Костадин Глушков, изследовател и краевед

Трета част (виж Втора част) 

В края на ХVІІІ в. седящата нависоко и гледаща надалече руска императрица Екатерина ІІ, наричана още Велика, замисля радикално прекрояване на евроазиатските руски граници – в нейна полза, естествено, и изработва т. н. „Гръцки проект“. Той предвижда завладяване на Балканите, част от Мала Азия и възстановяване на Византийската империя, но с руски император начело – нейният внук Константин Павлович, т. е. разширяване на руската империя на югозапад. Тази „Греческая монархия“, както е наречена, щяла да включва – освен Цариград и егейското и черноморско крайбрежие, и териториите на Мизия, Тракия и Македония, т. е. изконните български земи. В този проект за поробен народ на Балканите се признават само гърците, за тях се леят руските сълзи, тях щели да освобождават солдатите им. Българите не само 

не ни броят за християни, славяни, братя

 и пр., ами и за люде не ни броят, таксуват ни отново като рая – ние сме само придатък към земята, вървим като инвентар заедно с нея. Авторката на проекта, облечената в коприна и власт похотлива дебелана, смята само да смени ездачите от гърба ни – вместо турци, да ни яхнат руснаци и гърци, на руско иго и гръцки гнет и асимилация ни обрича имперската ѝ милост, хвърля ни в нозете на тези, които откакто свят светува ни давят в капка вода.
В това време руските крепостни, наред със земята, кравите, конете и кокошките, били лична собственост на господаря, не са могли да мръднат извън имението му, били приковани към него. Помешчикът е разполагал с тях както намери за добре, имал право да ги бичува и го е правил публично, пред очите на останалите, за назидание. И ако при тези  „телесни наказания“ – така ги наричали, камшиците идвали в повече на нещастния крепостен роб и той предадял Богу дух, господарят му не носел никаква отговорност за това, все едно, че бил умрял изнемощелият от прекомерна работа негов кон. Продавали ги наред с добитъка си, като стока, както на нашите „хайван пазари“ някога продаваха коне, овце и телета. 

От вестникарска обява от началото на ХІХ в. става ясно, че някой си помешчик е разпродал имуществото си, останали били „само дойна крава и момче“. Ще рече, че другият добитък, заедно с останалите членове на семейството – баща, майка, братя и сестри, били вече разпродадени по безбрежната Рус – кой наляво,  кой надясно, с надеждата да се съберат отново на другия свят. В друг вестник се съобщава, че се продава „мома на 30 години и млад кафяв кон“, от което може да се извади заключението, че техните близки и сродници били поели вече по пътищата на Русия. Кандидат-купувачите задължително оглеждали зъбите на предлаганите роби и щателно опипвали телата им, търсейки скрити недъзи или сладостни усещания, когато стоката е била мома или млада жена. И това става в столицата Петербург! Става, когато „Я помню чудное мгновенье“ шества по петербургските и московски салони, когато Татяна въздиша по Онегин; когато на блестящия имперски бал – пиршество на европейски тоалети, бижута и интимна френска реч, във вихъра на зашеметяващия валс пламва искрата на любовта между Наташа Ростова и княз Андрей Болконски. Значи носят се, едва докосвайки се, по паркета Наташа и князът, и изпаднали в безтегловния унес на любовта се потапят в кристалните води на това най-чисто и красиво чувство. А в същото това време на пазара отвън някой опипва достойнствата и гледа зъбите на предлаганите за продан кафяв кон и трийсетгодишна мома… 
И от империята, чието всекидневие са били подобни сцени, българинът се надявал да получи свобода! Затрогващо, нали? Затова кокетиращата със свободомислие пред Волтер императрица е раздавала руските крепостни-роби заедно с обширни имения като премиални на многобройните си любовници, по този начин е пръснала десетки хиляди от тях. (Склонен съм да приема, че прозвището „велика“ може би ѝ е дадено именно във връзка със забележителните ѝ изяви в тази област, любовната, но това си е мое мнение, не искам да го налагам.)

