Александър Йорданов

Новината е факт. Партията „Демократи за силна България” премина в блока на опозицията. Така опозиционните партии в Народното събрание се увеличават. До БСП, ДПС и „Атака”, застава и една от партиите учредителки на Реформаторския блок. Вярно е, че неколцината нейни депутати не могат да направят самостоятелна парламентарна група, но всички очакват с любопитство опозиционерстването им особено срещу правителство, в което те имат все още силни позиции. Затова и мнозина смятат, че опозиционността на ДСБ е партийно партизанска и южнобалканска. А аз бих допълнил, че за съжаление налива вода в мелницата на партии като БСП и ДПС и иска или не, се вписва в общата политика за дестабилизация на България и на Европейския съюз, политика чийто адрес е Москва.

Разбира се, всяка една от опозиционните партии в българския парламент ще обяснява по различен начин своята опозиционност. Но ги обединява целта. Тя е:

сваляне на правителството и провеждане на предсрочни парламентарни избори

Средствата ще бъдат вотове на недоверие (първият вече подготвя най-голямата опозиционна партия – БСП), бойкоти в парламента, гласуване „ту така, ту онака”, опити за организиране на улични протести, силна медийна атака. Същевременно никоя от опозиционните партии не е толкова загубена, за да смята, че сама може да спечели „цялата власт” след едни предсрочни избори през 2016 г. Следователно и на „старите” и на „новите” опозиционери, ще им се налага да търсят партньори, както за опозиционните си действия, така и в бъдеще, ако стане чудо и изпълнят „условието” – да спечелят избори.

БСП и ДПС са логични и естествени партньори.

Те са били многократно заедно и няма пречка да не бъдат отново заедно. Пречката бе отстранена предновогодишно. Изхвърлянето на Местан и евроатлантическото лоби от ДПС, бе ясен сигнал, че тази партия се ситуира опозиционно и че бъдещ неин партньор ще бъде БСП. От тук нататък, който друг се докосне с „приятелско” – опозиционно или властово, рамо до ДПС ще означава, че също е част от руската стратегия за дестабилизация на България. И нищо повече. Любопитна в този смисъл ще бъде доста смешната позиция, в която може да изпадне партията „Атака”, която години наред твърдеше, че ДПС е „протурска” партия, а се оказа, че и тя е от същата „атакистка” кръвна група. Дори лидерът на ДПС бе представен от бивши офицери и сътрудници на ДС, като тговорен национален политик”, истински българолюбец. Определено могат да се очакват „меки китки” между ДПС и „Атака”, т.е. лидерът на „Атака” ще продължи да си лидерства, но ще го прави по-кротко. Защото и той, и колегата му „почетен председател”, днес символизират руското влияние върху българската политика и държава, и лично на мен ми е абсолютно безинтересно как ще си поделят „дружбата”. Те са прочетена книга.

„Демократи за силна България” ще трябва да излязат от обяснителния режим – на власт ли са или в опозиция.

Техни видни членове очевидно са на власт – имената на Петър Москов и Иван Иванов са доказателство затова. Ръководството на партията обаче е в опозиция. Затова и поведението им оттук нататък ще повтаря поведението на „Синята коалиция”, която в 41-то Народно събрание се позиционира като опозиция на ГЕРБ и резултатът от това бяха предсрочните избори, докарали на власт БСП и ДПС – кабинетът „Орешарски”. И донесли две загубени години за България. За това съдействие на БСП тогава още не сме чули извинения от двете партии. След това на идеолозите на тази глупава политика в ДСБ и в СДС им дойде акъла – решиха да направят нова „реформаторска” коалиция, (връщане към модела на СДС преди да бъде трансформиран в партия!) като в нея включиха дори политици, които преди това коментираха като политически орнитолози. Така доживяхме ситуацията, при която най-големите критици на Бойко Борисов от ДСБ и СДС, да станат след това негови първи министерски другари. Приемаме, че го направиха в името на по-доброто управление, реформите, стабилността, заради България, за да изтрият лошото впечатление от глупавото си опозиционерство довело на власт БСП и ДПС преди това. Приемаме, но с логичните за такива салтоморталета резерви, защото обикновено в българската политика личният интерес клати и фесове, и бомбета, и калпаци.

Опозиционните партии БСП, ДПС, „Атака” и ДСБ се отнасят към ГЕРБ като към основен политически противник.

Смятат, че отстраняването на тази партия от властта ще доведе до по-добро управление. Но вариантите за такова по-добро управление не са много. Защото управление, в което ще цъфнат на власт отново БСП и ДПС, трудно може да се нарече по-добър вариант от този, който имаме в момента. Две от опозиционните партии –БСП и ДСБ, говорят съответно за нов ляв проект и за нов десен проект. С други думи – за ново партийно строителство, което ще спекулира известно време с понятието „гражданско общество”. Но ще си бъде чиста партийна партизанщина.

Очевидно е, че ГЕРБ могат да загубят влияние само при едно условие – ако тяхната политика премине от европейски на руски релси.

