Д-р Любомир Канов

Проблемът с Маркс и неговото учение - марксизма не е в това, че става дума за зловеща аномалия, погубила безчислено множество от невинни хора, нито пакостната им роля в разрушаването на човека, религията, цивилизацията и природата през целия нещастен ХХ век, а в техният изумителен и привидно напълно неоправдан успех. Нито повсеместното опровергаване от опита на обществото на това, маскирано като наука социално инжинерство, нито безпримерната жестокост на последователите му Ленин, Сталин, Мао, Пол Пот, Кастро, ЧеГевара и сатрапите от Чаушеску, през Живков до вожда Ким Ир Сен и безумния му син, който обрича на глад и недохранване децата на страната си. Цялото пространство от Берлин, през Катин през Беларус до Чукотка и Колима и от Хавана през Тирана до Пхенян беше и все още е 

осеяно с костите и безименните гробове на погубените,

 над които продължава да се вее по паметниците каменно-чугунената брада на главестия истукан, син на онова племе, което беше открило Господ пред всичките народи по света, за да може безбожникът да Го обяви за опиум за народите.
Защо този фалшив пророк, който въпреки всичките жертви принесени пред олтара на секуларния материализъм, все още развява брадата си из цялата планета и постоянно отнякъде се втурва на сцената на историята? Ето, виждаме го, вечно същият, но вечно предрешен, днес да наднича иззад рамото на затлъстял венецуелски диктатор, утре като водач на “национално-освободително движение”, което изисква непременно реки и езера от кръв, а понякога и като европейски червен терорист с Калашников в ръка, подхващащ борбата срещу “класовият враг” и срещу капитализма отново и отново. Не се оказаха достатъчни нито Голодомора в Украйна, където марксистите от НКВД и ЧК инструктирани от прилежният Каганович и танцуващият гопак Хрушчов превърнаха едни от най-работливите и кротки земеделци на Европа в канибали, които изяждаха умрелите си от глад деца. Не беше достатъчен “превъзпитателният” опит на Гулаг, който промени изцяло генофонда на една цяла велика нация и сега от нея са останали главно “блатные”, олигарси, чекистки бригади с чукове и железни пръти, проститутки и едно безбрежно море от алкохолици, които рядко доживяват 50 годишна възраст. Как може тази безподобна кръвожадност на едно учение, причинило толкова страдания и пропаднало така безславно толкова много пъти, да бъде пак реанимирано, излъсквано и поднасяно на следващото поколение като разумна теория на обществото? Как е възможно толкова години всякакви западни левичари от Бертран Ръсел и Бернард Шоу до Жан Пол Сартр и Наом Чомски да възпитават поколения от университетска интелигенция изцяло покварена и исторически невежествена по отношение на истинската цена на марксизма и причинените от него престъпления? 

Ето моят отговор:

Маркс и неговият спонсор Енгелс не са открили никаква теория и политикономия на капитализма с неговата фатална, според тях, склонност да поражда и да изпада в кризи. Не капитализмът, а цялата природа винаги се е развивала през кризи и катастрофи, защото това, както е очевидно за всеки, е самата същност и основния закон на живота изобщо - при капитализма или при тапирите на Амазония. Нищо научно няма в брътвежите за неизбежния край на капитализма, в псевдоикономическите анализи за принадената стойност, за базата и надстройката, за различните “обществени строеве”, които следват един други като в някаква постъпателна онтогенеза на еволюиращи риби, земноводни и бозайници. Държавите и обществата са били винаги или във възход или в падение, развитите общества са често разрушавани от дивите, напредналите неведнъж в историята подивяват, а други се цивилизоват и ги заменят.

