Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

 „Изглежда, че обществото търпи лицемерието,

а справедливостта подценява.”
                                                                                              Рабиндранат Тагор

Повод (но само повод – причината, както ще се изясни в хода на текста, е по-дълбока) за настоящите ми размисли са многобройните и разнородни читателски реакции на неотдавнашната ми публикация в настоящия форум върху характера и целите на демонстрациите, пламнали тези дни особено в центъра на столицата. Многообразието на тези реакции не е случайно – закономерно е, еманация на разнородното, противоречиво и амбивалентно отношение на гражданството към разрастващите се вълнения. Всеки има моралното право на собствено участие и неучастие в тях. След като ден след ден стотици демонстранти обосновават пред камери и микрофони малко или много убедително и неубедително участието си в събитието, считам, че и аз имам правото да обоснова собственото си неучастие. Особено след като от малък съм си човек не на съгласието, а на несъгласието. (Неслучайно „Несъгласни думи” се казва и една от последните ми книги.) И след като съм убеден, че всичко добро и красиво в историята на човешкия род е възникнало не в унисон, а в съпротива срещу статуквото – каквото и да е то.
Вече разбирам, че настоящият текст ще се окаже и отговор на учудването на немалко мои доброжелатели и недоброжелатели, които считат, че, след като цял един съзнателен живот съм битувал извън конюнктурата, естественото ми място днес е в редиците на протестиращите. Да, но и конюнктурата се преобърна напоследък – неочаквано и 

за самите протестиращи конюнктура се оказаха протестите

 Всъщност отговор на въпроса дали да замаршируваш в редиците на протеста или да тръгнеш срещу него съдържа и неотдавнашната публикация в настоящия форум на моя литературен колега и приятел Михаил Вешим „Защо не съм на жълтите павета”. Мишо е също непримиряващ се гражданин, така че неговият отговор е и мой. Доколкото обаче, въпреки че сме политически съмишленици и дори духовни родственици, сме различни хора, различават се кое-що, при цялата им родственост, и мотивите ни. Вешим е изложил неговите ясно – сега е мой ред.
И така, да тръгнем от обстоятелството, че според мен благородни и чисти цели могат да бъдат преследвани само с благородни и чисти спътници до рамото. Декларираните от демонстрантите цели наистина са благородни и чисти: да преборят мафията, да сринат пропитото с корупция настоящо статукво, да въдворят бленуваната от Апостола чиста и свята република. Дотук – добре, по този маршрут и аз бих тръгнал на драго сърце. Тръгнал бих обаче само принципно – не и в частност. Защо бих тръгнал принципно, е ясно. Ще се опитам да разкрия, защо не тръгвам в частност.
За да оценим едно обществено явление подобаващо, трябва да съдим не по декларативните му цели, а по съдържанието му. В такъв случай първият въпрос, на който трябва да отговорим, е, кого обслужва то. И така, кого обслужват демонстрациите на демонстрантите ни? Обслужват на практика преди всичко онази мафия, срещу която на теория воюват – баш мафиотът Божков се радва на демонстрациите повече от всеки друг. Кои участници в демонстрационните шествия е финансирал и кои не, аз не зная – затова и не коментирам. Но че Черепът подкрепя демонстрациите от все сърце, не ще и дума. Подкрепя от все сърце демонстрациите и партията, която претендира, че е най-работническа и най-социална, а е приютила под крилото си най-много милионери и олигарси – БСП. Подкрепят демонстрантите и дори се отъждествяват с тях и много анархисти, асоциални елементи и лумпени. И спътниците на демонстрантите ни не са много по-различни. Всъщност те са същите. Към тях ще добавя само президент Радев. Който е не само и просто спътник, а и патрон – истински техен пътеводител е: при всяка негова поява демонстрантите го аплодират от душа и сърце – дори когато открито подканва към държавен преврат. И май най-вече тогава. А спътниците и пътеводителите ни са наш автопортрет – ние самите сме. Ние сме те – те са ние. Спътничеството, заедността, общият строй обединяват политически и морално.
Като че ли, подозирайки евентуални обвинения в политизиране на един протест, който претендира да е надполитичен и морален по цел и смисъл, неговите носители се жалват, че са употребявани от нечисти сили. Вероятно е така – всяка подобна обществена инициатива е осявана с полепи, разнородни себепровалили се каузи излизат тихомълком, почти конспиративно от нишите на общественото пространство и търсят реабилитация със задна дата, изскачат една по една от хралупите си, за да постигнат с обсебена чужда обществена енергия възмездие и така, паразитирайки, да постигнат успеха, който не са способни да постигнат на собствен ход. Така че видимите и невидими употреби и злоупотреби и в случая са несъмнено факт. Да произнесем морална присъда обаче, можем само след като разкрием тяхната технология.
Нещо, което често недовиждаме, е обстоятелството, че употребяваният и злоупотребяваният също носи собствена, лична отговорност за употребата и злоупотребата. Ако автор на употребата и злоупотребата е съответният демагог, неин невидим, но несъмнен съавтор е употребеният и злоупотребеният. Ако не осъзнава употребата, с която е употребен, употребеният основателно може да бъде обвинен в слепота, а ако осъзнава манипулацията и въпреки това тръгва към нея – вече и в корист. 

