Петър Чолаков*,kultura.bg

Убеден съм, че реформата на съдебната система, за която месеци наред лъвски се бори министър Христо Иванов, е необходима и спешна. В подкрепа на това, ще цитирам малко известен факт. През 1996 г., по отношение на контрола върху корупцията (един от Световните индикатори за качеството на управлението – Worldwide Governance Indicators [1]), ситуацията в Турция е била по-лоша от тази в България. Тогава индикаторът има отрицателни стойности и в двете държави. По принцип, той се движи в интервала между -2.5 и 2.5, като по-голямото число показва по-силен контрол. Данните за 2011 г., разкриват, че в сравнение с 1996 г., контролът върху корупцията в нашата страна се е влошил (от -0.07 до -0.29), докато в Турция има забележимо подобрение (0.11 вместо -0.23). Пояснявам, че през посочения период като цяло тенденцията в България е низходяща (т.е. към влошаване)… Клишето е вярно. Независимата, ефективна съдебна система е conditio sine qua non за овладяването на корупцията и успешната борба с престъпността, но, преди всичко, предпоставя икономическия просперитет.

Добрата новина

от вчерашния ден е, че споразумение върху съдебната реформа най-после има; в него, очаквано, не участват обичайните заподозрени – БСП и „Атака”. Основният въпрос е: възможно ли е „корпорацията ДПС” (по сполучливия израз на Корман Исмаилов) благородно да отстъпи, да се съгласи на „исторически компромис” или кавалерски реверанс, без да получи нещо в замяна? Искам да бъда пределно ясен. Вярвам, че Реформаторите не биха приели сделки под масата, за да осигурят подкрепата на ДПС в процедурата по промяната на основния закон. Оценявам положително постигнатия напредък. Но, все пак, професията ми ме задължава да попитам: „Какво (ще) спечели ДПС?”. Отговорът е кратък. Това е възможността да бъде окончателно обезсилен

Категорическия императив на десницата

След предсрочните парламентарни избори през октомври 2014 г. този императив дълго време гласеше: „Всички без ДПС!”… Днес няма друга политическа партия в България, която толкова да се нуждае от политическа реклама, от брутално казано, спешно де-сатанизиране или (авто-)екзорсизъм. Да си image maker на ДПС е може би най-каторжническата работа в политическия маркетинг у нас. Грижата за този “образ” е незавидна задача, която само малцина, като “гримьора” на Майк Тайсън например, биха могли да оценят подобаващо… Привидният парадокс е в това, че нищо изглежда не може да помрачи изборните успехи на движението. Показват го анализите на политическата подкрепа за ДПС през последните двадесет и пет години. Но в общественото съзнание първородният грях на партията остава нейния етнически характер, като на “съвестта й” лежат „със страшна сила” и оловните окови на „обръчи от фирми”, „хидроинженери”, а, през последните години, и медийни магнати – “тежки” експерти в областта на националната сигурност… В контекста на масовите протести срещу модела „Кой?”, обликът на ДПС, който, дотогава можеше в най-добрия случай да бъде представен чрез нюанси на сивото, придоби съвсем пепеляв, мъртвешки оттенък. Изострянето на етническите конфликти и мобилизиращата сила на ултра-националистическата реторика, поставиха движението във все по-голяма изолация. “Грижите” само за неговите (в огромната си част) покорни избиратели вече не са достатъчни.

Доброто ДПС

Отказът на ДПС да се съобрази с реалността би го извадил от неговата жизнена стихия (или предпочитана роля) „на балансьор” и „стожер на българския етнически модел”. Първият опит за пречистващ ритуал в очите на обществото беше театрално наведената в смирение глава на Лютви Местан и заемането на ,резервната скамейка’ при конструирането на втория кабинет на Бойко Борисов. „Жестът” бе съчетан с щедро, рицарско предложение за „безвъзмездна подкрепа” (която премиерът, разбира се, отказа)… Едва ли някой се е заблуждавал, че категорическият императив на десницата можеше напълно или окончателно да “извади” ДПС от властта. Водещата вътрешнополитическа новина ще позволи на движението стремглаво да тръгне по пътя на еманципирането от образа си на лукав търговец с влияние; да се трансформира в гарант за установения в страната правов ред… Местан оседла белия си кон. Предстои триумфално завръщане през парадния вход.

———————————–

[1] Разработени по проект финансиран от Световната Банка, вж. http://info.worldbank.org

*Петър Чолаков е главен асистент по политически конфликти в Института за изследване на обществата и знанието – БАН и хоноруван лектор/асистент в УНСС. Роден е през 1978 г. в София, където завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ“. Магистър по политология – външна политика и национална сигурност (СУ „Св. Климент Охридски“, 2002 г.); магистър по политическа философия – идеята за толерантността (University of York, Великобритания, 2003 г., стипендиант на Chevening/OSI); доктор по политология (СУ „Св. Климент Охридски“, 2009 г.). Специализира в областта на „Демокрацията и публичната политика в ЕС“ в London School of Economics (2003 г., Hansard/Chevening Scholar). Работи като стажант в BBC, Westminster Political Research Unit, Лондон (2003 г.) и като стажант-юрист в „Action against Discrimination“ Unit, DG Employment, the European Commission (2009 – 2010). Член е на European Society for the History of Political Thought. Автор е на монографията Наказание за тираните: протестантските и либералните доктрини за съпротивата срещу властта, редица научни статии, публицистика и преводи.