Не в това кой притежава средствата за производство се корени причината за развитието на обществата и цивилизацията, а в личности, случайности, изобретения, съдба, технология, епидемии и даже климат. Нищо научно няма в привидно философските обобщения за бъдещето на човека. Плагиатствуващи Дарвин или Ламарк социални теоретици през 19 век има достатъчно и без Маркс и Енгелс, в най-различни области за епохата си, и главното за тях е да се надпреварват да извеждат истински или, при липсата на такива, мними закони за еволюцията, за революцията и законите за “развитието” на обществото и човека. Дарвиновата теория или Менделеевата таблица, за разлика от социалните теории, поне имат някаква предиктивна сила. При спонсора на Маркс – Енгелс, грандоманското желание за материалистическо обяснение на всичко и създаване на свръхамбициозна и абсолютна Теория на Живота стига до нелепото твърдение, че 

животът е “форма на съществуване на белтъчната материя”,

 сякаш става дума за омлет, забъркан от неизвестен извършител, скрит зад кулисите на мирозданието. Едва ли има по-бездарен пример за философствуващо невежество в полето на естествените науки от това “откритие”, поне докато не се появиха политически още по-безупречните теории на Лисенко и коацерватните капки на Опарин, целящи да придадат допълнителна наукообразност на Енгелсовите постулати.
Но и в двата случая и при Маркс, и при Енгелс, това невежество е било задвижвано от една съвършено ясна цел - да се обори всяко досещане и всяка вяра, че освен химически елементи, албумин и слузести материи във Вселената, в живота и в човека може би се крие нещо много по-дълбоко, величествено в своята непознаваемост, което се нарича Смисъл или даже Дух. Това е трябвало да бъде атакувано от едната брада - Фридрих, докато другата – Карл, е громяла религията изобщо, сякаш наистина е по силите на някой не особено чистоплътен, изпаднал от религията си индивид, въоръжен с перодръжка, да отрече вековната интуиция за божественото на всички народи, живели някога по земята.
Но даже не в тази борба, не в това е голямото откритие на Маркс. Макар че професорите левичари продължават да набутват каменоглавия и безполезен монумент в университетските програми, дори и в най-добрите западни университети, в програмите по икономика и философия, сякаш той не се е провалил - и не е толкова опасен и престъпен, колкото и теоретиците на нацизма. Не икономическите му теории и не неговия атеизъм са неговото истинско наследство, а нещо съвършенно друго.

Карл Маркс е автор на едно от най-зловещите открития в историята на идеите и това е 

ИДЕЯТА ЗА ЖЕРТВАТА 

или идеята за Световната Виктимология - и следващата от това ИДЕЯ ЗА КЛАСОВАТА БОРБА, за отмъщението на ПОТЪРПЕВШАТА класа срещу другата, приета за паразитна и ненужна. Това е постулирано като основание за групова вина и унищожаване на цели слоеве от населението на един и същ народ, обявени за КЛАСОВИ ВРАГОВЕ чрез средствата на неизбежната диктатура на едната класа над другата.
Какво означава на практика това? Това означава, че Маркс за пръв път в историята изобретява философско учение и социална теория за разделението на човеците по КЛАСОВ признак, и приема това за основание на 

неизбежното и безмилостно унищожаване на едните от другите

 в условието на постоянна гражданска война. За първи път някой се досеща за едно абсолютно фундаментално “научно” противопоставяне на индивидите един срещу друг по линията на “експлоататор”, който владее “средствата за производство” и “жертва” т.е. човек, който продава труда си. Оттам води началото си главоломна и страшна теория за неизбежната класова борба, в която победителят и гробокопач на другата класа ще бъде “пролетариатът” или класата “хегемон”, а другата, вредната, буржуазна класа ще бъде захвърлена на “бунището на историята”, като нейната роля е да се превърне в обект на дехуманизиране и избиване до крак, заедно със семействата, като неподлежащи на превъзпитание.