Всяка употреба и злоупотреба е продукт на социална и морална сделка

 Сделка, която е двустранна: употребяващият има свой дял и свое участие в нея, свой дял и свое участие има и употребеният. Ако едната от двете страни откаже да подпише договора, сделката просто няма да се състои и употреба няма да има. Точно това недовиждат лидерите на протестърите,  прехвърляйки цялата вина за манипулацията, с която са манипулирани, върху външни сили. Психологически е обяснимо – така, влизайки в ролята на жертва, се спестяват усилия, спестява се бремето на отговорността и се живее по-леко. Какво да се прави – избягването на отговорност е по-свойствено на човешката природа, отколкото носенето на отговорност.
Тази й деструктивна свойственост разчитаме и в почерка на бушуващия протест. Активистите на протеста се надпреварват да уверяват чрез медиите, че протестът е не социален (още по-малко политически), а единствено и само морален, насочен срещу разврата и корупцията на политическата ни класа. Да им повярваме ли? Ще отбележа само два лозунга, в чиято сянка протестиращите протестираха на 16 т. м. Първият гласеше: „Ние сме за Радев, чакаме подкрепа от Русия!” Както е тръгнало, всички желаещи могат и да я дочакат тази лелеяна подкрепа. Едновременно с тях обаче можем да я дочакаме и всички ние, които не я желаем. Но да видим дали този плакатен възглас е морализаторски и дали за аполитичност говори той? Или е ясно политическо пристрастие и 

откровен призив към имперски Кремъл да ни окупира

 Не по-малко красноречив е и друг плакат: „30 години капитализъм стигат!”. Какво друго са тези думи, освен призив за възстановяване на комунизма? Алтернатива на капитализма е не о. Утопия на Томас Мор или Градът на слънцето на Томазо Кампанела. Дори, доколкото е капиталистически, и нацизмът не може да бъде алтернатива на комунизма. Единствената реална алтернатива на капитализма е комунизмът. Има и трети плакат – този път жестомимичен. Още в първия ден на протестите, който би трябвало да бъде пилотен, една от телевизиите улови как някаква пъргава като маймуна тийнейджърка се изправи пред охраняващите спектакъла полицаи, които стояха във верига с чинно сключени отзад ръце, и размаха триумфално пред смаяните им лица среден пръст. В заключение ще добавя, че цитираните плакати и жестове бяха издигнати и изиграни не в периферията, а в центъра на демонстрацията. След като организаторите  допуснаха подобно отявлено политизиране и вулгаризиране на събитието, след като и многохилядната маса на площада не възрази срещу това политизиране и вулгаризиране, 

