Георги А. Ангелов, Дойче Веле

Северна Македония като че ли е на път да се раздели с част от митовете в историята си под натиск от България. Заявки за това дава премиерът Зоран Заев. Причината за този завой е,  че България блокира преговорите на бившата югославска република за присъединяване към ЕС. Процесът в Скопие протича болезнено и драматично.

Около 2000 души участваха в антиправителствен протест заради думите на премиера Зоран Заев пред БГНЕС, че България е приятел на страната му, а не „фашистка държава“. Дори президентът Стево Пендаровски, който беше издигнат от партията на Заев, също критикува изказването му. Той каза, че решение на спора с България може да има само с уважаване на достойнството на македонския народ, а антифашистката борба е „в основите на съвременната македонска държава“.

Митове и идеологии

Това отношение на елита и на голяма част от македонското население видимо се корени в югославското минало на Македония, в чиято идеологическа среда са израснали и образовани няколко поколения.

Отношението към днешната Северна Македония и въобще към историята в България е подобно и почива на идеология, която би трябвало да е забравена и дори е обявена за престъпна със закон. Митовете в българската история не са един и два. Можем да започнем с представата за прабългарите и снопа пръчки на Кубрат, "турското робство”, това, че Русия “винаги е била приятел на България”, че при Бай Тошо се е живеело много по-добре, че "Възродителният процес" е бил неизбежен… 

Можем да потърсим корена на тази мисловна парадигма в обществото и в упоритостта да се дават обяснения на исторически събития от древността и наши дни през идеята за нацията, която е едва от 19-тивек – т.е. в най-близкото ни минало.

История=Идеология?

Най-солидният източник, „Библията" на българската история, върху който са разработени учебниците на няколко поколения, е многотомникът на БАН “Българската история”. Съответно и познанията за историята и светогледа на мнозинството българи и управляващите са изградени върху тези томове. Първият том е отпечатан през 1979 г, а седмият през 1991 г. След това са издадени още два. Решението за написването и издаването на многотомника е взето от Деветия конгрес на БКП (1966 г) за отбелязване на 1300-годишнината на България.

В изложението на проф. Христо Христов, директор на Института за история при БАН, докладвано на  21 май 1968 г. на заседание на Политбюро на ЦК на БКП, се казва: “Българската комунистическа партия постави пред българските историци отговорната задача да пристъ­пят към написването на многотомна история на България, в която на основата на марксистката методология и научното изследване да се разкрият онези добродетели и качества на българския народ, които го съхраниха през време на робството и го превърнаха днес в героичен строител на социалистическото общество”.

И още: “Написването на многотомна научна история има не само на­учно-познавателно, но и важно обществено-политическо значение за възпитанието на нашия народ в дух на социалистически патриоти­зъм и пролетарски интернационализъм, за укрепване и развитие на дружбата ни с братския Съветски съюз и другите социалистически страни”, пише още проф. Христов.

България рискува да си остане в миналото

В статията си “Как митовете раждат фалшификации” проф. Евелина Келбечева пише, че за създателите на доктрината “1300 години България” единствената възможна успешна политика за България е била да се акцентира върху културната дейност и да се активизира пропагандата на българските културни постижения, предимно на историческото наследство.

По този начин се премества центъра на тежестта от мъглявите и фалирали постулати на комунистическия интернационализъм към един тип политика, която може да се нарече „социалистически национализъм“. Национализмът винаги е били изпитано и надеждно оръжие в такава ситуация, отбелязва проф. Келбечева.

И ако Македония е пред дилема, дали да се отрече от този югославски социалистически национализъм, остава въпросът кога и дали изобщо България ще дойде до този момент на катарзис без ултимативен натиск отвън? В противен случай рискуваме, вторачени в митологизираната ни историческа значимост, да пропуснем настоящето и да си останем в миналото.