Д-р Горан Благоев, специално за Faktor.bg

Името му носи най-старият университет на България и десетки училища. В сравнение с тях православните църкви в диоцеза на Българската патриаршия, които също го имат за свой патрон, са нищожно малко. Името му обаче се споменава в края на всяко богослужение – като един от най-тачените светци на православните българи. На какво се дължи този дисбаланс между слабия интерес към него като патрон на български църкви и силното му литургично почитане, не се наемам да тълкувам – дали защото общобългарската почит към него започва твърде късно, едва през Възраждането?! Не знам. Но струва ми се, този дисбаланс по някакъв начин обяснява мълчанието, с което България, мислеща себе си като християнска, „почита“ единадесет вековният юбилей от неговата блажена кончина или от успението му, както е според църковната терминология.

На 27 юли 916 г. един от най-ерудираните ученици на светите Кирил и Методий напуска земния свят и се пренася в Божието царство, за да стане един от небесните закрилници на българите. Близо три десетилетия той е служил за просвещаването на новопокръстените българи в Христовата вяра.

Житието му разказва, че още от младежка възраст е спътник на славянските първоучители. Ще рече, че може да е бил с тях още при освещаването на славянската азбука в Рим, бил е свидетел на кончината на Константин-Кирил Философ, после е следвал Методий във Велика Моравия. Заедно с духовните си събратя Ангеларий и Наум пренася в новопокръстена България първата кирилска азбука – глаголицата. Сетне „измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“. В историческата наука се е наложила тезата, че св. Климент съставя нова азбука – кирилцата, но според някои нови хипотези иде реч за опростявяне на глаголицата – така че да бъде пригодна за масова употреба от един народ, който тепърва прохожда в християнството и трябва 

да вникне в дълбините на Божието слово

Талантливият Кирило-Методиев ученик се оказва духовник с държавна мисия – след като създава книжовен център около столицата Преслав, св. княз Борис, а след това и синът му – цар Симеон – възлага на Климент да просвети новопокръстените българи от югозападните предели на царството, които все още не са скъсали с езичеството. Предоставят му всичко необходимо – места, където да създава училища и да гради църкви, „къщи“, в които да отдъхва и да твори. Централната власт осигурява на просветителя интелектуален комфорт, но и получава от него немалко в замяна – Климент и неговите ученици за седем години дават на България 3 500 учители и духовници, т.е. вестители на Христовото слово. Преди 11 века държавата и Църквата са имали ясна визия как се изгражда духовно сплотено общество...

Преславският събор от 893 г. издига Климент за „първи епископ на българския език”. Историческите хипотези предлагат различни тълкувания – дали е първият епископ, който започва да служи на български или е първият епископ, който е с български произход, доколкото в библейската терминология „езици” са синоним на „народи”. Св. Климент става светилникът, чрез който „цялата българска земя позна Бога!”. Така го прославя един от неговите житиеписци – архиепископ Теофилакт Охридски.

Хиляда и сто години по-късно светилникът на св. Климент очевидно едва-едва мъждука. Няма кой да го разпали. Светият синод на Българската църква не сметна 

да почете подобаващо великия духовен учител на българите 

точно в деня на неговото успение. Църквата, която служи на езика на българите, остава няма за паметта на „първия епископ на българския език“.

„Синодът е във ваканция (!?) и едва ли ще излезе с послание по повод 1100-годишнината от успението на св. Климент. Ще има големи тържества, но те ще са през септември или октомври, когато на посещение се очаква и Атинският архиепископ (!?). Годишнината ще се отбележи по-късно, защото сега подготвят честването на 1070 г. от успението на Св. Йоан Рилски чудотворец“. – това гласи неофициалната информация, която успях да науча от Синодалната палата. Звучи по-скоро като оправдание. Официална позиция няма. Както повелява традицията на синодалната комуникация с обществото. Представете си св. Климент да беше комуникирал така с новоприобщените към Християнската вяра българи – христянството едва ли щеше да просъществува повече от две-три десетилетия в България?!

Решенията, които се взимат в Синодалната палата, невинаги почиват на ясна логика или имат разбираеми мотиви. Но за сметка на това пораждат твърде много въпросителни. Както е случаят и с юбилейната годишнина на св. Климент Охридски:

Защо архиереите ни не можаха да съставят поне едно послание (дори и тривиално), което да бъде прочетено от амвона на всички църкви в диоцеза на Българската патриаршия точно на 27 юли?! Защо отлагането на честването за по-късна дата е поставено в контестта на кръглата годишнина от успението на друг всебългарски закрилник – Йоан Рилски – при все, че между датите на двамата светци има цели три седмици разлика?! Защо Охридският чудотворец трябваше да бъде поставен в сянката на Рилския му събрат – остава непостижима тайна на синодалните заседания...