Като подхванахме темата 

„велики“ руски владетелели, 

нека споменем и славения като най-велик от великите – Петър Велики. Да видим още какви хора величаят руснаците, това ще добави още един щрих към националния им характер.
Завладял бил нови земи и с това поставил основите на руската империя. Чудно нещо – ако някой гепи чужда кокошка, го заклеймяват като крадец (а горкият Паниковски щеше да бъде линчуван от разгневеното селячество заради една гъска). А ако нахлуе в чужда държава и с огън и меч завладее нейните земи, в Русия го славят като велик; велика е и войната, която е водил – Великата Северна война. В същото време руснаците продължават да заклеймяват немците като „захватчики“ –  нашественици. Значи Хитлер е захватчик, но за същото деяние руският Петър е велик. Велик бил, че бил обръснал брадите на руснаците. Че наложил в тънещата в средновековен мрак и безпросветност Русия европейски реформи. Но от това, че една шепа боляри захвърлили кафтаните и започнали да се обличат като немски барони, да танцуват кадрил и да казват „мерси“ не значи, че започнали да мислят и действат като немските мислители и френски просветители. Май единственото, което дало реален положителен ефект върху Русия от тези реформи е това, че „купил“ от Европа мозъци – чуждестранни специалисти, които започнали да развиват търговията, индустрията и културата на Русия, защото угро-финците, бъдещите руснаци, не били дорасли още за такива дейности. Именно от тези мозъци, заедно със споменатите вече казански аристократи – старите българи, след това е покълнал в голямата си част интелектуалният елит на империята, създателят на културния имидж на Русия, нейната гордост.
Че бил построил Петербург. Построил го е колкото и Хеопс е построил Хеопсовата пирамида. Построил го е един швейцарски архитект и десетките хиляди загинали при строежа му крепостни роби, върху техните, лежащи в блатата на Нева, кости е стъпил сега градът. Защото другата му „велика“ реформа е била налагането на крепостното право в матушката. Нека видим сега що за човек е бил цар Петър, какви са били личните му качества, които го издигнали до висотите на великите личности. 
Още от младата му възраст у него се проявила водещата за руския национален характер черта – подчертан интерес към алкохола, изявил се като къркач от класа; такъв останал до последния си дъх, такава била и компанията му – до един изпечени гуляйджии.

Въпросната тайфа, наречена от него „Синод на мъртвопияните глупаци и шегобийци“ имала свой кодекс, първата точка от който гласяла: „Всеки ден да се напиваме и никога да не си лягаме трезви“. На някои от тези техни сбирки трябвало да изпиват по една лъжица водка на всеки четвърт час – имало и такава дисциплина. Затова се случвало понякога тези „маратони“ да завършват със заупокойна литургия за някой неиздържал на темпото синодалец. А после оцелелите му удряли – както си му е редът, по няколко питиета извънпланово „за упокой души усопшего раба“. 

С тази тайфа Петър тръгнал да обикаля Европа – канел се да взема от там терк за облагородяването на Русия, имала вопиюща нужда от това. Домът, предоставен му от английски лорд за резиденция по време на пребиваването му в Англия, Петър съсипал при традиционните „синодални“ запои – не се отказвали от тях и в чужбина. Когато достигали прокламираната в кодекса им алкохолна нирвана, те вадели пищовите и започвали да стрелят по безценните картини и скъпите порцеланови сервизи като по мишени, гърмели на поразия, трошили и горили махагоновите столове и маси и препускали с конете по лехите с екзотични цветя в подредения като аптека (до идването им) английски парк. 

