Алекс Алексиев*, americanthinker.com

Една от интересните характеристики на президентската кампания досега е, че думата "Турция" не се споменава от нито една от партиите в дебата по външната политика. Това е разбираемо за демократите на президента Барак Обама, чиято политика в Близкия Изток е една от основните причини за трагичните събития, които наблюдаваме. Но това може да струва скъпо на републиканците, тъй като нищо не може да обясни появата на насилствения джихадизъм и загубата на западно влияние в региона по-добре от един обективен анализ на субверсивната роля, изиграна от турските ислямисти, ръководени от Реджеп Таийп Ердоган през последните 13 години. И дали съзнателно или не факт е, че Барак Обама и Хилари Клинтон им сътрудничеха в тази роля. Така че това е една от областите във външната политика на Съединените Щати, където републиканската партия би трябвало да има явно предимство в президентската кампания.

Малко история е необходима, за да се разбере невероятната трансформация на тази държава, за която повечето американци продължават да имат добро мнение.

Турция е наследник на Отоманската империя - най-мощната и дълговековна мюсюлманска империя в историята. Но тя също беше мюсюлманската държава, която обърна гръб на ислямската догма и се присъедини към семейството от светски страни под ръководството на Мустафа Кемал „Ататюрк“ (бащата на турците). Покрай другото, Ататюрк натовари военните с конституционна отговорност за светския характер на Турция и те често и понякога доста грубо се намесваха в политиката, когато смятаха, че светският режим е застрашен. Турция едва ли беше между най-демократичните страни, но тя еманципира жените си, въведе модерно образование и стана активен член на западната коалиция срещу комунизма.

Този период завърши

с огромната победа на Ердогaновата Ислямска Партия за Мир и Справедливост (АКП) в парламентарните избори през 2002 година. АКП спечели парламентарно мнозинство от две трети със само 34.2% от вота, защото повечето от другите партии не можаха да минат 10-процентния праг за влизане в парламента.

Преди да бъде избран за премиер, Ердоган беше кмет на Истанбул (1994-1998) и никога не е криел своите радикални ислямитски разбирания и амбиции.В многобройни речи той открито изразяваше своето презрение към демокрацията, турската светска конституция, която наричаше „голямата лъжа“ и секуларизма, тъй като, „човек не може да бъде мюсюлманин и светски в същото време.“ „Демокрацията,“ твърдеше той, „е като трамвая, като стигнеш до спирката, която ти трябва, слизаш.“ И той беше съвсем специфичен каква точно щеше да бъде тази спирка. „Нашата единствена цел е ислямската държава“ и не би могло да бъде нищо друго за човек, който се смята за „слуга на шериата“ - мракобесна и обскурантистка доктрина, за която Европейският Съд за човешки права постанови: „Институцията на шериатския закон и теократичният режим са несъвместими с изискванията на демократичното общество.“

Веднъж на власт, Ердоган започна реално да осъществява ислямистките цели, които винаги е проповядвал. Две от тях бяха особено важни: неутрализирането на военните като мощен гарант на светска Турция, както и другите светски стожери в пресата и политиката, и постепенното ислямизиране на турското общество и институции. По отношение на военните, плановете да бъдат смачкани започнаха да се правят с личното участие на Ердоган още след идването на АКП на власт. През 2010 година две масивни „конспирации“, наречени „Ергенекон“ и „Балийоз“ бяха открит, с подозираното участие на стотици висши офицери, известни журналисти и публични личности. Правителството обяви, че конспирациите имали за цел държавен преврат и терористични атентати срещу правителството на АКП, и близо хиляда заподозрени конспиратори, включително шефът на Генералния щаб, бяха арестувани и хвърлени в затвора. Много от тях останаха там в продължение на години без никакво обвинение. Че доказателствата представени от режима на Ердоган бяха напълно фалшиви - стана ясно много рано, но обвинените бяха пуснати на свобода чак в средата на юни 2014 и окончателно оправдани по всички обвинения чак през март 2015 г.

