Христо Слави Рачев

Вече не ми се умничи във Фейсбук. Около мен стават по-истински неща. Постоянно ми се налага да избирам между реалността и измислицата. В Созопол отдавна изчезна магическият свят на древността, висналите гердани от чирози. Рибарските истории, разказани простодушно, процедени през няколко предни зъба и тъкмо поради това трогателни. Помня рибарите, 

чудесни осолени хора с дъх на море

 Безмълвни ценители на мълчанието. Лицата им прегорели от вятъра изгряваха при първата мастика. Тогава можеш да чуеш миналото. Пишещите наострят уши, защото това не са думи подредени на пишеща машина, а думи проверени в буря и жега. Излишните са се удавили. Доказали са своята сила и издръжливост да долетят през времето. Да се различават във воя на морето и в лепкавата тишина.
Днес гостоприемството, без задни мисли е безвъзвратно отминало. Сега рибарите имат големи обли кореми. Всеки е глътнал по една шамандура и пърпори с лодката си подир въображаемия рибен пасаж. Цапа морето и не смята това за грях. Има нещо като къща-хотел, като нищо. Ти си само придошъл от някъде доход. Плащай и се махай, да идва следващият. Вече не мога да прикривам разочарованието си. Изобилието от шапки на морски капитани, рапани продавани от невръстни деца и лика на Путин отнасят като помитащ шквал и 

последната надежда за нещо автентично

 Райският залив е превзет от пластмаси и нехайството на Общината. На площада някакъв брадясал малоумник срича на акордеон “Подмосковные вечера”. Иска да ни разчувства. Тъкмо нас преживели съветската окупация и нейните отвратителни превъплащения, които са парализирали и до днес съвременна България. Тълпата се ниже по тесните улици, придвижвайки облак от съвременна парфюмерия и лъх от калпавата канализация с отрезвителния зловонен дъх на пресни лайна. Човек се пита, сънува ли и какво търсят тези хора тук.
Отдавна би трябвало да съм наясно с живота, но не съм. Задавам си най-глупавите въпроси и сред възможните отговори откривам, че няма смисъл в тази игра.
Но и на нас, както на земното кълбо и морската шир ни остава далеч по-малко живот от преживения. Както всички бозайници ще се оттеглим и посрещнем самотни смъртта. Някои в реанимацията, друг в дома си изгаряйки с поглед познатите извивки на тавана. Вече презряхме и минало, и настояще. Следват процеси на разпад. Наученото изтлява, за да настъпи атомизация на всичко натрупано през живота. Жалко за някои хубави хрумвания, любими хора и смях до сълзи от нелепостта на живеенето.

П.П. 

Усещането, че Велислав Минеков се храни с “изпражненията” от митинга, няма да ме напусне до изборите. Доста лайнояди износват обувките си по паветата на древната ни столица. Младоците имат ударна сила, но нямат ум. Други са остарели преждевременно. Не са живели. Но пък имат младостта. Някои дори си позволяват да са девствени и да имат акцент. Ще дойдат остарелите “сатири” и ще ги заразят с всички венерически болести на властимането. Българските “сократици” развращават младостта, тези червени маймуни, червясали от червонци, нашенски червенотиквеничковци с тяхната денонощна и лицемерна грижа за бедните,

вече са яхнали младата плът

Днес гледам глупав репортер задава глупави въпроси на глупав младок. Получава тъп отговор. Тълпата говори за демокрация. Йоло Денев и сюрия обскуранти /за по-младите - мракобесни хора/ дежурят около фонтана. Пазят демокрацията от посегателства. Поне да бяха се изкъпали в него. 
Не питам никого, какво може да се направи. Нека младите повторят нашите грешки. И те и ние имаме право на това. На бдящите из Фейса, които мигновено познават кой е от нашите, аха то е за Бойко или за Гойко ще им кажа: “да ми цунат гъза и да бягат да си научат уроците по история” - казал го е Ремарк точно за нашия случай.