Да се знае какви хора има между нас и на какво предателство са готови за да загробят собствената си държава

Димитър Попов

9 септември, 1944 година…Преди 80 години българското правителство излиза от Тристранния пакт и обявява неутралитет, а после и война на Германия. Въпреки това на 8 септември СССР напада неутрална България и окупира страната. На 9 септември, с безкръвен преврат и в условията на съветска окупация е формирано правителство на Отечествения фронт, одобрено от Москва. До края на 1944 година, със съдействието на съветските войски, е избит целия политически и държавен елит у нас.  Българската армия минава под командването на съветския генерал Толбухин и дава 30 000 жертви във войната срещу Германия, но 

не е призната за съвоюваща страна и плащаме по-големи репарации от тези в Ньойския договор

В условията на съветска окупация през 1946 година се извършва референдум и страната е обявена за „народна република“ по съветски модел; през 1947 година, отново под надзора на съветската армия, е приета конституция, която слага основите на тоталитарния режим. 
В следващите 45 години България се намира под пряко съветско управление, опосредствано от местна колониална администрация, съставена в началото от съветски граждани и местни агенти на ЧК, а после и възпроизвеждана кадрово с пряка намеса от Москва. Колониалната администрация беше политически представена от БКП и беше толкова предана на СССР, че прави две предложения за предаване на българския държавен суверенитет в руски ръце.
Такива са фактите и тъй като в историята няма „ако“, те трябва да бъдат приети такива, каквито са. 
Проблемът е в това, че тяхното тълкуване все още 

разделя нацията

 В комунистическите учебници, писани под диктовката на съветски пропагандисти, гореизложените факти от 1944 година ги имаше с едно голямо изключение – ролята на съветската армия окупаторка в онези събития. Две поколения българи бяха убеждавани, че съветски войски в България никога не е имало; че преврата бил социалистическа революция; че народът спонтанно избрал народната република; че руската агентура у нас била революционен пролетариат; че избираните от Москва членове на Политбюро на БКП били патриотично настроени комунисти. Тези комунистически апологети ги има и днес, 80 години след злокобната дата. Техен вдъхновител е руският посланик в София, а симпатизантите им са хора, за които русофилството отдавна е платена професия.

За съжаление и тези, които обявиха комунизма за престъпен режим, свършиха своето наполовина. Когато по силата на загубената Студена война СССР най-после прекрати окупацията на Източна Европа, новосъздадената опозиция – СДС обяви за свой враг Комунистическия престъпен режим в България, но случайно или не изпусна важно определение пред него – Съветския. Сякаш не знаехме, че комунистическия режим в България не беше български комунизъм, измислен на място, а съветски тоталитарен модел на управление, наложен от щиковете на съветската армия с кръв и насилие. Или не знаехме, че България беше формално държава, но де факто съветска република, по близо до статута на Украйна и Беларус, отколкото до Унгария и Чехословакия, които си позволиха дори антисъветски въстания на своя територия. Не знаехме ли, че всички управляващи комунисти - от градски партиен секретар нагоре, чак до член на Политбюро, задължително минаваха на обучение в Москва, където ги правеха и агенти на КГБ? 
През 1989 година СДС трябваше да иска пълно възвръщане на българската държавна независимост, 

скъсване с руската хегемония и задължителна лустрация 

на всички управленски кадри на БКП – партия, която беше гласувала да предаде държавния суверенитет на чужда държава и с това беше напълно изгубила своя национален статут.
Вместо това СДС забрави за руската хегемония у нас, и с това развърза ръцете на съветската колониална администрация, която стана „патриотичен, национално отговорен елит“, без дори формално да скъса връзките и зависимостите си от Москва. На освободения за нея политически и икономически терен тя така се врасна в демокрацията, че  успя да се мултиплицира фамилно във властта, като набута там своите деца и внуци, предавайки им зависимостите си от Москва и осигурявайки на Русия мощен инструмент за бъдещо влияние в България. 
35 години по-късно българската нация отново е разделена, а последиците от пропуснатата битка срещу руската агентура ги изпитваме на гърба си. 30% от българите симпатизират на Русия, макар да знаят, че тя е нацистка и агресивна държава, която се опитва да запали нова световна война. Страната ни има проруски президент, три проруски партии в парламента и проруско лоби в останалите; 40% от икономиката ни е зависима от руски фирми; огромен съветски паметник хвърля сянка над Пловдив, а стотици подобни паметници са осеяли  страната в памет на препили солдати; агентурния апарат на Русия в България открито се управлява и дори награждава от руския посланик в София. 

Ето защо и на днешния ден датата 9 септември пак ще ни раздели на жертви и насилници. Кога ще свърши това ли? Когато най-сетне в учебниците ясно запишем, че злокобната дата 9 септември 1944 година е началото на огромно унижение за българската държава, превърната в руски васал. И когато поне две поколения българи учат по тези учебници. 
А за онези, които на днешния ден с умиление си спомнят за Тодор Живков, ми се иска да припомня какво е разбирал той под държавен суверенитет. Случката е от заседанието на ЦК на БКП, където е взето решение за превръщане на България в част от Съветската държава. След заседанието уплашени комунисти му казват, че българския народ ще реагира остро ако предадем държавния суверенитет в чужди ръце. Тодор Живков им отговаря: „Няма страшно. Българинът разбира държавния суверенитет като ядене и пиене.“ 
Не си спомням по-унизителна реплика от държавник за собствения му народ, затова ми се иска думите на Живков да се приписват като думи на всеки негов привърженик и русофил, който чества 9 септември като свой празник! Да се знае какви хора има между нас и на какво предателство са готови за да загробят собствената си държава.

Последвайте Faktor.bg в