Една знаменита реплика на бившия премиер Иван Костов предизвика оглушително мълчание в българския обществен и политически живот. 
Тези дни, покрай представянето на книгата си, в някакво интервю Костов бе попитан защо неговото правителство премахна мавзолея на Георги Димитров, но не премахна тъй наречения Паметник на Съветската армия в София и пловдивския киликандзер, известен в руската окупационна митология на България като Альоша. 
На което човекът, популярен някога като Командирът, отговори еднозначно: „От страх пред Руската федерация. Кремъл заплашва всеки, който се опитва да премахне тези паметници.”
О-о, да! Много хубаво признание, много истинско, много точно. 
Но и много закъсняло. Както и веднага тотално премълчано, разбира се, от всички медии, политици и институции, особено онези, които наистина би трябвало да имат отношение към темата и да се задействат моментално.  
Тези две простички изречения на Иван Костов съдържат толкова много въпроси и толкова много отговори, че си струва да бъдат разнищени докрай, за да се прозре колко дълбок е смисълът им. И колко жалко е положението ни като народ – тъй като те са своеобразно огледало на българския национален характер и българската национална съдба. 

Да започнем със страха

 Имам чувството, че този страх сякаш е някак вече атавистичен, ако щете - генетично заложен в българските политици, независимо от коя политическа боя са те, колко души са ги избрали и ги подкрепят или какъв пост заемат. Нищо няма значение, страхът в тях перманентно си съществува. 
По правило, политиците ни мълчат за него, така че той се усеща не толкова в думите им, когато стане дума за Русия - думи, често половинчати и неразбираемо смотолевени с половин уста - колкото в мълчанията им по темата. Както и в преките им политически действия, там този страх няма как да се скрие. 
И няма празно. Казаното за страха от Русия засяга всички, включително онези хора и партии, които измислиха и стриктно се ръководят от знаменитата оруеловска формула – че българският национален интерес означава да се защитава преди всичко руския интерес. 
С други думи, валидно е това дори за най-откровените руски бройлери, измътени в българския политически полог, като например типовете от партия Атака, БСП и останалите, чието име е Легион, за съжаление. 
Само че тези типове не се страхуват от това, че Кремъл ще ги накаже, задето са сътворили нещо против интереса на Империята. Техният страх е, че ще бъдат ошамарени, задето не са си заслужили авансово получените пари или доверие, тоест, оплескали са изпълнението на някаква възложена им от Кремъл задача. Или за това, че не са угодили достатъчно, като коленичат подобаващо или не са се кълчили по начин най-предан пред государя. Или защото трътките им са прекалено дебели за руския вкус към бройлери, кой знае. 

Но да се върнем на Иван Костов и хората като него в българската политика, хората от демократичния спектър, ориентирани проевропейски и пронатовски. Техният страх от Русия, поне на мен, ми изглежда до голяма степен 

Необясним

Да, имаме жив и твърде ярък пример в националната ни история със съдбата на Стефан Стамболов, заклан насред София заради последователната си защита на българския национален интерес, който в онзи момент – пък и не само в онзи – изискваше категорично противопоставяне на руския интерес. И много други исторически примери имаме, но да не изброявам всички. 
Първо обаче, сега времената са други и второ – други са политическите реалности в света и региона. 
Да, Русия все още се прави не недоразбрала, опитва да се държи като феодална имперска сила от 19 век и настоява да продължи да командори онези близки или по-далечни страни и народи, които смята за своя изконна плячка. И – да, по времето, за което говори Костов, България не беше член нито на ЕС, нито на НАТО, така че в известен смисъл се намираше в нещо като „ничия зона”. 
Но механизмите за укротяване на кремълските апетити са вечни, те съществуваха и тогава. Както впрочем, доказа самото правителство на Иван Костов с отказа си да пусне през българското въздушно пространство самолетите с руски командоси, които да кацнат в Прищина и да създадат руски военен анклав насред Балканите, като по този начин изправят западните ни съюзници пред огромни предизвикателства. 
Но как стана така, че Костов като премиер си позволи тази актуална смелост, а

