Христо Марков

Реплика е на великия Борис Христов. Рождественска, сега около тази дата пак се замислих за самотата, която е обръмчила толкова хора. И няма спасение от нея, освен ако не е останал поне един човек, който да я сподели с теб. Поне един човек. Любимия, непостижимия.

Комунистът не е самотен никога, той е колективно, общо животно. Самотният човек е десен, индивидуалист. „Той има белег на челото си и сяда винаги на края. Дори когато е висок, самотният човек е малък.” Той не се натрапва, в края на човешкият ред, не иска да го забележат и трупа всичко в душата си. Затова е малък като забележимост, не иска да бъде петно в общия хор, на Коледа предпочита самотата на църковния мир, отколкото общата еуфория за вселенското щастие, което настъпва в помислите на колективното съзнание. „Не обичам големите, широки, просторни и претъпкани църкви… – казваше един съвременен гуру – Истинското спасение намирам в някой самотен, порутен и тих параклис, където наистина разговарям с Бог!” Самотният човек също търси такъв негов храм. И винаги го намира, дори да го самосъздаде. И не иска никой да го чува, не иска да се чува за самотата му. Изключил се е от обществото, семейството, политика и управление. Тихият му протест ни казва много! Но дали ще го разберем, дали го разбираме, въобще?!

Самотният човек е извън официалните залисии, ще предпочете нещо интимно, извън желанието на общата еуфория – ще събира билки например за душата, която е все болна: „Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла…” Тази теслица на спомените е проклятието на цялото ни общество – всичко преминало е пусто и празно като катедрален храм, а спомените ще те върнат в отминали, грешни времена, когато заблудата е била пластмасов катарзис. И за нея няма лечение, освен тайнствената билка, която непременно ще те чака в изсъхналата поляна на живота. Ако въобще я намериш в пепелищата на забравата, в желето на общото, колективно, всепоглъщащо щастие на Коледните празници.

Контрапунктът на това стихотворение-състояние е Викът, 

страшния вик на отчаянието

Преди много години, началото на 80-те на миналия век, гледах една самодейна пиеса, в нея главният герой накрая рецитираше „Самотният човек” като крещеше с цяло гърло, викаше така, че накрая припадна. Тогава не го разбрах, сега съм сигурен, че е било единствената адекватна реакция – трансформаторът да се опита да събуди общественото безразличие. „…непременно ще остави една сълза в очите или драскотина в паметта ви…” Сълзата и драскотината – двете неща, които са смисълът на всяко изкуство, на всеки жест на изкуството, което отлита в музикално-колективния транс, в който изпада обществото по празниците или по време на колективистичните тупурдии. „Докато другите крещят или говорят за изкуство, самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.” Ловенето на мухите е по-смислено занятие от разговорите за изкуство, а пускането им от крясъците на социалните животни – всяко от тях с претенции за величавост и трапезна гордост.

Самотният човек е толкова самотен, сам и излишен, че е безсмислено да му припомняте за настъпващото щастие – такова няма нито по Коледа, нито по Великден. Той ще предъвква сухия залък, който му е останал от завчера, ще си направи после кафе, а може да намери в мазето и шишенце с домашна ракия - лек за душата му, отнесена в селенията на надеждата, която не е тук и никога няма да бъде, тук, на земята… Май и топла супа няма и не е имал от много време, а домът ще се саморазруши в самотата на неговия път, който няма как да завърши щастливо. За себе си самотният човек ще намери щастието някъде в селенията Господни и ще ни остави нетърпимо сами с неговите думи, защото нали в началото бе Словото: „Той има дом и топла супа, но е толкова затворен животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.” Виждали ли сте празна каса, изхвърлена в дъното на коридора, където са непотребните обувки и куп абсолютно ненужни вещи? Страховита метафора, непостижима за нечувствителни хора. Коледа, конфети, цветни свещи, гирлянди и каса в дъното на коридора. Самотният човек ще чака в сънищата си поне един човек да застане до него, да му стисне ръката и го погледне.

„И тоя дом да се обърне с керемидите надолу, той може пепел да яде, но няма да се моли.” Този човек никога няма да влезе в колективния дух и жанр на това разкапано общество, в което послушанието, молбата и подчинението са издигнати в култ и житейски избор за щастие. Общество, в което цялата архитектура на властта и управлението са конструирани като престъпна, организирана група на самодоволни хора, за които домът, колата, парите и властта са смисъл на съществуването им. Единствен и непобедим смисъл. Комунистите постигнаха извечната си мечта – пролетариите, лумпените и босяците отдавна станаха буржоа, няма сила в България, която да ги отстрани. Останаха с достойнството си единствено такива като Самотният човек, но дали някой вече го забелязва, той се загубва в това продънено общество като мънисто… И това става в тълпата изведнъж, тя никога не го е забелязвала, заета в псевдобитките си за дрънкулки и забавления, за благополучие, какво тук значи някакво мънисто… Десният човек е мънистото на надеждата, която всеки ден губим в нашия си свят на самозадоволство, изпадайки в някаква нега на еднаквостта. Тя е удобна, ах, колко е удобна за квадратните глави! Но самотника няма да се моли, дори да обърнат дома му наопаки, гордостта му остава единственото, което има, другото е суета и примирение.