Да спрем за малко, да помълчим и да си помислим първо за езика, с който Маркс говори за това, и за последствията от тази чудовищна теория, наричана от някои “утопия”, но в действителност кървава драма, коствала живота на милиони хора. Какво казва татко Карл? Всъщност той измисля успешно първият в историята теоретично обособен

 Език на Омразата към ближния,

 и за пръв път в историята съумява да интерпретира и видоизмени християнската идея за състрадание към бедния и грижа и милост към потиснатия в призив към революционно насилие в името на справедливостта, изригващо от така наречената Жертва и насочена срещу “другия”, превърнат в Нечовек, в Класов Враг. И в резултат, чрез диктатурата на пролетариата, успешно прилагана от неговите достойни ученици, татко Карл е успял да постигне успешното физическо екстерминиране на цяла една класа от неосъдени от никакъв съд или закон човеци, наречени Буржуазия, което преведено впрочем не означава нищо друго освен “граждани”.
Някои граждани са преживели това, защото са били пощадени от този исторически експеримент, ала безбройно много други - не. Това е метафизичното изобретение, наречено Марксизъм, т.е. Теория на чистата омраза, която маскирана като “революционна справедливост” погуби толкова много невинни и причини толкова неизчислими страдания на цели континенти, че по право трябва да се назове 

Марксистки Холокост

 Безверният атеист Карл се вклини в дискусията за морала и за вечната съдба на човека, за Доброто и Злото, маскиран като Защитник на угнетените, за да посее разкол и гибел между хората. Колко струва само “теорията”, че за да настъпи “революционна” ситуация, водеща до диктатура на пролетариата, е нужно да има войни, а ако няма, е добре те да бъдат провокирани, така че колкото повече хора загинат по ужасен начин, толкова по-скоро ще настъпи новият строй и царството на справедливостта. “И слезнете от конете и земята целунете, възцарете вечна обич, вечна правда на света” - Хр. Смирнески,  “Червените ескадрони”. И това слизане от конете след убийствата, след посичането на глави, които се търкалят като зелки из запустелите полета.
Това, според мен, надминава способността на измислената от един единствен индивид “теория” да влияе и да пакости върху съдбата на цялата планета. По-скоро сякаш отива към деянията определяни в средновековието като намеса на самия Нечестивец, на Прокълнатия Вечен Враг на човечеството. Тук даже не става дума за уж противопоставянето на пролетариата и идеологическия класов враг. Не, става дума за Врагът на Човека изобщо! И успехът на тази “теория” се корени в това, че тя е маскирана като Справедливост! Почти като в библейско сказание Карл се появява с развята брада на лъжепророк върху барикадите и съблазнява слабите духом с обещание за Рай на Земята, тук и сега, незабавно, за онези потиснатите, само да се решат да въстанат, да убият собствениците и да си разпределят “справедливо” плячката след Революцията. От лявата му страна се е разкрачил Ленин с подстригано от бръснарите в Цюрих татарско брадле, а отдясно е Роза Люксембург. Отзад крачи Сталин с меките си разбойнически ботуши, засуквайки мустаци, а до него е Копьонкин от романа на Платонов, оседлал коня си, наречен Пролетарска Сила. Мао излиза гол и мокър с червеното книжле в ръка от реката Янг-Цзе, за да покаже на тълпата, че е настъпило времето да се затриват буржуазните професори, които не са научили новия катехизис наизуст. Следват ордите на “жертвите”, по догма хрисими и нещастни, в действителност готови на грабеж и убийство. Не трябва тук, разбира се да се забравя и теноровият писък на Илич:

“Грррраби загрррррабеното!”

 макар че това е всъщност многогласна ария от една трагична опера с най-масовите сцени на насилие в историята на човечеството, изпята на много езици с най-различни гласове и винаги с един и същ финал. Наричали са тези сцени Гражданска Война, Разкулачване, Народен Съд, Великият Поход, превземането на казармите в Хавана, Народна Република на Кхмер Руж и как ли не, от развалините и пожарите на ограбените къщи вечно се виждат да излизат с арестуваните собственици не само чекисти с кожени полушубки, но и марксисти-поети с револвер в ръка, грабнали под мишница килима на арестувания или навлекли меката шапка и палтото му. Това е картината, това е крайният резултат от прилагането на “единствено правилната” теория за обществото-диалектическия материализъм.

