Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Диктатурите се разделят по-трудно и мъчително със себе си от демокрациите. Достатъчно е да си припомним „колко леко и без бой”, както писа по друг повод поетът комунист, се раздели германската демокрация със себе си през 30-те. И руският монархизъм, който, макар и да не бе образец на демократичност, бе несравнимо по-демократичен от последвалия болшевизъм, се раздели петнайсетина години преди това леко и без бой със себе си. (Вярно е, че последва дългогодишна гражданска война, но тук аз говоря само за институционалната, за ведомствената раздяла.) Причина за тези различия е обстоятелството, че по своята природа диктатурите са по-властолюбиви, по-пристрастени към властта от демокрациите. Това им властолюбие, абсолютизмът им оставят дълбоки и трайни следи и в гражданското съзнание, и в народопсихологията. Следи, които правят всеки преход и всяка реформа трудни, че и невъзможни. Казаното важи с особена сила за тоталитарните системи. По своята органика тоталитаризмът е всеобхватен и всепроникващ – той завладява без остатък не само всички граждански пространства и всички административни структури – той завладява със същата неотстъпност и общественото,

и всяко лично съзнание

Веднъж превърнали се с натрупаните години и десетилетия в стереотип, в закоравели, склеротизирали поведенчески модели, догмите на догматизма стават неуязвими за всяко преустройство, за всяка трансформация. Реформизмът за тях е смъртна заплаха, срещу която те се бранят съответно на живот и смърт.

Някога, много, много някога нейде в емиграция някакъв възрастен руснак от Радио „Свобода”, който бе прекарал като политзатворник дълги години по островите на архипелаг ГУЛ-аг, ми разказа следната история – колкото невероятна, толкова и действителна: Когато през втората половина на 50-те в процеса на десталинизацията, която, колкото и непоследователна и измамна да бе, все пак посмекчи кое-що чистокръвния сталинизъм, нейде в Сибир властите ликвидират някакъв наказателен лагер, преди да бъде разпусната, лагерната охрана раздава многото станали ненужни стражеви кучета на местни жители. Великолепните германски овчарки бързо свикват с новите си стопани. Спокойното и щастливо съжителство на хора и животни продължава обаче само до поредните първомайски тържества. Като започнала празничната церемония, кучетата в целия град скъсали веригите си, застанали от двете страни на манифестиращите колони и ги съпроводили неотлъчно чак до тържествената трибуна с местни партийни величия. Никой не успял да прогони кучетата, да ги откъсне от манифестиращите. Когато шествието свършило и хората тръгнали да се разотиват, кучетата яростно се нахвърляли върху тях и ги връщали обратно в редиците. Дресирани години наред да охраняват колоните лагеристи на път към лесоповала и обратно, колоните манифестиращи граждани напомнили на благородните животни добрите стари времена на държавна служба, рефлексите им се задействали и те влезли в познатата си стражева роля.

Така е и с хората – на рефлекторно равнище нещата са идентични. Хора, неусетно превърнали нормативите на един суров режим в своя втора природа, стават нежизнеспособни в нови условия. И колкото по-различни, по-разкрепостени, колкото по-демократични са тези нови условия, толкова по-безпомощни са потопените в тях хора. След като пътят напред, към демократичното бъдеще е барикадиран, изходът от тази безпомощност и нежизнеспособност е един: назад към дебрите на деспотизма, където нещата са познати, улегнали, надеждни и сигурни – макар и с една обездушаваща сигурност.

Колко еднородна е реакцията на хората, проличава в процеса на десталинизацията. Надеждата, че, настрадали се от кошмарите и на ленинизма, и на сталинизма, загубили по лагери и затвори близки и приятели, съветските граждани ще приветстват масово и от душа и сърце десталинизацията, се оказа една от поредните граждански илюзии. Случи се тъкмо обратното. Показателен е фактът, че развенчаването на култа към личността на Сталин не започна отдолу нагоре, от масите към върхушката – развенчаването на злото започна по ведомствен път, оттам, откъдето започна в ранните болшевишки години и сталинизацията – от върховете на държавната власт. И този процес на размразяване на обществените отношения се провеждаше като че ли с подкрепата на шепа руски интелектуалци, но срещу пасивната съпротива на милионните народни маси. Дълги години след оповестената от Хрушчов десталинизация по градове и села в целия Съветски съюз властите не са в състояние да премахнат монументите на Сталин – особено в провинцията. Пречат им хората, пречат им общонародните настроения,

безсмъртният и неунищожим сталинизъм

в сърцата и душите на милионите руснаци им пречи. Паметниците на Вожда и учителя на цялото прогресивно човечество в редица големи съветски градове са разрушавани от общинските власти тайно, почти конспиративно по време на големи и масово посещавани спортни събития, когато улиците и площадите са пусти. През 1956 г. (късничко, нали?) в Тбилиси са разрушени три паметника на Сталин по време на обявена специално за целта фалшива атомна тревога, която опразва града, натиквайки жителите му за цели часове в противоатомните скривалища. Обстоятелството, че държавата е принудена да прибягва до такива екзотични и унизителни за едно съвременно общество мерки, говори само едно: че