Този случай доказа без никакво съмнение, че правителството на Ердоган беше готово да узурпира правосъдната система и да наруши върховенството на закона както си иска, за да постигне целите си. Няма съмнение, че военните едва ли биха се вдигнали отново в защита на светската държава.

Ислямизацията на Турция

предприета от Ердоган е една масова и постоянна кампания и задълбочен анализ е невъзможен в размерите на този кратък анализ. Въпреки това, дори един частичен поглед върху един аспект от нея е достатъчен, за да се види каква монументална трансформация на турското общество цели тя. Говорим за един от основните инструменти на кампанията – така наречените имам-хатип (imam-hatip),тоест религиозни училища и правителствения „Директорат за религия“, който ги управлява, известен в Турция като Диянет (Diyаnet). Тези училища традиционно подготвяха имами за турските джамии, което се смяташе за „техническо“ образoвание, тъй като академичните стандарти бяха значително по-ниски от тези на гимназиите. Поради тази причина дипломите от имам-хатип не позволяваха на завършилите да кандидатстват в университет или да бъдат назначени на държавна работа. Веднага, след като дойде на власт, Ердоган, който самият е продукт на имам-хатип, премахна всички тези ограничения и увеличи бюджета на Диянет от $325 милион в 2002 на $2.1 милиарда в 2014. В резултат стотици хиляди от тези полуграмотни хора влезнаха на държавна работа. В момента Диянет разполага с една армия от 120 000 чиновници и още 30 000 на непълен щат, които управляват 85 000 джамии, или една джамия за всеки 350 граждани, в сравнение с една болница, която обслужва 60 000 турци. Младежите много бързо проумяха, че най-бързият начин да успееш в Ердоганова Турция е да станеш член на неговите ислямистки легиони. И едва ли е изненада, че броят на студентите в имам-хатип се увеличи от 60 000 през 2002 на над един милион през 2014 г.

Безспорно най-негативният ефект от ислямизацията на Турция както в Близкия Изток, така и по отношение на западните интереси е в областта на външната политика. И външната политика на Анкара е точно сферата, в която 

провалът на политиката на Вашингтон, 

под ръководството на президента Обама е най-силно изразена, и би трябвало да заинтересува републиканските кандидати за президент.

Външната политика на Ердоган от самото начало се базира на така наречената доктрина на нео-отоманизма. Тя беше разработена за пръв път от сегашния министър-председател на Турция Ахмет Давутоглу в неговата книга „Стратегическа Дълбочина“, публикувана през 2001 година и многократно преиздавана от тогава (но все още не преведена на английски). Тази интелектуално плитка доктрина гласи, че Турция може да стане световна сила като лидер на сунитския Ислям в бившите територии на Отоманската империя, които включват почти целият Близък Изток и Балканите. За да постигне това, Турция трябва да прогони или неутрализира западното влияние в региона, като разчита на радикалните ислямистки движения в Близкия Изток и мюсюлманските общества на Балканите.

Това, разбира се, е една доста нереалистична фантазия, но тя имаше и продължава да има силно негативни политически последици. На първо место, това изискваше реабилитацията на отоманското имперско наследство и пълното отричане на каквато и да е легитимност на светските републикански традиции на Ататюрк. Като част от тази доктрина, например, на поробените и малтретирани християнски народи на Балканите сега им се внушава, че отоманските векове били тяхната „златна ера.“ По-актуална е поддръжката, която Анкара започна да оказва на различни радикални и терoристични групи като Мюсюлманското Братство и Хамас, както и все по-радикалната и антизападна и антисемитска риторика.