Но не с това се свършват заслугите на Маркс. Оказа се, че неговите ученици, за изненада именно тези западни “буржуа”, пощадени от социалния експеримент на реалния Марксизъм и поради това сдобили се с шанса пламенно да защитават от безопасните катедри на западните университети фундаменталното учение на най-абсолютната тирания, известна на човечеството, които освен това винаги са имали неограничена свобода на словото, са решили да обогатят наследството на татко Карл. Вместо да се вкаменят във вечната замръзналост на Колима или да бъдат набучени с тояги в устата си преди да бъдат хвърлени на прасетата, защото са се осмелили да говорят, те творчески разширяват обсега на първоначалното учение и започват да откриват нови “жертви”, там където идеологическата целина е била, така да се каже, неразорана или недостатъчно разработена.
Моделът в общи линии е близък до оригинала. След разгрома на нацизма се оказа, че има една много благодатна ниша, създадена от всеобщото и напълно основателно потрисане на целия свят от престъпленията на нацизма и расизма, както и осъждане на престъпниците в Нюренберг. Разбира се, Марксистите навсякъде по света бързо се направиха, че са забравили, че нацистката партия на Хитлер е Работническа Партия, че и той строи Социализъм, както и Сталин, че и той е черпил вдъхновение за своята социална пропаганда и за своите речи на омраза и разделение между хората в името на всеобщото щастие от общия извор и предтеча – Маркс, че и за него хората са инструменти за построяването на Щастието като своеобразен Мавзолей за живите, управлявани от държавната машина подобно на автомати.

Няма Националсоциализъм без изобретеното от Маркс,

както няма и концлагери без изобретеното от Ленин, както няма и грандиозни проекти за нацистките и комунистически утопии без Езика на Омразата, въведен от Карл Маркс.

Върху освободената идеологическа територия обаче най-бързи се оказват пак марксистите, този път предрешени като най-лютите противници на своите довчерашни идеологически братовчеди - нацистите. Разликата е, разбира се, че нацистите воюват срещу чуждите, а марксистите водят класова борба срещу собствените си народи, друга разлика между тях никога не е съществувала, освен в имената. Но останали без конкуренция в опразнените за демагогия територии, марксистите се втурват в любимата си роля: защитници на угнетените, унижените и оскърбените, любители на справедливостта. Важно е тук да се отбележи, че в това начинание първи възсядат конете на идеологията западните ескадрони на левите интелектуалци, едва по-късно следвани от тежката обозна войска на комунистическата пропаганда от източната страна на желязната завеса. “А вие защо биете негрите?” е най-опростената форма която използва лишената от буржуазен финес комунистическа пропаганда.

Разбира се, на Запад гъмжи и от тайни съветски агенти на влияние, както и онова, което се нарича “полезни глупаци”, но най-вече в действие влиза отново онзи фалшифициран зов за “справедливостта”, за “правата” на “жертвите” на расизма и дискриминацията, т.е. влиза в работа старият трик на татко Карл за Виктимологията. Оказва се, че виктимологията може да работи не само на класова, но и на расова основа - и тя работи прекрасно като повод за разединение между хората, но с обратен на онзи при нацистите знак. Когато се обяви новият сезон след войната на новата реколта от “жертви”на империализма, колониализма, расизма и пр., старите марксистки клишета и пропагандни методи заработиха мигновено със същия успех в пропагандната битка за общественото мнение, както преди това беше при комунизма и марксизма - и отново защото бяха маскирани като “добро”. Скоро расизмът и колониализмът бяха прогонени отвсякъде, откъдето идейните последователи на татко Карл решиха, че трябва да бъде прогонен и нерядко заместен от марксически или просъветски режими, провъзгласяващи ерата на свободата и всеобщото щастие на социализма.