Всъщност нищоправенето по повод 1100-годишнината от успението на Св. Климент е част от една все по-натрапчива общонационална и общоцърковна практика, която запраща в небитието една след друга знакови дати от националния календар. Да си припомним само как в последния момент държавно-църковният апарат кампанийно се юрна да отбелязва 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил през 2014 г., или как на следващата година Българската патриаршия сведе до регионално тържество честването на 1150-годишнината от покръстването. То и сега, комай, единственото по-видимо честване на св. Климент ще има регионален характер – Варненският и Преславски митрополит Йоан ще отслужи литургията на 27 юли сред руините на Голямата базилика в Плиска, където е възможно да са служили и дошлите в България Кирило-Методиеви ученици.

Апропо, регионалният подход помага на българският синод ловко да се измъкне от грижите по организирането на общоцърковни чествания на личности и събития от своята история и да прехвърли отговорността на някой от митрополитите. Може би затова единственото място, където се честват 200 години от рождението на екзарх Антим е Видинска епархия?! Благодарение на инициативността на тамошната митрополия, общината и областната управа. Защо? Защото Антим, освен че е бил първият глава на Българската църква в ново време, започва и завършва служението си като Видински митрополит. Което, разбира се, съвсем не е основание Българската патриаршия да свежда двувековния юбилей от рождението му само до поредица от регионални чествания. Като водач, който полага основите на съвременната Българска църква, екзарх Антим заслужаваше поне една заупокойна литургия в нейния главен храм – т.е. в патриаршеската катедрала в София, а не единствено възпоменания в епархийския център, където завършва дните си. Нима 

Светият синод е лишен от интелектуален потенциал 

да инициира програма за общонационални чествания в цялата страна на 200-годишнината от рождението на екзарх Антим и на 1100-годишнината от успението на св. Климент Охридски?! Очевидно да.

Ситуацията с двата юбилея поражда един много чувствителен въпрос. Дали Църквата ни не е споходена от тежка амнезия за собствената си памет – за всичко онова, което е изградило идентичността й като Българска православна църква?! Неглижирането на годишнината от успението на св. Климент и регионализма в честването на екзарх Антим са симптоми на подобна диагноза. Безгласните стъпки на забравата, които ни сриват в преизподнята на колективното безпаметство. Съвременната Българска православна църква показва устойчива склонност да обрича на забрава всички онези, които са полагали основите й и са градили върху тях. И така делата на съзидателите, вместо да бъдат пример, се превръщат в неоспорим упрек към всичко онова, което днес (не)гради българският клир.

Представете си някой от сега властващите над Българската църква висши клирици да сее вярата както св. Климент – „в едно и също време да върши две работи: пишеше книги и преподаваше на децата... знание, понеже знаеше, бе безделието е учител на всяко зло“. Не е нужно да мисионерства из най-затънтените краища на България – достатъчно е да просветителства в собствената си епархия. Та нали съвременната ни държава се грижи за архиерейския комфорт не по-зле от времето на княз Борис или цар Симеон.

Днешните българи едва ли сме по-близо до истините на Христовата вяра от прадедите ни през десети век. И днес немалко от нас имат проблем с буквалното разбиране на богослужебния език – църковнославянският, на който по правило се служи в нашите църкви, е труден за дешифриране, камо ли за осмисляне и съпреживяване. С Бог се говори на език, който разбираш, а не на език отпреди няколко века, колкото и красив да е той. Но можете ли да си представите как синодалните старци се трудят до изнемога върху църковните текстове, за да пригодят не само литургията, но цялото богослужение на новобългарски език, та подобно на св. Климент да го направят разбираемо за своето паство. Иначе как днес българската земя да „познае Бога!“.

Вярно е и друго. От школите на свети Климент всяка година са излизали по 500 млади българи, които са разнасяли християнството по българските земи – ще рече, духовната нива, върху която е сеел словото Божие, е била готова да отгледа посятото от него семе. Днес семинариите и богословските факултети – съвременните духовни школи на Църквата ни – привличат все по-малко млади българи. Според епохата – и потребността да (не) се търси Бога...

Извън всякаква (поне историческа) логика е и синодалното решение предстоящото (все пак) честване на Охридския чудотворец да бъде гарнирано с визита на Атинския архиепископ, който е глава на Еладската, т.е. Гръцката църква. Поне така гласи неофициалната информация от Синодалната палата. Негово блаженство Йероним Атински е безспорен авторитет в православието и посещението му несъмнено би било чест за нашата Църква, още повече че той беше сред активните участници във Всеправославния събор, от който нашия клир отсъства. Историческите факти показват, че северните епархии на Еладската архиепископия някога са били част от Българската църква – те вероятно са спохождани и от св. Климент, чиято нетленна глава през столетията е била пренесена от Охрид в манастира „Св. Йоан Предтеча“ край Верия, където и досега се почита като чудотворна реликва. Но това са твърде, твърде косвени връзки, за да бъде обвързан юбилеят от успението на Охридския чудотворец с гостуването на Атинския архиепископ Йероним. Не подобаваше ли Българската църква да чества великия просветител с друга поместна църква?!