И точно когато тази нейна политика тласна Турция в една определено антидемократична и антизападна насока, новата администрация на Обама във Вашингтон започна да я хвали като модел на ислямска демокрация, който заслужава подражение. При своето първо посещение в чужбина през април 2009 Обама обяви Ердоган в Анкара за ключов фактор за решението на проблемите в Близкия Изток и провъзгласи американо-турските отношения като „модел на партньорство.“ При различни случаи в последствие Обама неизменно хвалеше убеденият ислямист като „изключителен партньор и изключителен приятел“ и „един от петте мои най-добри приятели.“ Дори когато Ердоган пращеше в затвора стотици невинни журналисти и офицери, Обама продължаваше да хвали Турция като „демократична светска държава, която уважава върховенството на закона.“ На свой ред, държавният секретар Хилари Клинтан, продължаваше да превъзнася ислямския режим в Анкара: „Ние заедно с Турция сме за демокрацията, за светската конституция и свободата на религията….“Не е никак чудно, че много светски турци вярват, че Ердоган не би могъл да ислямизира Турция до такава степен, без мълчаливото съгласие на правителството на Обама.

Кризата в Сирия обаче беше събитието, което демонстрира изцяло метаморфозата на Турция от западен съюзник в джихадистки симпатизант и помощник. От самото начало на въстанието срещу Башар Асад, Анкара не криеше симпатиите си към джихадистките групи, които се бореха срещу него. Така например, към края на 2012 Турция изпрати делегация във Вашингтон да протестира американската дезигнация на Джабхат ал-Нусра като терористична организация, под предлога, че тя била най-ефективната сила срещу Асад.

От тогава насам въпреки огромните усилия на АКП да контролира пресата, съществува напълно достоверна информация, че

Анкара отвори границите си за повече от 20 000 джихадисти

от цял свят, които се стекоха в терористичните групи в Сирия и Ирак, че тя снабдяваше Ислямска държава и ал-Нусра с оръжие и експлозиви, лекуваше ранените джихадисти в болниците си и като цяло действаше като тяхната жизненоважна логистична база. Това беше причината за кюрдската сирийска група PYD, която е съюзник на американската коалиция срещу ИД, отдавна да твърди, че ИД е създадена от Анкара, за да предотврати кюрдската автономия в Сирия и другаде. Всичко това е добре известно на администрацията на Обама и нейните разузнавателни органи, но те предпочитат да мълчат.

Кризата стигна своя апогей, след като АКП загуби своето парламентарно мнозинство на изборите на 7 юни. Изглежда че Ердогановите беззакония омръзнаха на турците и 60% от тях гласуваха против АКП, с което прекратиха еднопартийната й власт. Несвикнал на компромиси, Ердоган обяви нови избори на 1 ноември и започна една масова кампания на демонизация и преследване на кюрдите, и прекрати примирието с ПКК. Тази политика той рискува да трансформира кризата в етнически конфликт, ако не и истинска гражданска война.

Междувременно, джихадистките симпатии на Ердоган директно заплашват стабилността на Турция. След един самоубийствен атентат с 30 убити в кюрдския град Суруч на 20 юли, една нова терористична атака срещу мирен кюрдски протест в Анкара на 10 октомври отне 102 живота. Според очевидци, докато убитите и 400 ранени лежат на земята, полицията започва да ги обстрелва със сълзотворен газ, без да позволи на линейките да се приближат. По-късно се изясни, че и двата атентата са работа на двама братя, които дълго време открито са рекрутирали за ИД, без никакви пречки в южния турски град Адияман. Никак не е чудно, че и лидерът на най-голямата опозиционна партия - Кемал Киличолу и лидерът на кюрдската партия HDP Селахатин Демирташ публично обвиниха правителството в съучастие.

Независимо от това какво ще стане на 1-ви ноември, отсега е ясно, че Турция навлиза в нов период на нестабилност и насилие, а заедно с нея и целият Близък Изток. Би трябвало също да е ясно, че американската коалиция няма никакъв шанс да успее срещу ИДИЛ, ако Анкара е де факто на страната на терористите. Що се отнася до републиканските кандидати за президент, те могат да започнат с един елементарен въпрос: „Кой загуби Труция?“

Превод: авторът, специално за Faktor.bg

*Alex Alexiev is a senior fellow at the International Assessment and Strategy Center (IASC) in Wash. D.C. He twits on national security at twitter.com/alexieff and could be reached at [email protected].