за келявите паметници се уплаши

Както видяхме, неговият отговор гласи: „Кремъл заплашва всеки, който се опитва да премахне тези паметници”.
И какво от това? Кремъл заплашваше и Полша с катастрофа в двустранните отношения, но Полша намери начин да изръшка всички символи на окупатора. Кремъл заплашваше и Черна гора да не влиза в НАТО, дори се опита да спретне преврат в Подгорица, но претърпя унизителен провал. Кремъл заплашваше и Македония, и Гърция да не подписват двустранното споразумение, което реши един десетилетен балкански спор, но и двете страни показаха на Кремъл среден пръст и защитиха националния си интерес. 
Какво направи Кремъл във всички тези случаи? Ами като цяло – клекна, подви си опашката. Да, така правят руснаците – вдигат много шум, но когато срещнат сериозно и достойно противопоставяне, нямат сили и ресурс за истинско наказателно действие. А и сякаш бързо им се отщява да се занимават с вече изгубена кауза. 
Е, разбира се, винаги могат да изпратят екип да отстреля някой особено неудобен за тях политик или бизнесмен, имаме достатъчно показателни, знакови примери за това, през първите 10 години от българския преход. Или да спретнат шумни агитки, които да ти скандират под прозорците на Министерския съвет, докато подадеш оставка, както стана през 2013 година с първото правителство на Бойко Борисов. 
Само че това руснаците го могат все още само в България. 
И знаете ли защо? Защото ние се поддаваме, защото нашите политици носят страха си от Русия сякаш още от рождените си пелени в политиката, защото нямаме истинско гражданско общество, а и самите хора в България са недобре информирани, не знаят нищо за реалните измерения на братската любов на братушките и карат на фалшиви патриотични представи, заложени в главите им още от детската градина и развивани после от манипулативната пропаганда. 
Но и много още интересни въпроси има в изказването на Иван Костов за това, че Кремъл заплашва българските политици заради паметниците на руския окупатор. 

Първо, нали се сещаме, че щом заплашва за паметниците, то за по-важни неща като ядрени централи или газопроводи заплашва много повече. Това не оправдава никого, който се поддава на заплахите, само напомням. 

Второ, как става самото заплашване, интересно ми е какъв е механизмът. 
Дали ти пращат нарочен човек, който повече или по-малко завоалирано ти обяснява какво ще ти се случи, ако не слушкаш и не папкаш. Дали не го прави някой от самото твое най-близко обкръжение. Дали пък не те викат специално на среща в посолството и там посланикът ти набива канчето. Или използват случая да го направят на официален коктейл по случай, да речем, Световния ден на националното самоопределение, празник, който Русия особено цени…..

Трето, много бих дал да разбера докъде конкретно стигат заплахите, дали са предимно лични и засягат твоя живот и живота на децата ти. Или са икономико-политически, като те предупреждават, че ще ти врътнат кранчето на газта или ще ти спретнат демократично мини-превратче на бърза ръка.

Въпросите продължават обаче и от другата страна на медала – защо ти се поддаваш? 
Защо като премиер не задействаш специалните служби, които веднага да арестуват онзи, който те заплашва, като разследват и неговите близки приятели, сътрудници или съпартийци до девето коляно за техните руски връзки. Или да наредиш Външно да поиска отзоваване на съответния дипломат, ако заплахата идва от такова ниво. 

Защо не дадеш гласност на цялата история,

като излезеш по телевизията с извънредно обръщение към народа си, който те е избрал и му разкажеш точно какво става – той със сигурност ще те разбере и ще те защити. 
Защо не информираш и не поискаш помощ от западните партньори, които имат много повече опит и възможности. Говоря дори за онези времена, когато Костов беше премиер. