Защо отрицанието на българската принадлежност към западния свят се официализира и се превръща в държавна политика

Огнян Минчев
· 
Избирането и - особено - преизбирането на Румен Радев създаде атмосфера на приповдигнатост и завишени очаквания сред определени среди на офицери (предимно от резерва), които споделят радикални политически възгледи, русофилски убеждения и/или непримиримост към принадлежността на България към НАТО и ЕС. В мрежата твърде често се срещат техни категорични изказвания в подкрепа на военния министър Янев, отхвърлил възможността за разполагане части на НАТО у нас. 

Офицерският корпус в България бе категорично отстранен от участие в политическото управление на БКП след 1966 г., когато Тодор Живков се уплаши от опита за преврат срещу него на известния бивш партизански командир Горуня във Враца. Партийно-политическата "просвета" в армията бе изцяло фокусирана върху необходимостта 

войската да бъде изпълнителна и вярна на "Партията" и - още повече - на Москва

 Очевидно, 32 години са се оказали недостатъчен срок за преодоляване на това промиване на мозъци, практикувано в редиците на БНА по време на комунистическото управление. За това без съмнение допринася и рязкото съкращаване на българската армия, системното й недофинансиране от бюджета по време на управлението на редица кабинети на посткомунистическата олигархия, уволняването и снижаването на обществения статут на значителна част от офицерството.
Всичко това стимулира настроения на носталгия към "славното минало", когато офицерството бе отчасти привилегировано съсловие при комунистическото управление, а връзките и партньорството със съответни части на съветската армия бяха ежедневие и пораждаха близки, включително неформални контакти. 

Очевидно голямата част от високопарните приказки на настоящия военен елит за социализация на армейските структури към ценностите и възможностите, предоставяни от атлантическата общност се оказват илюзорни. Това, разбира се, в още по-голяма степен се отнася до корпуса на офицерите от резерва. 
Изборът на Румен Радев и заобикалянето му от ръководен екип, съставен предимно от офицери очевидно

 създава реваншистки настроения

 сред значителна част от офицерския корпус - от резерва или на активна служба. Победата на Радев се преживява като "идване на нашето време", като време за реванш и възстановяване на ценности и практики от "добрите стари времена". 
Оказва се, че редица бивши офицери членуват или най-малкото симпатизират на радикални националистически и русофилски формации, в чиито програми официално се поставя искането за реставрация и пълно обръщане на Изток на българската държавна политическа принадлежност. 
Всичко това без съмнение е известно на "Дондуков", нещо повече - то може би носи удовлетворение и обнадеждава екипа на сега действащия президент да засилва - включително и публично - своите антизападни и проевразийски позиции. 

Цялата тази вълна на отрицание на българската национална принадлежност към западния свят се официализира и се превръща в държавна политика благодарение на подкрепата, която проруските - проевразийски позиции около Радев получиха от т.нар. либерална - или градска десница, от хора и организации, които претендират да са част от демократичната общност на България. За съжаление, цената за това ще се плаща далеч не само от тях, а от българското общество и държава като цяло.