Любознателен във всичко, Петър поискал да научи нещо повече и за анатомията на човешкото тяло, та – придружен от алкохолната си дружинка, ходел да наблюдава и дисекции на трупове. При поредния такъв „открит урок“, на един от синодалните „задочници“ гледката на разфасоването на човешкото тяло му дошла малко в повече и понечил да излезе. Петър обаче го изгледал страшно (умеел да гледа страшно царят, вижте портретите му) и за назидание го заставил да глътне мръвка от трупа, който рязали в момента. И онзи нещастник – царска дума е това – лапнал, дъвкал, дъвкал и накрая – под споменатия царски поглед, преглътнал.
Получените в Англия познания по анатомия Петър демонстрирал след това в родината си. Тогава заповядал да бъде обезглавена една от многобройните му любовници – шотландката Мария Хамилтън; зарязал я бил, а след това я обвинил и в кражба. Присъствал на екзекуцията, като преди това – каква покъртителна сцена – я целунал за сбогом. Имало и втора, посмъртна вече целувка. Нека чуем свидетелството на един от присъствалите на публичната екзекуция: 
„Когато брадвата си свърши работата, царят се завърна, вдигна падналата в калта къдрава глава и спокойно започна да изнася на присъстващите лекция по анатомия, назовавайки всички засегнати от брадвата органи, настоявайки още и за дисекция на гръбначния стълб. Когато свърши, той докосна с устните си бледите устни, които някога беше покривал със съвсем други целувки, хвърли главата на Мария, прекръсти се и си тръгна“. С Божия кръст си тръгнал царят, нали е християнин. Също като страшния Иван. Друг свидетел на екзекуцията, той пък художник, е оставил рисунка, на която се вижда как царят се е изправил до окървавения дръвник, държи главата на бившата си любима в ръце, и със самочувствието на професор, който чете лекции в Сорбоната, разяснява на присъстващите нейната анатомия.
Но Петър не оставил главата да се валя в калта – заповядал да я почистят и сложат в буркан със спирт. Държал я в кабинета си. Спиртосал по същия начин и главата на екзекутирания пак по негова заповед Уилям Монс, уличен като любовник на втората поред царска съпруга, царицата Екатерина Алексеевна. На Петър една спиртосана глава в кабинета му стигала, та наредил новият трофей да бъде поставен в спалнята на царицата – да му се любува и тя, най-вече нощем. 
Друг един свой набеден съперник, майор Степан Глебов, набил на кол. Спирт за него после не хабил, оставил го така – жив нанизан, за да се знае какво става с тези, които поглеждат в царското канче. А нещастникът си навлякъл гнева му, защото поднесъл почитта си към първата царска съпруга, Евдокия Лопухина, която, след като му омръзнала, Петър заточил в манастир. Попадналият там майор бил поразен от вида на мръзнещата в килия без отопление царица, та ѝ изпратил топло кожено облекло и предложил услугите си. 
В деня на екзекуцията студът бил двайсет градуса под нулата. Доволно бичуваният и измъчван с нагорещени железа до този момент майор Глебов бил съблечен гол и набучен на кола пред очите на събралата се на Червения площад огромна тълпа – по свидетелството на очевидеца на събитието, хановерския дипломатически представител Ф. Х. Вебер. Сам царят наблюдавал изпълнението на присъдата от отоплена карета. По негова заповед царица Евдокия също била закарана на екзекуцията – в открита кола, придружавана от двама войници, чието задължение било да държат главата ѝ в посока на зрелището и не ѝ позволяват да си затваря очите. Цели четиринайсет часа агонизирал нещастният верноподаник заради уважението, което засвидетелствал на царицата. 
Самичък не лягал в леглото Петър, но не в компанията на цариците. Притежавал „необуздан сексуален темперамент“, както свидетелстват приближени до особата му царедворци (случвало се и мъж да му прави компания, не бил придирчив като колегата си Грозни – на болярче краснолико се паднала честта). Ето какъв спомен е записал царският адютант, вицеадмиралът Франц Вилбоа: „Една от наложниците, Варвара Арсеневна, не се отличаваше с красота, но беше умна и зла. Един ден, по време на обяд, царят ѝ каза: „Горката Варя, ти не си хубава, но аз няма да те оставя без да изпиташ любов“. Веднага след това пред всички я хвърли на дивана и изпълни обещанието си“…
При поредната авантюра Петър се сдобил с гонорея. Именно този любовен спомен – „сувенир д,амур“, както му казват французите, го изпратил още 53-годишен в гроба. (Да припомним, че на същата възраст си отива – също от венерическа болест, и сродната му душа Иван Грозни). Друг негов съвременник допълва образа му: „Петър бе по природа див и необуздан като Йоан Грозни. Любимото занимание на Петър бе 

да измъчва хората

 Прекарваше с часове в подземията, измъчвайки хората със собствените си ръце…“ 
И за да спази наложената от Иван Грозни царска традиция на синеубийство, „великият“ Петър също убива сина си, престолонаследника Алексей. Но за разлика от Иван, който видял сметката на сина си в момент на гняв, Петър прави това бавно и мъчително, с дива наслада в продължение на три дни. Това станало в построената по негова заповед специална стая за мъчения, където, както вече се разбра, разпускал за телесна отмора и душевна наслада. И то след като великодушно му бил опростил за изтръгнатото, също чрез ужасни мъчения, признание за заговор срещу него. Съвсем по царски го помилвал с едната си ръка, а с другата отново грабнал нагайката и го бичувал до смърт. Като палач. А на следващия ден отпразнувал с фойерверки и „великолепен бал“, по думите на очевидци, годишнината от битката при Полтава. По царски.
И отново свидетел: „Какъв звяр беше Петър. Той дори измъчва собствения си син безмилостно…  Дяволският цар измъчва сина си със собсвената си ръка. На 26 юни нещастният принц умира от мъчения. Той беше толкова осакатен, че, гледайки го, дори часовите заплакаха. Всички съжалиха руския царевич, срамно бит с камшицш, измъчван до смърт“. 

