, разкрито от автори като Солженицин, Шаламов, Гросман и други, постепенно се окопитва, заклеймява Солженицин, игнорира останалите и се заема да фабрикува трактати, текстове, книги, филми и изследвания на нацизма (своевременно обявен за крайно дясна идеология), удобно пропускайки факта, че той определя сам себе си като национален социализъм или пък наричайки го „фашизъм“, който всъщност е италианско социалистическо изобретение.

Да се громи нацизма, просъществувал 12 години и мъртъв последните 75, се оказва удобна ниша, през която може да се промъкне и укрепне друг много голям ляв укор, а именно този за расизма и за правата на малцинствените групи.

Оттам се разгоря пламък, който от първоначално благородния импулс за защита на чернокожите срещу дискриминация в САЩ (благодарение на Мартин Лутър Кинг), достигна до днешните пожарища и изстъпленията на Black Lives Matter и Антифа (антифашисти, забележете!), които разсипаха и ограбиха няколко американски градове в името на равенството и свободата, и то по време на пандемия. Този път Левият укор взе формата на мародерство, престорено като протест срещу неправдата, вследствие на грозния арест и смърт на един черен рецидивист, тежко интоксикиран с всякакви наркотици. Това събитие, обаче, онагледи нещо много важно: Днес

Левият укор е институция отвъд и над всякаква представителна демокрация или даже съд

Имунизиран срещу всякакъв публичен или критичен анализ, Той – Укорът – е над закона, защото вече се е превърнал в единствената Правда и в новия морален стандарт. Който се въоръжи с Него, може да громи, да безчинства, да обвинява, да лепи опозоряващи клевети върху всеки и да го обвинява, че е расист, супремасист, нацист, ксенофоб или непоправим човекомразец.

Този стандарт и начин на говорене се превръща в норма през медиите, филмите, училището, книгите, университетите, съдилищата, както и през страха да не бъдеш обвинен в някой от смъртните грехове описани по-горе, което ще бъде последвано от уволнение, остракизъм и публично заклеймяване.

Към първоначалния укор за расизъм, избуял впрочем върху благодатната и богато разработена тема на антисемитизма, в последните десетилетия – и по същия механизъм – се породи гротескният феминизъм. Той наистина има своите корени в още по-ранните социалистически доктрини от времето на Клара Цеткин и Роза Люксембург, но достигна истинско публично кресчендо с демонстрации и политически послания, заклеймяващи мъжката и тестостеронова опресия срещу жените, с лозунги, изписани върху освободените от сутиени голи гърди и кореми или с философски „монолози на вагината“.

Почти сливайки се по тематика и буквално заемайки същата поза на жертви на патриархалното общество и на брутализма от страна на хетеросексуалните „мъжове“, на публичния площад се появи в ярко оперение и гласовитото движение ЛГБТ със своите „Прайдове“ и призиви за борба срещу домашното насилие и срещу половата дискриминация, както и срещу тираничното отричане на правото човек сам да си избира пола. Естествено, в борбата срещу реална или въображаема дискриминация се включиха всякакви групи и малцинства, които можеха със своите претенции за нарушени права да се качат на така удобната обвинителна платформа, откъдето да громят всеки усъмнен в тяхната правота. Това се осъществява лесно, ако идентифицират противника и го посочат с пръст като неразобличен нацист, мизогинист, ксенофоб, хомофоб и дори ислямофоб.

Тази прекрасно организирана и видимо добре финансирана атака срещу „несправедливото, расистко, капиталистическо общество“, следваща буквално предписанията на Маркузе и другарите му, нямаше да бъде толкова ефективна, ако не се бяха явили еколозите и защитниците на природата.

Без значение в случая е, че първите и най-ревностни защитници на екологичните зелени идеи и на правата на животните в Европа са националсоциалистите и лично Адолф Хитлер, който освен людоед е бил вегетерианец и голям любител на кучетата вълча порода, което никой повече не иска да си спомня. За да добавиш върху една прогресивистка теза, започнала първоначално като легитимна борба срещу антисемитизма от жертвите на нацизма, тези зелени хитлеристки възгледи за „правата“ на природата, доведени в новите времена до абсурд, се иска особен вид идеологически релативизъм и безочие.

Обявяването, по принцип, на Човека за враг на Природата, а десните или консервативните хора, поддържащи капитализма, за виновни, е абсурдно! Именно вярата в „прогреса“, в индустриализацията, в електрификацията, модернизацията, преграждането на реки, преместването на планини и даже в трансформацията на природата на самия човек, е обратното на онова, което просветеният консерватизъм се опитва да опази.

Целият социалистически експеримент се състои именно в това:

да се промени природата на нещата и на човека

така, че да съответстват на умозрителния модел на утопията за абсолютно равенство, братство и справедливост, съгласно единственото вярно учение.

Но ако успешно и с надмощието достигнато в информационното поле, в университетите, културните институции и в целия публичен дискурс, успешно внушиш тезата, че капиталистите, консерваторите и алчните бивши хетеросексуални робовладелци и опресори искат да подтискат малцинствата, да насилват жените, да пречат на свободното полово самоопределение, да повторят холокоста, да затоплят климата с парникови газове, да унищожат растителното и животинското многообразие и да превърнат в пустиня планетата Земя, тогава твоят Ляв морален укор отеква в милиарди глави, успешно отучени от критично мислене, посредством системен образователен brainwashing.

И тогава ти изглеждаш загрижен, честен, човечен, състрадателен и праведен, а всеки който е несъгласен, изглежда като самия Нечестивец. Християнствуващият прогресистски атеист днес се е качил на амвона на добродетелта и раздава морално правосъдие. А дали не се е самонастанил и на папския престол?

Think about it!