Резултатите ги знае всеки, който се интересува - Иди Амин, Момбаса, Мианмар, Судан, Сомалия, Ангола, Зимбамбуе и пр. Може би малцина знаят от световните осведомителни агенции, където мнозинството журналисти са индоктринирани още от студентската скамейка с леви убеждения, но днес в бившата процъфтяваща държава Родезия е ОК да убиеш бял фермер и да изнасилиш жена му. Расовата, а и класовата справедливост трябва да се възстановят, средствата за производство и т.н. Знаем вече тази песен. “Грррррраби нагрррррабеното!” Може и да отнесеш бомбето на фермера, за да се позабавляваш. Марксическата “журналистика” в световен план, естествено, мълчи по въпроса. Мълчеше и по време на Голодомора, и по време на Гулаг, и по време на унищожаването на Източна Европа и унищожаването на Куба в протежение на половин век, с отделни изключения. Обичат Че Гевара. Обичат“Че”! Мълчат “прогресивните сили” и досега по адрес на бившите единомишленици марксисти от тайните служби на болшевишкото Гестапо, яхнали т. нар. Преход и станали капиталисти...
Но и това се оказва недостатъчно. Дойде ред и на 

следващите “жертви на дискриминация”,

 членове на малцинствени групи отново потискани от “лошите”, от болшинството, пак по старото правило на откриване на мними жертви, на определена група от обществото, която да бъде противопоставена на останалите и да се стреми към привилегирован и изключителен статут в името на марксическата “справедливост”. Това този път станаха “гей” групите, които, в интерес на истината, рядко се нуждаят от специална защита, тъй като никой не ги потиска, а и по правило са по-добре образовани, по-вербални и,, с много по-висок стандарт на живота от средния хетеросексуалец с едно-две деца и с несигурна или ниско платена работа. Всъщност gay на английски означава весел и обичащ забавленията човек. Но в духа на вече добре отработената теория за “жертвите” се започна изключително гръмогласна и, в много отношения нахална, медийна, законодателна и културална битка срещу “хомофобията” с импликациите, че става дума за фашизъм, нацизъм и едва ли не за ненавист към човека, ако си позволиш да не харесваш примерно в училищната програма на твоите деца да се преподава “the gay life style”, илюстрирано с двама татковци, осиновили някакво дете от Бангладеш, като нормално или даже прогресивно.
По методи и в основните си принципи тази нова “борба за справедливост” не се отличава от предишните и се води от вече познатите медийни актьори на марксическата пропаганда, от активистите представляващи “прогресивното“ човечество, подпомагани от леви адвокатски групи и от Холивуд, за защита на “правата”, които никога не са били отнемани. Между впрочем тази борба се води с по-малко кръвопролитни средства, предимно с неописуемо отблъскащи “гей паради” и карнавали, демонстриращи “гордостта” да си хомосексуален. Каквото и да означават тези прояви, те са по-скоро целящи да скандализират и в резултат имат обратния ефект на възнамерявания, а именно да осигурят още по-специален статус на целуващите се по улиците силно гримирани блондинки от мъжки пол, с впити в мускулестите им глутеуси еластични прашки. Най-тежкото кръвопролитие, до което се достигна, беше изсипването на кофа с животинска кръв на стъпалата на католическия храм Сейнт Патрик в Манхатан по време на един от гей парадите. Другото са главно схватки в съдебната зала в посока на извоюване на специални привилегии за “жертвите на хомофобната дискриминация”, и в законодателни битки за изсипване на колкото се може повече публични средства за незабавното откриване на лечение за СПИН. Това също е 

“революция” на “сексуално пролетаризираните маси” 

принудени да се борят за правата си на улицата, въоръжени със силикон, латекс и вибратори вместо с парабелума на Чапаев.