След водената с Турция на българска територия победоносна за руснаците война от 1828-29 г., когато в ръцете им бяха и ножът, и хлябът, руснаците осигуряват независимостта не на българите, чиито села разоряват и обезлюдяват, а на всички останали балкански народи – те са им били винаги по-мили. Дори откъсват от живата българска плът шест околии и с двестахилядното им население ги пришиват към Сръбското княжество.
Преди това Русия налива милиони рубли в Сърбия (тя е пощадена в „греческия проект“, извън него е), за да стимулира национално-освободителното ѝ движение с интимната мисъл да я направи след това свой агент-държава – проводник и рупор на панрусизма на Балканите. В същото време тя не само, че с нищо не е подпомагала българското национално-освободително движение, а напротив – отнасяла се е враждебно към него и го е саботирала. Руският консул в Браила предал на турските власти Раковски, и пак по негово указание Ботев лежал три месеца в затвора във Влашко.
А храбрият капитан Мамарчев, който начело на Българския доброволчески отряд дава решителен принос за превземането на Силистра от русите през войната от 1828-29 г., е арестуван по заповед на руския генерал Дибич и хвърлен в затвора за това, че започнал да организира въстание в поробената си родина, с което работел „против политическите интереси на Русия“. Взелите дейно участие на страната на Русия доблестни българи били заточени след това в Сибир заради опитите си да се борят за българската независимост. 
Но капитан Мамарчев не бил изпил до дъно 

горчивата чаша на руската любов, 

предстояло му да усети и утайката ѝ между зъбите си. След руския затвор той се върнал в България и взел участие във Велчовата завера, а след провала ѝ бил заловен от турците, но като руски поданик бил предаден на руските власти. И Русия отново показала любящото си лице – в Одеса го разжалвали, отнели му отличията и званието кавалер на ордена „Св. Ана“, след което го върнали отново на турците. А турците показали (не за първи път – спомнете си Шибил), че почитат храбростта и юначеството – сам султан Махмуд ІІ пожелал да види героя и разговарял с него. Не обесили капитана (както по-късно това става с Левски, благодарение на граф Игнатиев), не го хвърлили в затвора, а го заточили на остров Самос, като му разрешили да вземе и семейството със себе си – жена му и двете дъщери. Умрял там с горчилката от тинята на руската любов в устата си.

„Одринският мирен договор от 1829 г. осигурява на Николай І териториални придобивки в устието на Дунав и Кавказ и укрепва влиянието му на Балканския полуостров. Проливите са отворени за всички флоти. Сърбия, Молдова и Влашко получават автономия и са поставени в руската сфера на влияние, а Гърция получава независимост“ – така пишат историците.
От всички балкански народи, единствено българите не получават нищо от този договор, те са „забравени, пренебрегнати и изоставени“. Всъщност не са съвсем изоставени – според една клауза в Одринския договор Русия прави така, че половин милион българи – мамени с обещания и „подканяни“ със заплахи, оставят бащините си домове и огнища и поемат към руските степи и руското крепостно робство.
Тук е мястото да припомним, че Русия е яростен противник на църковната ни независимост и при борбата за нейното извоюване отново взема страната на нашите душмани. Защото много добре знае, че самостоятелната църква е стъпка към национална независимост. 
А десетина години преди това, когато гръцките фанариоти наклеветяват апостолите на българския дух от Охридско, братята Миладинови, че са руски шпиони и същите са хвърлени в цариградски зандан, Русия запазва мълчание. Тогава един католически епископ издига глас в тяхна защита и иска Австро-Унгария да се намеси… 

Нека видим какво е отношението на руснаците към народа ни по време на войната от 1877-78 г. Ще се позова не на някой русофобски настроен български „неблагодарник“, а на руските военни кореспонденти по време на войната Василий Немирович-Данченко и на Евгений Утин. (Предлаганите цитати са от книгата „Измамата Сан Стефано“ на Иво Инджев).
„... по време на неуспехите ни, ние особено враждебно се отнасяхме към българите. Беше ни обидно и тежко заради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги във всякакви пороци и престъпления“.
„Ние обиждахме българите, отнасяхме се с тях като с престъпници, а после се чудехме защо не ни се хвърлят на врата. Даже в целомъдрието на техните жени ние намирахме признаци на неразположение към нас“. 
„Аз вече няколко пъти споменах за нагайката (изплетен от тънки кожени ивици къс бич, ползван от руснаците като възпитателно средство спрямо конете и мужиците – б. а.). Това беше, така да се каже, джобният речник за разговори с братушките. Тях не ги биеше само този, който го мързеше. (Руснаците наричали българите с подигравателното „братушки“, а не обратното, както го извъртя после дядо Вазов – б. а.). При това често се случваха твърде тъжни недоразумения. Върви, например, братушка по пътя и насреща му офицер. Без много да му мисли, братушката приближава офицера и му подава ръка, за да изрази симпатията си към руснаците. За това получава удар с нагайката по главата“. 
Данченко цитира един друг нагайкаджия: „Аз го налагах, налагах с нагайката, докато ръката ми се умори. По главата, по главата... Даже пръстите ми се вдървиха...“
„Смелият генерал Л. дори се хвалел с това, че и в което село да отиде, веднага налагал цялото мъжко население“. 
„Аз се справям бързо с тях – разказваше един. – С нагайката по главата...“ –  „Това означава да удари така, че нагайката да се обвие около лицето“.
„Мародерството се развиваше страшно, стигна се дотам, че обозните войници претършуваха къщите, задигаха сребърните украшения на жените“. 
„Най-нещастното същество в България несъмнено беше кокошката. Ловяха я всички. Казаци, ординарци – всички бяха обявили война на кокошките и ги избиваха, доколкото можеха“. 
„Ние крещяхме за богатството на българите дори тогава, когато хиляди от тях благодарение на нас останаха бедняци, когато българските деца умираха по пътищата...“ – тъжно констатира Данченко. 
„Турците живееха много по-богато, техните къщи и покъщнина са много, много по-хубави, но понеже веднъж сме се преизпълнили с любов към бедния турчин, мълчим за неговото богатство... Започвайки с омраза към турците, сега сме влюбени в тях. За нас те са едва ли не идеал и не един от нас утешаваше турските офицери (при преговори – б. а.), като наричаше братушките „подлеци и нехранимайковци“ –  продължава с тъжните си откровения Данченко. – Стигна се дотам, че на масата на командирите пред турските парламеньори, явили се за преговори (при което ние, верни на своето гостоприемство, ги гощавахме с обеди), звучаха фрази, от които и сега ти става срамно.
- И за какво се бием с вас!... Струва ли си заради тези негодници – братушките – да се караме.
Турският офицер любезно се усмихваше и на свой ред добавяше:
- Тези братушки са ужасни негодници...
Следваха ръкостискания. Липсваха само клетви във вечната дружба, за да се увенчае, така да се каже, тази сърдечна връзка между турския ефенди и руския генерал“. 

Ето какво е видял Артур фон Хун, немски военен кореспондент по време на Руско-турската война от 1878 г. в България: „Навред чувах думите: Българите се намират в много по-добро положение, отколкото ние, руснаците, а нашите селяни биха били щастливи, ако можеха да се заменят с българите! – И наистина, тази замяна нямаше да е лоша за руските селяни, които се хранят само с картофи и овесеник“ – заключава кореспондентът. 

Разбра ли сега, читателю, че сцените на възторжени посрещачи с хляб и сол, на жени и деца, които хвърлят цветя към излъчващите благородство и любов освободители, и просълзени старци, които с възглас „доживях“ целуват ръцете и ботушите им, са захаросана оперета, създадена, за да вкарва в главите на поколенията мъглата на криворазбраното русофилство, необходимо „като слънцето и въздуха“ на руските империалисти и българските им подлоги средство за масово манипулиране.
Да видим сега какво мисли по въпроса за руската любов основателят на социалистическото движение в България, знамето на българските социалисти и комунисти, първият от поредицата вождове на БКП-БСП – партията на най-продажните русофили, руският възпитаник Димитър Благоев:
„Русия не дойде тук да ни освобождава зарад нашите черни очи, затова, че обича българския народ, че бил християнски – тя има толкова милиона християнски народи, а ги тъпче по най-варварски начин, тя не дойде да освобождава нас, а дойде за своите интереси.“
А след еуфорията от Освобождението, на масата е тропната сметката за руските разходи по него. Княз Александър Батенберг съобщава тази „блага“ вест на свободния народ с указ от 10.01.1884 г., в който утвърждава: „ ... следующата конвенция за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски“. Цената, която благодетелите налагат на българите за освободителната окупация е 10 680 250 рубли и 43 копейки, което тогава се равнява на

 32,5 тона злато

 Значи, след като са калкулирали до копейка стойността и на последния изгърмян патрон и изяден сухар, освободителите ни представят сметката за нашето освобождение, което наричат с истинското му име – окупация.
Няма Санстефанска България, тя е поредния мит. В славения от нас като освободителен Санстефански договор черно на бяло пише „окупация на Руско-дунавска област“ – за нея се е водила войната, за нея се е ляла руска, финландска, полска, румънска, черногорска, украинска и, разбира се, българска кръв, за нея е подписан той, тя е плячката на победителя. Българите се бият като лъвове на страната на Русия, но отсъстват в Сан Стефано. Името България не се споменава в договора (всъщност протокол), ние отново сме придатък към земята, която Русия смята да направи свой протекторат. Никой в Русия не е имал намерение да прави тази Санстефанска България, която – като несбъднат блян – е останала в паметта българска.
На преговорите в Берлин Русия отново принася българската кауза в жертва на собствените си интереси – за да бъдат признати от Англия завоеванията ѝ в Кавказ, две седмици преди Берлинския конгрес тя сключва тайно споразумение с нея, че на Балканите няма да се създава голяма и независима държава (разбирай България). Ето защо на масата за преговори в Берлин Русия застава зад английския вариант за скромното Княжество и осакатена Румелия, а не подкрепя този, който предвижда да имаме излаз на Бяло море и западната ни граница да е до Албанските планини – последното по предложение на Бисмарк.
Е, плащахме я донякъде ние тази окупация, но, слава Богу (знае си Той работата), стана така, че не им наброихме докрай всичките милиони. Но пък какво плащане падна после за съветската, не е за разправяне; то не бе плащане, не бе надплащане – на майки и на лихви до девето коляно. След като през Втората световна война България не бе изпратила дори един войник да се бие против руснаците и на 26 август бе обявила неутралитет, те ни обявиха война и на 9 септември ни окупираха за втори път, като с присъщия си цинизъм обявиха това за освобождение. България се включи във войната срещу Хитлер, даде 30 хиляди свидни жертви, но не бе призната от СССР като съвоюваща срещу хитлеристите страна, а беше съдена наравно с тях. А той беше длъжен да го стори, защото воювахме с цели три армии в състава на Трети украински фронт. И плати за това. Само издръжката на окупационния корпус на Червената армия, който остана в страната ни и мародерстваше, изнасилваше и газеше децата по нашите земи до 1947 г. (вж. филма „Второто освобождение“), е 135 милиона долара, или 133 милиарда лева. И това при национален доход за 1945 г. от 141 милиарда лева. Ето кой съсипа стопанството ни и разори страната ни след деветосептемврийския преврат.

И след възстановяването на държавата ни, на нея отново бе гледано като на „Задунайска губерния“, сам батюшката Александър ІІІ благоволява да ни нарече така. Той се обявявя против Съединението, насъсква Сърбия да ни нападне в гръб (а за да обезглави младата българска войска, изтегля от нея руските офицери) и в същото време увещава Турция да окупира Източна Румелия.
Ето още едно „признание в любов“ към нас: „Всяко тържество за българите е смърт за Русия. Балканските държави не трябва да имат нищо свое. Те трябва

 да бъдат притежание на русите

 или, по-ясно казано, те трябва да бъдат погълнати от русите“. То бива любов, бива, ама чак пък толкова! Кой го е казал ли? Казал го е един руски човек, чието име носят селища, улици и гимназии в страната ни и който е подобаващо почитан с цветя и венци на 3 март. Един „българолюбец“, който Русия се опита, слава Богу без успех, да ни наложи за княз. Аксаков се зове тази личност, която разделя любовта си между нас и евреите – нас иска да погълне, а тях да унищожи (антисемитизмът не е измислен от Хитлер). 
Истинското лице на братята освободители лъсва за пореден път, когато през Балканската война скъпите ни славянски братя, широките руски души изпращат черноморския си флот на Босфора и заявяват, че ако българите се опитат да превземат Цариград, той ще ги унищожи. Не турците да унищожи, както ти се иска да мислиш, любезни читателю, не вековните им врагове и съперници, а нас, българите християни.  Дотам им беше и славянството, и християнството, и братството. Остана им едната гола любов към нас.
Три години след това, по време на Първата световна война, сутринта на ден Петковден седемнайсет кораба от същия този флот започват да изпълняват тази закана. Само че този път не бранят Цариград и Босфора от българите, а с тежките си оръдия в продължение на един час бомбардират българския град Варна. И то не в отговор на наши военни действия срещу тях – България е едва от две седмици във войната, една българска пушка не е пукнала към тяхна страна, нито войската ни се кани да тръгне към Русия. На следващата година глутница кораби от същия този славен флот разрушават рибарското селище Балчик, гърмят по рибарските къщурки като по мишени. Руски войски нападат подло в гръб страната ни и окупират Добруджа. И тогава славният наш генерал Колев, начело на своята славна конна дивизия насмита и разпердушинва многократно превъзхождащата го по численост руска войска, тръгнала срещу него.
Дойде моментът граф Игнатиев да бъде изваден отново на сцената, да бъде доосветлена неговата, старателно маскирана с благодетелски ореол, тъмна за нас, българите, личност. Напоследък, слава Богу, се намират все повече свестни български изследователи, които, ровейки се в игнорираните досега архиви, изваждат на бял свят старателно похлупената с плътната русофилска мъгла истина за пагубната роля, която този граф и стоящите над него „освободители“ са играли за отечеството ни. Ще се позова на проучванията на историка Янко Гочев за обесването на Левски.
Изводът, базиращ се на факти и документи, е, че: „Той (граф Игнатиев – б. а.) е главният манипулатор и изкусен играч в сянка на „процеса“ срещу Левски. Граф Игнатиев изиграва ключова роля за смъртта на Левски, тъй като не само не го спасява, но и задкулисно диктува поведението на определените по неговите препоръки софийски комисари (съдии – б. а.)“. На практика „ ...убийството на Левски е поръчано от него, но е наредено от султана“.
Каква е била целта му, ще попитате. Ами целта му е била 

обезглавяване на българското националосвободително движение 

и подчиняването му на руските интереси; нали сам той казва: „ … да превърнем българското население в послушно оръдие на руската политика“. А Левски не е бил послушен. Нито един от руските агенти не успява да го вплете в кроежите на империята, защото Левски е непоклатим в увереността си, че който ни освободи – ще да ни и пороби. И е имал именно Русия предвид. Затова е трябвало да бъде премахнат. И граф Игнатиев, сивият кардинал в двора на султана по онова време, се заел с това – Арабаконашкият обир му е дошъл „дюшеш“ и го е подхванал така, че да може след това радостно да докладва, че „софийският процес се развива в желаната от Русия посока“, т. е. – към ликвидирането на Левски. 
Сивият кардинал решил кардинално въпроса – има Левски – има проблем, няма Левски – няма проблем. Обесването на Левски за него е, според доклада му до неговия шеф, канцлера княз Горчаков: „... щастливият изход от Софийската афера“, осъществен от Великия везир, “…който този път ... е последвал нашите съвети“.

Завладяване на нови земи и заробване на нови народи – това е историята на руската държава от създаването ѝ до наши дни, това са извечните руски интереси. Независимо дали батюшката, който ръководи от Кремъл тази политика е с корона на главата, каскет, фуражка с петолъчка или просто с гола глава. Господарите се менят, но интересите на империята – не. И начините, по които ги отстоява. От скупчилото се около града Москва княжество, до завоюваната с огън и меч, разпрострялата се на три континента – чак до Северна Америка, мегаимперия в края на ХІХ в. И с нескрит ламтеж за световно господство след още един. Всичките войни, които е водила Русия още от самото ѝ пръкване до наши дни, са завоевателни, до една. Дори и „Великата отечествена“, тази с Хитлер, е замислена като такава. Цялата съветска армия е струпана на западната ѝ граница – за да удари съюзника Хитлер в гръб и, представяйки се за освободител, да завладее омаломощената Европа. Но Хитлер изпреварва с две седмици съветската агресия. В крайна сметка Сталин все пак постигна своето – завладя половин Европа и наложи болшевишка диктатура. Затова нарекоха СССР 

„империя на злото“

 Такава е. Такава е и днес. И горко на онзи, който застане на пътя ѝ, няма спасение за него – къде с бесило, къде с куршум, къде с танкове и самолети. Или с хибридна война и новичок...
Тъжното е, че много нашенци, превърнали се вече в „послушно оръдие на руската политика“, продължават да славят тази империя, да славят убийците на Апостола. А грозното е, че има и кириакстефчовци, на които Москва плаща пари за това. Унижаващ българското национално достойнство е фактът, че с имената на окупаторите, с имената на убийците на българската национална кауза и на нейните герои са кръстени улици, булеварди и селища, че те, заедно със стърчащите над всичко и всички техни паметници, са повече от почетените по този начин български мъченици и строители на българската държава и духовност. 
 Наскоро при телевизионна анкета на въпроса има ли Русия врагове, нормални и на пръв поглед психично здрави московчани единодушно посочваха „американците и европейците“, давайки по този начин да се разбере, че самите те не се чувстват граждани на Европа. Те били най-върлите ѝ врагове, канели се да я превземат и унищожат, т. е. това, която самата Русия е правила в продължение на векове с ималите злощастието да се окажат нейни съседи племена, народи и континенти. И това става в столицата! А какво остава за дивата провинция, където още се кръстят пред портретите на Сталин. Това идва да ни покаже, че путиновската пропаганда отдавна е подминала гьобелсовата и вече диша във врата на севернокорейската.
В това време най-близкият нарочен за враг, наивно повярвалият, че времето на войните е вече преминало, че хората са поумнели и ще се прегръщат с любов, преситеният и изнежен от удобствата и лукса западноевропеец, е оставил пушката си да ръждясва в килера, а сам той кара мерцедеси и беемвета и си живее живота. Което пък кара роба да му завижда и ненавижда.

