Костадин Глушков

При туристическата си обиколка в Истанбул не видях огромни лъскави джипове със затъмнени стъкла. Не видях и дебеловрати мутри със златни вериги по шиите. Не видях парвенюшка демонстрация на богатство, облекло и държание. Не чух тревожни сирени, не чух стрелби, не чух пиянски крясъци и песни. Не чух да се провеждат по улиците среднощни кушии с гърмящи коли и трещящи мотори. Не видях скинари, не видях наркомани, не видях 

гаменеещи по улиците деца,

 не видях млади вандали, които като стадо пияни маймуни да оставят след себе си изпотрошени пейки и детски катерушки.

Не видях млади и съвсем млади момичета (”нимфетки”, ”лолитки”?) и техни майки, облечени (разсъблечени) и гримирани като проститутките в Европа. Не видях по вестниците снимки на голи едрогърди моми (гювендии, казано с езика на домакините), които да шепнат в ухото на читателя еротични двусмислици. Не видях в новините по телевизията любителски видеоклипове на ученички, които правят стриптийз в училище, или си скубят косите, дращят, хапят и търкалят по асфалта заради момче. Пак там не видях коли на Бърза помощ да спасяват изпаднали в алкохолно натравяне цели компании пубертети и предпубертети – бъдещите политици, министри и президенти. Не видях същите тези невръстни говедца, утрешната бодра смяна, вече като герои на деня, да бъдат интервюирани след това от късополи репортерки имат ли си гаджета и знаят ли как се ползва презерватива.

Не видях да показват по телевизията насилие, жестокост, парад на пошлостта, героизация на простака, триумф на посредствеността… Не видях едно добре планирано 

тотално подменяне на истинските морални ценности 

с вредни за духовното здраве фалшификати, носещи пари на невидимите бигбрадъровци, които дърпат конците на медии и политици и определят живота ни. Не видях телевизията и медиите въобще като инструменти за активно и целенасочено промиване на мозъци. Институти, които не ти позволяват да останеш сам със себе си и да осмислиш нещата – така, както ги виждаш, а не както ти ги налагат. Институти, които заедно с политиците и стоящите зад тях интелигентни мерзавци целенасочено да превръщат една държава в приют за малоумни потребители и благоденстващи разбойници. В нация от воайори, които всяка вечер се залепват пред телевизорите, за да получат поредната порция опиат за очите и мъгла в мозъка. В държава на зомбирани мунчовци, които говорят все повече по джиесеми и все по-малко се чуват, четат все повече жълта преса и все по-малко истинското слово, крещят все повече и все по-малко мислят, които не се стремят да бъдат добри, а да станат богати. Които вече не се събират просто така – да поговорят, да се повеселят и да попеят (защото са забравили защо и как се прави това), а за да се оплакват или говорят за пари и далавери. Които са загърбили Мария Калас и нейната божествена Каста дива, за да се „кефят“ на кръчмарските чалги на разголени певачки с напомпани със силикон джуки и млечни жлези. Които мечтаят да ползват все повече генно модифицирани храни, без да си дават сметка, че самите те са отдавна вече премодифицирани и до такава степен отдалечени от естествена си същност, че налитат повече на заместителите, отколкото на оригинала. Или, казано другояче, пред обятията на младата София Лорен, да предпочетат компанията на гумена секс-кукла втора употреба и да смятат упражненията с нея за върха на земното щастие.

Не видях постепенното, но 

зловещо сигурно сбъдване на апокалипсиса,

 предречен от Бредбъри в „451 градуса по Фаренхайт”. Не видях “мерзостта на запустението”, за  което предупреждава Библията. Не видях…
Всъщност не видях още много неща, пък и за какво ли ми бе необходимо да ги виждам в Истанбул, след като си ги гледаме до втръсване всеки ден у нас. След като дори и на слепеца стана ясно, че в нашето сбъркано царство царят се мандахерца гол, престолонаследникът се друса, принцесите проституират, а царицата кръшка подред с гвардейците от почетната рота и търгува с наркотици...

Какво, криза ли?... Има, разбира се, и то каква! Вихри се една страшна криза – но не е тази, за която пищят всички, а е

кризата в душите

 Тя опустошава тях, а се вайкаме, че сме бедни. Разяжда ни рак, а хленчим, че имаме хрема. Губим душите си, а плачем за парите. Малко ли имаме?

