Интересът на Христо Николов към старинните оръжия се ражда още в ранното му детство. Докато като ученик обикаля музеите по време на екскурзии, погледът му винаги спира върху витрините със старите оръжия.

„Нещо вътрешно усещане“. Така описва пред БГНЕС първия порив, който го кара да се вглежда в изработката им, да си задава въпроси как майсторите са ги създавали във времена, когато няма технически университети, машини и заводи. Имало е само знания, умения и много опити.

По-късно попада на книгата на Иван Ненков „От лъка до кремъка“. В нея една фраза го разтърсва: „Времето на майсторите отдавна е отминало, заглъхнали са ковашките мехове.“ Точно тези думи събуждат у него силното желание да възроди занаята, който някога е бил забранен със султански указ от 1821–1826 г. Забрана българите да изработват оръжие – а днес Христо върви по следите на онези майстори, които са пазили знанието въпреки всичко.

Нещо се отвори в душата ми, казва той. Тогава започва пътя си назад във времето – към начина, по който се е обработвала стоманата, как са се изработвали лицевите плочи, какви са били термичните обработки на пружините. Много от тайните на старите оръжейници не са описани никъде. Затова Христо ги преоткрива сам, бавно, упорито, година след година.

Работи по каталози – един от любимите му е този на Огнян Маринов, където подробно е описана изработката на дамасковите стомани и техните обработки. В музеите намира останалото – детайли, образци, решения на майсторите преди него. „Всяко нещо, което го асимилираш в главата, ръцете започват да го правят“, казва той.

Изработката на едно оръжие може да отнеме повече от месец – зависи от модела, украсата и сложността. При Христо всичко се прави от А до Я. от металните части до дървените елементи и дори леенето на отделни детайли. „Това е цяла наука – трябва да направиш модела, да го калафираш, да го изсушиш, да го изпече, да стопиш метала и да отлееш детайла.

Макар да има завършени курсове за съвременни оръжия, той избира старинните. Механичните машини не са неговото призвание. Връщам се назад във времето. Това, което е правено на ръка, носи отпечатъците на майстора. Има душа.

Днес хората често възприемат оръжието като обикновен продукт, защото не знаят какво стои зад него. Други – колекционерите – са тези, които оценяват стойността на майсторския труд. Пазарът обаче е труден. „Един занаят се самоунищожава, когато няма потребност от него“, казва Христо. Не вярва, че млад човек би могъл да се издържа само с това. Защото трудът е огромен, времето – дълго, а цената – неизбежно висока.

Той вярва, че най-силното оръжие всъщност не е металното. „Знаеш ли кое е най-голямото оръжие? Думите. Който владее това оръжие, той владее мира. Дипломацията спасява човешки животи – това трябва да го знаят всички.“

Така Христо Николов бавно, упорито и с огромно уважение към традицията възражда част от миналото на българите – не като музейна витрина, а като жив занаят. І БГНЕС