садомазохизмът е природно присъщ на руската национална душевност,

че руснакът изпитва органична потребност от вожд, от господар, от бащица, когото да боготвори, че идолопоклонничеството, обожествяването и боготворенето и на държавата като институция, и (особено) на едноличния вожд е в Русия у дома си – отвеки веков довеки веков. Когато преди векове злодеят Иван Грозни, който по свирепост и безскрупулност може да бъде сравняван само със Сталин, тръгва да напуска доброволно трона си и столицата, в краката му се хвърлят просълзени придворни и не-придворни, целуват ботушите му и, докато той ги бие с бича си, го умоляват: „Кому оставляешь нас, батюшка цар?”. Сталин не е, разбира се, Иван Грозни – не е и руснак. Но неговата жестокост, която надвишава многократно жестокостта и на Иван Грозни, и на всички останали руски самодержци накуп, импонира на, казано на ленински език, широките народни маси, на онези руснаци, които в един гениален сюжет на Достоевски отиват разгневени при господаря, хвърлят в нозете му всичките права и свободи, с които Той ги е удостоил, и му казват да си ги вземе обратно и да им даде срещу тях хляб.

Колко мъчително-трудна е раздялата със старото безправие в името на новородената демокрация, свидетелства и собственият ни национален опит. И днес, повече от четвърт век демокрация, по градове и поселища бдят монументи на комунистическите палачи на нацията ни. Те не са съхранени по нечие указание свише – те живеят непокътнати в сърцата на хората. И днес в демократизираната ни родина има селища с имена Димитровград и Благоевград – при това като свободен избор на жителите им. Остана само да върнем и на Варна старото име Сталин, и на Шумен – Коларовград, и на Добрич – Толбухин, за

да бъде щастието пълно

Комунистическата диктатура не вдигна паметник на Тодор Живков – демокрацията обаче го стори. И цветята и почестите в подножията на този монумент се множат година след година. Ако някога, в дебрите на комунизма, подобни почести бяха административно задължение, което подвластните изпълняваха неохотно и само по организационно поръчение, днес отдаваните почести са доброволни, искрени, ентусиазирани – и това е ужасяващото.

Ведомствените, институционалните промени на правителствено равнище са колкото леки, толкова и формални, повърхностни и безрезултатни. Колко пъти през последния четвърт век ставахме свидетели на правителства, които ни уверяваха в своя антикомунизъм, но впоследствие все се оказваше, че антикомунизмът им е декларативен и терминологичен, антикомунизъм, зад чиито етикети прозираха старите комунистически същности, старите политически практики, които теглеха страната ни назад, към дебрите на старите, деспотични времена и нрави! Защо ли в една новообединена Германия няма град с името на Гьобелс или Хитлер, на Улбрихт или Хонекер, защо след сриването на Берлинската стена няма германско правителство, което да интегрира в апарата си стари комунистически кадри и дори палачи на тоталитарните тайни служби и да ги удостоява с най-високи държавни отличия? Ами защото германското общество се раздели с тоталитарното си минало и формално, и субстанциално, а ние се разделихме само формално. Германия се разграничи категорично от издевателствата на комунизма, въведе лустрация, която не позволи на физическите носители на престъпния комунистически режим да се загнездят, както това стана у нас, в държавните административни структури. Германия проведе процеса на декомунизация с последователността, с която в следвоенните години ГФР проведе процеса на денацификация. Тъкмо затова неонацистите в Западна Германия си останаха маргинални, изолирани от обществения живот групички без каквото и да е влияние в националната политическа сфера. Тъкмо затова и днес остатъците от източногерманското комунистическо наследство са така безпомощни и жалки – несъстоятелни дори само да повлияят на обществения процес, камо ли да го детерминират. Влияят и детерминират, за сметка на това, неокомунистите у нас – с времето все по-настъпателно. Можете ли да си представите днешният германски министър на културата да награди с орден елитен функционер на Щази, въдворявал с огън и меч господството на комунистическия режим сред творците на литературата и изкуството?! На родна земя това стана пред очите ни тези дни, когато министърът на културата връчи орден на последния началник на Шесто управление на Държавна сигурност Димитър Иванов,

ненапразно наричан Гестапото

Няма защо да се лъжем: в негово лице министър Рашидов награждава не автора на някакви книжлета и не преподавателя в някакви институти – автори и преподаватели много. В негово лице министър Рашидов, а чрез него и държавата ни, награждава комунистическия режим, комунистическия режим, за когото от четвърт век се надяваме, че е погребан в бунището на историята, реабилитира. Не триумф на националната култура – триумф на националния позор са подобни награди.