Понеже абсурдите заченати в главата на Маркс и развивани от неговите ученици нямат край, а походът на омразата и разделението маскирани като “справедливост” не среща истинска съпротива, в последните десетилетия е в ход и най-грандиозният опит да бъдат хората разделени и противопоставени в две враждебни и окончателно непримирими групи. И това е досега недостатъчно разработеното естествено различие между половете и тяхната различна роля в обществото и в природата. Тук именно се е прицелил “Феминисткият проект” и аз много ще се изненадам, ако някой успее да докаже, че това течение не е заченато, ако мога така да се изразя, от марксисти в женски дрехи или че Бела Абцуг или Бети Фридън са противници на Клара Цеткин и Роза Люксембург по идеологическите въпроси на революцията и марксизма. Всъщност едва ли има феминистка, която да отрече иманентния си марксизъм, както и убеждението си, че мъжете са свине и опресори, т.е. в някакъв смисъл класови врагове.
Опасявам се, че част от тях, ако беше възможно размножението чрез партеногенезис, биха призовали към полова война за изтреблението на подтисниците-мъже, чиято единствена цел е да държат нещастните жени в подчинение чрез постоянна бременност, и чиято агресивност към тях се дължи на наличието на тестикули и необуздана секреция на тестостерон. Предполагам, че първата им стъпка, ако победят в тази война, би била всеобща национализация на тестикулите като средство за производство и контрол върху секрецията на опасният хормон, водещ до класово подтисничество над жените. Единственото пропукване на иначе стройният феминистки модел е, че е почти невъзможно жените да бъдат обявени за подтиснато малцинство, защото са повече от мъжете и живеят по-дълго от тях, а освен това дори да получават по статистика по-малко доходи, притежават значително по-голям процент от собствеността и парите в развитите държави, където се предполага феминизма да възтържествува най-напред. Ще възтържествува, разбира се, не толкова феминизмът, колкото старият 

татко Карл, който още веднъж ще е успял да се преоблече като “защитник” на подтиснатите

 и ще глади радостно брада в миманса, докато двата пола се сражават. Всъщност, като мъж и поведение към жените той едва ли може да се счита за образец за подражание, и вероятно би загубил поне единия си тестикул в името на правилния междуполов и световен ред, установен от неговите победили ученички...

Ето така се разрасна този виктомологичен бизнес в последните десетилетия, обхващайки все по-нови сфери, така успехът на Карл Маркс и неговата борба - MARX KAMPF - ескалира по света и придоби все по-нови и по-зловещи очертания.
Призракът, който започна да броди из Европа в средата на 19 век, отдавна е изпуснат от бутилката и е станал 

тоталитарна и планетарна реалност, 

Deus ex machina, посредствен псевдобог, настанил се върху сцената на света, за да ни разкаже фабулата на НЕСВОБОДАТА и да направи така, че да сме неживи, макар да изглеждаме привидно другояче.

Не е истина, че с падането на Сталинизма, на Маоизма и на СССР, Марксизмът си е отишъл. Тоталните идеи са тук, по-влиятелни отвсякога, заемащи все повече пространство и пускащи корени в душите на все повече човеци, макар и под нови форми. Този метафизичен враг на човешката природа, скрит под формата на добродетелно учение за справедливостта и за устройството на обществото, не си е отишъл. Може да разпознаете присъствието му по особено мъчителната и универсална безрадостност в живота на модерните общества, попарени от “правдата” на марксизма в различните му превъплощения и по ведростта царяща в домарксистките кътчета на планетата, живеещи, макар и бедно, по старите традиции. Целта на призрака винаги е била да ни направи сомнамбули, сънуващи собствения си живот с отворени очи през лъжливия мит за всеобщият Рай, постижим чрез постоянното воюване на едни групи хора срещу други. И този мит на “перманентната революция” е сърцевината на марксистката утопия, преживявана като вечен повтарящ се кошмар или преизподня, защото е обратното на любовта.

За да бъде тържеството на този кошмар пълно, марксистките автори на разделението, недоверието и враждата между хората по групов, класов, полов и всякакъв друг признак, въведоха в последните години левичарския Новоезик или Политическата Коректност. Според Оруелския му речник, дотук написаното е Hate Speech - език на омразата.

Вие сте съдиите.