***
Предходните текстове писах, когато цивилизованият свят бе потресен от новината, че Новак Джокович не е допуснат до тенис турнира в Австралия. Трагедия велика!
А днес вече започвам да се страхувам от себе си, защото горе-долу по това време  изрекох, подобно на Оруел, едно ужасно пророчество, което се сбъдна. Тогава предсказах, че след като, необезпокоявана от никого, Русия си присвои Крим, следващото, на което ще посегне, са Донецк и Луганск. А тя зина да погълне цялата Украйна! И е видно вече, че е разчекнала устата си не само за нея, а и за съседни и не дотам съседни земи и народи. Дотук с предсказанията, спирам!
Защо, без да бъде предизвиквана, Русия нападна Украйна – една православна европейска страна, от която е видяла само добро? Защото в мислите и действията си не е мръднала, като споменатия вече роб, ни на йота напред от времето на страшния Иван и „великия“ Петър, защото продължава да ламти за чужди земи, защото продължава да е „Московията – руска тайга, дива, хищническа“, защото нейните вождове мразят демокрацията и се страхуват от нея, защото произвеждат танкове, ракети и самолети и искат с тях да възродят гнилата империя на злото и да докажат колко са велики. 
Кога го направи? Направи го в дните на Великия пост – тя, стожерът на православието, за каквато се е самопровъзгласила. Сама смъкна християнската си маска и се озъби с истинското си лице, лицето на варварина агресор, който плюе на Божиите заповеди и най-вече на шестата, която гласи: „Не убивай!“.
И хвърля ракети, бомби и снаряди в християнски жилища, в училища, в болници, в родилни домове, в курортни селища, в почивни домове, в молове, в пазари, в ресторанти, в педагогически институти, в паметници на културата, в храмове… Да, в храмове – над сто е броят на разрушените и опожарени, пощадените дори и от немците навремето, християнски храмове и манастири, над сто и продължава да разрушава нови и нови храмове… И не само руши, а и убива – убива старици и старци, убива деца и бъдещи майки, убива чакащи на опашки за хляб хора, разстрелва мирни украинци по улиците, други измъчва, разстрелва и зарива в масови гробове, изнасилва жени и девици и след това и тях разстрелва.

Разстрелва Живота!

Но не само Живота погубват днес руските ракети и бомби, не само него. Днес те сриват издигнатите от Пушкин и Лермонтов, от Толстой и Тургенев, от Чайковски и Чехов и всички останали светли умове на Русия кристални кули на Любовта, Разума и Красотата – тези, които бяха създали световната слава на руската култура и изкуство. Сега тези ракети и бомби ги сринаха, сравниха ги със земята до нивото на каменната ера, от мрака на чиито пещери е изпълзял предводителят на зомбираните войнстващи орди, облеченият в кожи варварски вожд с проскубана русолява главичка и налети с кръв азиатски очи. Анатема!
След това до Вожда – като подушил кръвта плъх, се нареди и Първожрецът и след като го покади с тамян, го послави като „архистратиг“, с което си славословие го въздигна и сложи редом с предводителя на ангелското воинство Архангел Михаил. А след това нареди на подчинените си свещенослужители да го споменават в молитвите си като „боголюбив Владетел Руски“. И се потресоха земя и небе – Главният убиец бе пославен като боголюбец и нареден до архангелите! А Първожрецът, патриархът на цяла Русия, чието призвание е да брани Мира, Живота и Божиите заповеди, с кръстен знак и благочестив фарисейски глас благослови Войната на Вожда и следващата го като сянка Смърт. Анатема!

А в светлата нощ на Възкресението, в позлатения величествен храм на Христос Спасителя един до друг застанаха Първожреца и Вожда и със свещи в ръце пославиха възкресението на Младенеца, победата на Живота над Смъртта. И в същото време изпратените от единия и благословени от другия ракети и бомби сееха смърт сред славещите Възкресението украински християни и техните младенци. И ликуваше яхналият кремълската петолъчка сатана!... 
Анатема! Анатема! Анатема!
Днешна Русия, а това са сляпо следващите вожда и жреца тълпи, не заслужава светлите умове на Русия, защото чрез тази братоубийствена война те разстреляха и тях, стъпкаха ги с танковете си заедно със светлите им идеали. Достойни останаха малцината смелчаци, които, въпреки че са поваляни, ритани, бити и затваряни, издигат глас против варварската война и нейните вождове. Те са пазителите на съкровищата от разрушените кули, те са истинските руснаци, те са Русия. 
Останалите са смазани робски души.