Кръглата годишнина от успението на св. Климент Охридски разкриваше 

добра перспектива пред Българската патриаршия и Македонската архиепископия 

да намерят още една възможност за сближение въз основа на общото си историческо минало, и предвид сложната ситуация, в която от десетилетия се намира клирът в някогашната юго-република. Македонската църква продължава да е изолирана от православния свят, след като през 1967 г. обяви независимостта си от Сръбската патриаршия и бе осъдена като схизматична – ще рече, че никой няма право да има каквито и да било контакти с клирици от Македония. През последните две десетилетия синодът в Скопие все по-често търси неформални контакти със събратята си в София и така се опитва да намери възможност за излизане от тази изолация. През февруари 2005 г. в София архиереи от двете църкви приеха обща позиция за задълбочаване на контактите между тях. Една от тези точки гласи: „нашите общи светини – гробовете на св. Климент и св. Наум, Охридски чудотворци не трябва да останат без съборни празнични служби с участието на български духовници...“ Все в този дух през миналата година Македонският архиепископ Стефан каза пред камерата на „Вяра и общество“: „Кирил и Методий, Климент и Наум са личности и свет­ци, които са неразделни от историята, писмеността, книжнината, църквата и на Македония, и на България. Личности, които и ние, и вие имаме за свои“. Естествено, няма как да имаме илюзии, че подобни думи отразяват убедено съгласие с историческата истина – в Македония едва ли ще признаят официално българската основа на държавата, Църквата и нацията си. Най-малкото няма да дръзне първи да стори това македонският църковен глава. Но прозренията му, заявени в София, са все пак някаква пробойна в антибългаризма, поддържан от Скопие. И тези пробойни трябва да бъдат използвани максимално умело от София в ерозирането на македонизма. .

Българската патриаршия и Македонската архиепископия можеха да потърсят възможност за съвместно честване на 1100-годишнината на св. Климент Охридски, защото в целия православен свят са единствените църкви, които са преки наследници на неговото дело. Какво по-красноречиво доказателство, че хората от двете страни на границата са наследници на всички онези, които са били просветени в Христовата вяра от св. Климент. Няма нужда от официални декларации, че всички те имат един произход и един корен – общото му почитане ще е достатъчно доказателство. Още повече че има и прецедент – две години поред (през 2014 и 2015), макар и с посредничеството на академиите на науките на двете страни, Българският патриарх и Македонският архиепископ, заедно честваха в София на 11 май светите братя Кирил и Методий. Нима сега българският синод не можеше да покани на 27 юли събратята си от Македония да отслужат общ молебен в чест на св. Климент Охридски в софийската „Св. Седмочисленици“ – така щяха да заобиколят схизматичната забрана, която не им позволява да имат обща литургия с македонския клир?! Сетне българският патриарх можеше да върне визитата и на 8 август да бъде в Охрид, когато по стар стил Македонската архиепископия се готви да почете св. Климент. И за това има прецедент. Като Русенски митрополит, настоящият ни патриарх Неофит, заедно с Врачанския Калиник посети Охрид на 8 август 1999 г. и заедно с двама от македонските си събратя запалиха общо кандило и отправиха обща молитва пред чудотворната десница на св. Климент. Те бяха първите български архиереи, които от 55 години идваха в града на всебългарския просветител. Защо, вече като патриарх, Неофит не поде отново такава инициатива? При продължаващият разрив със Сръбската патриаршия, архиереите в Македония на драго сърце биха посрещнали главата на Българската църква – за тях това ще е още един аргумент срещу абсурдната изолация, която тегне над Църквата им. А за българският патриарх щеше да е възможност

да напомни за българското минало на православието в Македония,

което без съмнение започва и със свети Климент.

Опитите на македонския клир да търси известно сближение с Българската църква дават на нашите архиереи златния шанс да послужат и на националната кауза – чрез тях българските интереси в Република Македония има възможност да бъдат отстоявани по най-безконфликтния начин. Но това, както виждаме, не се случва. Когато погубваш собствената си памет и идентичност, как ще можеш да я отстояваш пред тези, които я отричат или преиначават, които отказват да признаят историческата истина, че св. Климент е светило на българската земя, и го прославят като „покровител на сите македонци“?

Макар, че е твърде рисковано да се прави паралел с епоха, дистанцирана единадесет века от нас, няма как да не отбележим, че на днешните български държавници и на архиереите липсва онова, което са притежавали далечните им предшественици от времето на Охридския чудотворец – липсва им далновидност, т.е. дългосрочна визия за бъдещето и компетентно сътрудничество за постигането й. Няма как сред държавен и църковен елит като настоящия да се породи потребността от общонационално и общоцърковно честване на 1100-годишнината от успението на Св. Климент. Да си признаем, че и самите ние, като общество, не усещаме липсата на това честване. Жалко.

Само преди век – през 1916-та – е била 1000-годишнината от успението на Свети Климент Охридски. По това време България вече е участвала в Първата световна война. Дните са били много по-несигурни и смъртоносни от днешните. И въпреки това „първият епископ на българския език“ е честван. Общонационално. Не са и помислили да отложат юбилея му за по-късна дата. Например за след войната. През лятото на 1916 г. Охрид е бил домакин на няколкодневни тържества, организирани от тогавашния български митрополит Борис. От София специално е пристигнал академичният елит. Участвала е и армията. Припомням тази, забравена като св. Климент история, за да ви попитам: по-различни ли са били онези българи преди 100 години, или ние, днешните, се самозаличаваме като нация?!