Това ще означава, че ПП ГЕРБ става опозиция сама на себе си, изневерява дори на името си и логично ще поеме към политическия си залез. Засега това не се случва. Но ако продължат някои техни солисти да припяват на московска вълна като нищо лошата прогноза може и да се сбъдне. „Гражданите за европейско развитие на България” в края на тази година ще отбележат юбилей – 10 години от създаването си като партия. За този кратък период те постигнаха всичко, което други партии и политици гонят без успех десетилетия. При това го постигнаха не в смутни и бурни времена, когато е логично общественото мнение да се лашка от една в друга крайност, а в период на относително спокойствие в страната. Поведението на партията и в центъра и по места излъчва народно-консервативна увереност, а самата тя успя да не допусне вътрешнопартийни „левичарски революции”. Защото в редица други, вкючително и представящи се за „десни”, партии именно левичарството (наследено коунистическо образование!) е политическата болест, която ги доведе до конфликти, разцепления и като резултат до загубване на обществено доверие. Впрочем, шансовете на Реформаторския блок за нещо по-сериозно в политиката са именно в тази посока – да не допусне „левичарството” в себе си и да търси разширяване на електоралната си подкрепа не само в средите на „недоволните”. ПП ГЕРБ в този смисъл мислят за себе си като „строителите на България” срещу които вървят отряди от „разрушители”. Това, че сами мислят за себе си така издава самочувствие, но и неимоверно дразни техните политически противници. И те се революционизират още повече. Но в случая тази партия очевидно добре е разбрала основното в българската народопсихология. И то е умереността преминаваща дори в пасивност. Умереният човек не иска да живее в постоянен преход и революции, той иска сигурност и видимост, а не словесно описание, на промените. Затова и дори когато се отнася с ирония към „рязането на лентичките” той вижда направеното и го запомня. И обратно. Когато слуша постоянно за „реформи”, но те остават обяснявани само от министър, а ефектът им се екстраполира в бъдещето, дори извън житейското поле на днешния българин, то той е склонен да остане при сигурното, видимото, това, което сега може да се докосне с ръка.

Свободно плаващото парламентарно мнозинство, което подкрепя правителството не е единно. Партиите от Реформаторския блок, които остават в управлението заедно с ГЕРБ и разглеждат това като по-добър вариант за България от риска да се върне на власт подобие на кабинета „Орешарски”, имат свои вътрешни проблеми. Те също стоят пред дилемата – на власт, но докога. Ще ползват различни формули за оставането си във властта – от тези за стабилността до анексите към споразуменията за реформаторство. Техните министри – Митов, Ненчев, Лукарски, Кунева, Москов, председателят на КЕВР Иванов, редица заместник-министри, са своеобразни гаранти за стабилността на евроатлантическия курс на България. А това е изключително важно, защото крепи днес българската държава. Ако страната ни не бе член на ЕС и НАТО то „украинският сценарий” можехме да го гледаме как се случва и по нашето Черноморие. Защото колкото Крим е „стратегически бряг” за Русия, толкова, че и повече дори, такъв бряг е Бургаското пристанище. От него е по-близо до Босфора и Дарданелите, Лукойл няма рафинерия в Крим, а и руснаци не са се засилили да купуват кримски имоти.

АБВ постепенно ще се ситуира към опозиционния блок, но ще продължи да черпи властови ресурс и „положение” за „своите хора” в бизнеса, чрез оставането си в правителството. За АБВ гласът на Москва е „а”-то в трибуквената им политика. „Патриотите” ще я карат на принципа: ще мислим, когато му дойде времето. Тяхната роля за стабилността на правителството ще расте. Но и те имат своите вътрешни проблеми идващи от различията в четенето на „международното положение”.

Най-трудна изглежда задачата на ГЕРБ

Защото тази партия носи главната отговорност за управлението и за политиката на България в изключително сложната и с много предизвикателства международна обстановка в момента. Тя не може да избяга от тази отговорност, още повече, че така разчита и посланието на своите избиратели от местните избори през есента на миналата година.

Но в държава, в която андрешковската психология е почти масова, на властта се гледа като на „чорбаджия изедник”.

В такава държава опозиционерстването е естествено състояние. Българите сме майстори на позицията „против”. И неведнъж сме били и против интересите на собствената си държава. И не само в далечния 14 век, когато сами си разделяме царството, за да се кротнем след това за пет века в османската империя. Но и след 1944 година, когато направо си разрушаваме „царството”, за да маршируваме като замаяни по манифестации в прослава на чужда държава. Угодия няма у нас. А обясненито, че ни липсва „държавническо мислене и отговорност” не е без основание. Ние сме индивидуалисти. Солидарността ни е чужда, смятаме дори, че партиите и партийните функционери са по-важни от гражданина и държавата. Затова и си мисля, че днешните опозиционни мераци не могат да гарантират по-добро управление на страната. А и в цялата игра на власт и опозиция у нас има твърде много лицемерие. Твърде много преплетени задкулисни интереси. Защото вчера беше, нали, когато се оказа, че задкулисие някакво е събрало спестовници все в една точно определена спестовна касичка, макар пред обществото те да играеха и още да играят различни политически роли. Говоря за КТБ, където се бяха подредили като мили родни картинки все оригинални политически образи, че и партии дори.

Анализи тепърва ще се правят. Политици ще циркулират насам-натам. Важно е да не гледаме България с черни очила. Важно е като преследват своите тяснопартийни амбиции политиците ни да знаят, че България може без всеки от тях. Но ние, българите, не можем без европейска и натовска България!