как да повярваме, че по жълтите павета дефилира една изцяло морална манифестация

 Става дума по-скоро не за гражданска доблест, а за симулиране на доблест, за мимикрия и на демонстрантите ни, и на многото им самодейни хвалители и хранители по медии и форуми, и на цялото ни аплодиращо ги общество.
Политизирането и дори идеологизирането на протестите е не само декларирано – и оперативно е. Многопластовата амалгама, съставляваща протестиращите маси, включва принадошли от чужбина студенти, напуснали страната ни още в юношеска възраст и познаващи Европа и света много по-добре от родината си. Друга част от демонстрантите са социално провалили се по своя или по чужда вина в условията на демокрацията граждани: дребни и средни бизнесмени, професии, които свободният пазар на труда направи ненужни, социопати. Многоцветната картина допълват хора с ниски доходи, пенсионери и родни студенти – най-вече от пазарно безперспективните хуманитарни специалности. Както виждаме, става дума за, най-общо казано, професионално нереализирани хора. Професионалното недоволство лесно преминава в социално, а социалното – в политическо. На фона на тези преходи политизирането на протестите става разбираемо, а уверенията на протестиращия в аполитичност – неубедителни. Неслучайно тези дни и БЗНС се разграничи официално от демонстрантите, обвинявайки ги, че на думи искат правосъдие за всички, но с действията си възпрепятстват прокуратурата и закона да разобличат безобразията на президента. Уверенията на демонстрантите, че, видите ли, защитавали не личността на президент Радев, а президентството като институция, не хващат вяра. Президентството не е мистификация, не е и каменната сграда на „Дондуков” – президентството са хората, които населяват и въплъщават тази институция, и особено президентът. И ако наистина искат радикално преустройство на държавата ни, защото демонстрантите изключват от революционните си планове тъкмо държавния глава? Освен него походът на недоволните обслужва несъмнено директно или индиректно и най-крупните ни и безскрупулни задгранични мафиоти, и геостратегическите интереси на имперски Кремъл, и БСП, и АБВ, и „Възраждане”, и неокомунизма като цяло. А това прави протестите не само тенденциозни, политизирани и идеологизирани, а и антинационални – доколкото подкопават и настоящето, и бъдещето на страната ни. Така че опитите на не по-малко тенденциозните ни медии да провъзгласят протестите за дело на млади, високо образовани и безкористни и честни граждани, са мижи да те лажем, клише, което е жива антитеза на актуалната обществена действителност. За съжаление към тези пиарски опити се присъединиха и уважавани от мен автори като Веселина Седларска, пред чийто публицистичен и есеистичен талант аз винаги съм се прекланял.
Докато пишех тези редове, ми се обади Александър Димитров. Гледал ме човекът тези дни по телевизията и решил да сподели виждането си върху темата. А по-граждански от неговия глас аз не зная. Сашо е мой състудент, който заедно с още двама сподвижници през есента на 1968 г. разпространяваше нелегално в центъра на столицата позиви срещу агресията на Варшавския пакт в Прага и срещу участието на НР България в това позорно дело. За доблестта си Сашо плати висока цена – изключиха го от СУ и го хвърлиха зад решетките. Отличен неотдавна от Чехия и Словакия с най-високи държавни отличия, подвигът му остана неоценен и дори незабелязан на родна земя – българската държава предпочита да награждава палачите на Пражката пролет като Гестапото. Думите на Сашо прозвучаха в слушалката като морална присъда: „Докато в края на 89-та и началото на 90-та ние демонстрирахме за демокрация, за човешки права и граждански свободи, днешните демонстранти искат диктатура на пролетариата!” Е, няма как да не се съглася с тази колкото сурова, толкова и справедлива морална присъда. Сашо явно е останал неподкупен и предан на студентския си порив.
По моя преценка претенциите, че протестите са морално гражданско движение на неопетнени и добродетелни младежи, насочено срещу корупцията, са цветен прах в очите. Много кал и корист, много балканска нечистоплътност, много роден комунизъм и много руски империализъм носят техните неукротими талази. Не можеш да воюваш срещу корупцията, обслужвайки с гражданските си активи най-корумпираните ни задгранични мафиоти – от една страна – и препускащото към националното ни бъдеще неокомунистическо мракобесие – от друга. Пък и корумпираността е въпрос не толкова на държавност, колкото на национален манталитет и на народопсихология – много по-лесно е да подкупиш един, да речем, молдовски държавник, отколкото един, отново да речем, финландски държавник. За съжаление нравът на нашего брата е по-близо до Молдова, отколкото до Финландия. Прав е, прав се оказа  Георги Марков, който още преди почти половин век ме уверяваше, че ние, българите, 

ще се отървем по-скоро от комунизма, отколкото от балканизма

 Явно така и стана. Казвал съм го и друг път: Във всеки редови жител на най-цивилизованите държави дебне, скрит дълбоко в него, един невидим вътрешен полицай, който прави другия, външния, видимия полицай до голяма степен излишен. Този латентен полицай, който е по-зорък и от униформения, можем да окачествим като личен морален кодекс. Който се различава кое-що от моралния кодекс на строителя на комунизма, присъщ на немалко от хилядите ни демонстранти…