Един древен философ беше казал, че беден е не този, който има малко, а онзи, който иска да има повече. Ценим ли това, което имаме? Спомнете си времето, когато москвичът беше мечта, ладата блян, а волгата – направо разврат на въображението; когато портокалите и бананите бяха мимолетен новогодишен мираж, когато за тежащите като покойници руски цветни телевизори ставаха улични стълкновения, когато брояхме марципаните за шоколад, а конфекцията дънки „Рила“ за джинси „Леви Щраус“, когато ходехме на Ленински съботници и плащахме ергенски данък. Времето, когато носехме обувките си да им кърпят подметките, а купуването на нова дреха беше събитието на квартала; когато манифестирахме под строй, скандирахме под команда „С БКП напред“ и благодаряхме на Партията за светлото бъдеще, а след това отивахме да празнуваме с осигурената пак от нея радиационна чернобилска салата. По-богати ли бяхме тогава, повече ли имахме? Погледнете сега колите ни, погледнете битовата ни техника, погледнете дрехите ни, вещите ни, екскурзиите по Европа, по света, отпуските по гръцките острови, погледнете себе си, погледнете… Доволни ли сме? 

Някой се жалвал, че нямал ботуши, докато не видял друг, който нямал крака. 

Забелязваме ли безногите покрай нас?

 Не – защото сме заети да окайваме собственото си нещастие: съседът ни имал лъскави ботуши, а ние не. Затлачихме душите си с ботуши, стъпкахме ги с тях. Ето, в това е кризата. И тя е по-страшна!

Какво, народът ли?… Какъв народ бе, джанъм, не разбрахте ли за какво говорих досега: няма го вече този трудолюбив, честен и благочестив някога български народ, погубиха го, изчезна, свърши се – отиде и той в Червената книга, настъпи часът на измамниците, бездуховниците и идолопоклонниците. Та нима може да се нарече народ все по-намаляващото, нарочено за стригане и касаплък стадо шилета, което си избира и търпи и касапите, и стригачите – новите капиталисти, които вече смучат кръвта му. Същите, които през деня пеят Одата на радостта и крадат от европейските фондове, а вечер слушат Гласът на Москва и тропат казачок. Значи си ги заслужава – и тях, и хала, на който се намира, и ментетата, и чалгата си заслужава, и вестниците, и политиците, и забавленията, с които го развличат и завличат – надолу, в ниското, далече под нивото на изкачения с толкова всеотдайност и надежди от будители и книжовници връх...

И – като за финал, искам да го почета с песен аз този наш славен народ, заслужил си го е. Всъщност, нека запеем дружно, като на помен, когато почитаме паметта на скъп приятел с любимата му песен. Песента е популярна – изпълнява я Богдана, и в нея се пее за това как ”остаряваме бавно, неусетно почти”, позволих си само незначителна промяна в текста. Хайде, всички заедно:

Изпростяваме бавно, изпростяваме бавно,
безвъзвратно почти...
Лесно е, нали? И вярно. И тъжно.
Сега да отлеем по малко от чашите и след това да пием. На помен – като на помен.

Quo vadis, българино,

къде отиваш? 

И остави за малко лотариите, брадърите и риалитата, човече Божи, вдигни глава и се огледай, виж накъде си тръгнал, това ли е пътят, който ти начертаха дедите. Те оставиха в ръцете ти не дистанционно, лотариен билет и таблет, а книга и кръст, посочиха ти пътя към храма и просветата – да вървиш напред, към светлите бъднини, … с толкова упование и любов гледаха след тебе.
И ти тръгна…

… И стигна до едно ферари с цвят червен.
И се питам нужни ли бяха тогава Възраждането, борбите за църковна независимост, заверите и въстанията. И ми иде тогава да викна и река:
Свети отче, Хилендарецо, остави пачето перо и писанията, не е нужна твоята История на народа болгарски, не го интересува вече славното му минало. Него сега по го влекат чалгата, турският сериал и лесните пари. А малцината свестни, които все още четат и славят историята болгарска и славните й творци, сега броят за слабоумни и ги тикат в ъгъла. Затова духни таз лампа жумяща, отче Паисие, духни я, па излез от килията тясна, порадвай се и ти на Божия свят. Защото на българския род май му е вече все тая дали ще остане народ.

Дяконе Левски, светецо, зарежи тези комитети, револвери и ками, към бесилото водят те. Защото после тези, за които ще виснеш на него със страшна сила, само веднъж годишно ще ти носят цветя и букети, а в останалото време ще делят името ти или ще го ритат по стадионите, струва ли си да умреш за тях. Затова по човешки те моля, Апостоле: не посягай към камата и револвера, а се обърни и погледни тази, която загърби заради святото дело, погледни Евгения, твоята тайна любима, погледни я, па й подай ръка, докато още не е сложила черното монашеско расо.

И ти, воеводо, с искрометния поглед от козлодуйския бряг, прибирай сабята, няма да се вдигне и тръгне след тебе народът български, сам ще останеш накрая. Защото ти, воеводо, от поезия може да разбираш, но от политика – не. Затова скатавай сабята, забирай първото либе и хващайте с „Радецки“ пътя за Виена, в Европата е спасението. Защото другият път – този към Вола, е славен, но страшен и по него щеш, воеводо, млад да загинеш. А после тези, за които си паднал не щат ти хвана много вяра, че пред майка и любима слагал си първо свобода и родина. И ще има опасност тогава гласът ти да премине тихо като през пустиня…