Едвин Сугарев

Сънят на разума ражда чудовища.
Франциско Гоя

Убиха и Навални. След Анна Политковская и Борис Немцов, след още много знайни и незнайни герои, след стотиците хиляди поданици, пращани в месомелачката на войната. Путин може да бъде спокоен: 

Русия няма бъдеще като нормална страна

 Тоест – има бъдеще само с него и чрез него. Налудността победи – и от тази победа няма връщане назад. 

Искаха да го убият тихо и потайно – както убиха Литвиненко заради една зловеща тайна – за взривените жилищни блокове заедно с обитателите им, за да бъде оправдана втората война в Чечня, в която Грозни беше изравнен със земята, а населението му – поголовно избито. Някой да помни купчините трупове, полузарити с тънък пласт пръст, избутвана върху тях с булдозери? Не? Очевидно имаме твърде къса, или твърде 

избирателна памет
 
При Литвиненко полоният проработи, при Навални новичокът, с който тровиха забегнали руски шпиони и български търговци на оръжие, се изложи. Какво оставаше тогава, за да бъде озаптен най-сериозният противник на Путин, който дръзна да се върне от Германия, едва оживял от отровата? Естествено – да бъде убит. Но първо да бъде осъден за тероризъм, натикан в Сибирски зандан отвъд полярния кръг, държан непрекъснато в карцера или в килия в компанията на патологични убийци. Няма никакво значение дали е убит пряко с някаква усъвършенствана отрова или просто е подкопавано здравето му, докато сърцето му не издържи. И в двата случая става дума за убийство и убиецът е ясен:

 Владимир Владимирович Путин

Това обаче не е просто премахване на политическия противник по добрата руска традиция: няма човек – няма проблем. Това е знаково убийство. То говори – и казва на руснаците и на света: виждате ли, аз съм по-силният. Мога да премахна всекиго и не ми пука какво ще си помислите за мен. Всяка съпротива е обречена и ако искате да оцелеете, трябва да се примирите с моята власт. Трябва да се приспособите към нея. Правото е на силния – и това правило трябва да стане единствената опорна точка във вашата ценностна система.

Вярваше се, че Путин може да бъде отстранен, че върховната наглост не може да бъде търпяна дълго, че дори и в Русия има някакъв здрав разум, основан на чувството за самосъхранение. Вярваше се, че огромната страна може да бъде рестартирана, че може да поеме дългия път към интеграция с нормалния свят, ако бъде водена от човек като Навални. С тази вяра – дотук. И противно на някои очаквания: в Русия няма да има протести заради убийството на Навални. Няма да има протести за нищо оттук нататък – ще има 

само пригаждане към режима, 

самоналожена идентификация с идеологията на Путин, върховенство на подличкия въпрос: мене пък какво ме засяга това?

Смъртта на Навални обаче задължава. Ако не руснаците, то поне останалия сравнително цивилизован свят. Задължава ни да се запитаме: как всичко това стана възможно? Как и откъде се взе прецедента Путин, който сега рекетира целия свят, размахвайки ядрените си плашила? Отговорът, уви, не е лицеприятен. Стана възможен поради съня на разума – който, както знаем от Гоя, ражда чудовища. Стана възможен, като Путин малко по малко изпитваше докъде ще издържат нервите на Запада, докъде се простира неговото малодушие, склонността му да си затваря очите, да приема желаното за реално – само и само да съхрани своя комфорт и просперитет, получен след падането на Берлинската стена – без усилия, нещо като дар от Бога. 

Стана възможен, защото си затворихме очите за втората война в Чечня, за войната в Грузия, за учтивите зелени човечета в Луганск и Донецк, за анексията на Крим, за руската намеса в Сирия. И за войната срещу собствения му народ – за убийствата на Анна Политковская, Борис Немцов, Алексей Навални и още много други, чиято единствена вина е, че мислят различно от поредната руска сатрапия. И така – с широко затворените си очи, ние 

проспахме Путин

 Направихме го възможен.

Събудете се, за бога! Събудете се, защото продължаваме да го правим. Защото в световното обществено мнение продължават да витаят идеите за това как с него трябва да се преговаря, как Украйна трябва да се съгласи на териториални отстъпки, как трябва да се направят компромиси в името на мира, как с него трябва да продължим да живеем, може би и да завъртим отново изгодната търговия, да му простим греховете, да приемем отново, че той е един от нас. Че трябва да договорим мира, като пожертваме това-онова от Украйна и това-онова от морала, за който адептите на тази философия смятат, че няма и не бива да има нищо общо с тъй наречената Real Politic. 

Нека напомня: през 1994 г. в Будапеща беше подписан меморандум, с който Украйна се задължаваше да върне на Русия разположените на нейна територия ядрени глави – впрочем една трета от целия ядрен потенциал на бившия Съветски съюз. За сметка на това страните по меморандума се задължаваха да гарантират нейната независимост и териториална цялост. По стара традиция руските гаранции не струват и пукната пара – но другите гаранти са САЩ и Великобритания. Е – къде са днес техните гаранции? Къде са?

Днес украинците проливат кръвта си не само за собствената си независимост, но и за нашите ценности и нашата сигурност. В самото начало на войната НАТО гарантира, че няма да се намесва във военните действия. Две години оттогава стоим отстрани и казваме: Давайте, приятели, вие сте герои, ние ще ви помагаме с оръжие и пари. Само че не им помагаме с такова оръжие и толкова пари, колкото са им нужни, за да спечелят тази битка. Защо? Отговорът е безпощадно ясен: сакън да не се разсърди Путин! Да не вземе да стане нещо, та конфликтът от регионален да се превърне в глобален. 

Само че този конфликт и сега не е регионален, глобален е. И собствената ни страхливост форсира неговата глобалност – защото когато Путин остава безнаказан, това кара всички тиранични режими по света да мислят, че и те могат да минат между капките. И войната се мултиплицира: днес между Израел и ивицата терористите в близкия Изток, утре между Китай и Тайван, между Северна и Южна Корея, между Сърбия и Косово. Докато накрая се окаже, че нищо не сме научили от двете световни касапници – и че изобщо 

не сме излезли от пещерата

Наистина не мога да се представя как някой вярва, че ако засити амбициите на Путин с някаква плячка – като каквато се мисли Украйна в случая, нещата ще се върнат по местата си и ще настъпи дълготраен мир. Кога по-точно се е случвало нещо подобно? За Бога, събудете се, преди да е станало късно! Путин е терорист, а с терористи не се преговаря, по терористите се стреля. И запомнете най-сетне, че този, който прави компромиси с морала в името на собственото си удобство, всъщност върви към ада, от който няма връщане назад.

П.П. Това не е статия, а по-скоро отворено писмо до всички, които имат уши да чуят.