Винаги съм се вглеждал внимателно в клошарите, бездомниците, вселенските самотници по улиците, а някои от тях имат ”дом и топла супа”, но предпочитат обществената свобода на техния избор, да правиш избора си сам, без настойници, да се изключиш от обществения пропаганден хор на „щастието”. Те винаги са по-чувствителни от нас, винаги имат носталгичния времеви маркер на небето, а Вечерницата им е спътник по пейките на самотата, защото, „ако пише стихове, той непременно ще остави една сълза или драскотина в паметта ви…”

Самотникът е вселена на индивидуалистичното, възшествие на „Аз-а”, 

самоизключил се от общото „То” и не споделя с всеки жестовете, житейските си неволи или примирителния си живот преди, когато се е опитал да се нагоди към консуматорското общество: „В какъв ли огън е горял и под каква ютия – за да научиш трябва много вино с него да изпиеш…”. Личната съдба като катарзис, като споделена самота, ютията на живота го е натискала, натискала, пекла, горяла по гърба му, докато избере пътя на личната си свобода. Почерпете го чаша вино и се вслушайте в думите му след втората – вселената на личната тегоба ще е леко открехната, ще се потопите в една вселена, която нямат нито богаташи, нито олигарси, нито плутократи, нито „обществено приемливите” скотове, живеещи в мир и покой с обществения примат, там, в колективния дух и общия шепот на примирението. Един от клиповете на песента, изпълнена конгениално от Тодор Колев, е изграден върху сцени от филма „Авантаж”, където Руси Чанев направи ролята на живота си/изключвам образа на Танас от „Мера според мера”/ и се изправи в края пред стълба без стъпала – феноменален образ на живота ни! Затова е велик поет Борис Христов – всяка негова метафора, образ и намек предполагат стотици, не хиляди трансформации, наситени със съдържание и тълкувания… В какъв ли огън е горял и под каква ютия и стигне до стълбата без стъпала, по която няма нито слизане, нито качване, остава единствено сервитьорът да те гони по пустия плаж, да платиш сметката с живота, защото, той, обруления ни живот винаги иска сметката си, а ти ще оставиш бакшиш за възможността да направиш последния избор… „В едната си ръка той носи книга за душата болна, а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.” С книжка, със словото, нали беше то в началото, с нея за успокоение, когато си сам и напълно изоставен може и да спасиш душата си, да оставиш „драскотина” нейде или в себе си, иначе, иначе другият избор е въженцето и клупа на шията, но е пак личен и твой избор, на самотния човек, оня с „белег на челото си”, белег от удари на съдбата, от нечестни хора, от омраза и злост, изборът с въженцето не е слабост, а сила много сила на човешкия дух, който ще победи себепознанието с преселение там, нейде в библейската жега/също образ на Поета/ или в адовия студ на непознаваемото.

Самотният човек е извън калъпите на пост-соц-обществото. То страшно обича въпроса „Кой си ти?” и много държи да получи отговор, а самотният човек просто отговаря от висотата на пейката в кварталната градинка: „Аз съм Самотният човек, аз съм Скитникът…” Този отговор шамаросва обществото и вбесява квадратните глави, вбесява ги до ужасеност и обикновено унищожават този бунтар, защото е като голяма треска в очите им. Я си спомнете как бяха озаглавили разработката за писателя Георги Марков десарите? „Скитник”!?! Да точно този скитник, излязъл извън нормите и коловозите на Тяхното общество бе станал непоносим и просто го намериха в Лондон и застреляха като куче, там, на моста „Ватерлоо” и за назидание на останалите, да не си позволяват свободно скитничество… Това е жестокия и неумолим закон на тежко съветизираната държава, на тежко обладаната от унификация родина на колективните овце. Погледнете архитектурата на всеки български град: пустота, колони и Гирлянди на фалша; царство на плутокрацията и свинщината; олигархията е създала някак тайно и полека свой огледален образ. Погледнете в същото време онези стари сгради, строени преди 50-60-100 години и вижте как сме могли да бъдем и други, как българинът поне малко, но е бил Личност, Индивидуалист и Пилигрим. Преди десетилетие в центъра на София се разхождаше и бе станал доброволен отшелник, скитник и клошар един от най-маститите реститути. Той имаше всичко/тогава само от наеми прибираше стотици долари/, имаше и хубава къща, и компесаторки от десетки предприятия, наследени от баща му. Този човек раздаваше парите си и черпеше тълпи от бездомници, а на въпроса „Защо го прави?” отговаряше: „Защото това няма да е мое никога, те не унищожиха рода ми, а унищожиха спомена за този род…” Преди три години научих, че е завършил живота си в една януарска утрин, увиснал на въже в Борисовата градина и на врата му висял надпис: 

„Аз си тръгвам щастлив. Мислете му вие.” 

Във вътрешния му джоб имало завещание, че оставя всичко на петима ученици с изричното желание да учат навън и никога да не се връщат в България. Само да направят приют за самотници в родната му Варна. Нещо да ви напомня, да се досещате къде е обяснението: „Глава на кон в полето свети и самотният човек отива да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.”

Така е в държава, която се стопява като снежен човек през април, а основните съсловия се стремят да започнат живот в организираната престъпна група на себеподобните, особено Съд, Милиция и Прокуратура, а пътят на управниците е осеян със светли примери на дембили, станали приказно богати и напълно социално нечувствителни. Несвободната държава срещу свободния Самотен човек! Тази е битката из българското поле на обществения катарзис, вече четвърт век на уж посткомунистическото ни бреме. Останали са ни книгата и въженцето в джоба. Изборът е Твой и единствен, трябва ни смелост и силата на Свободата!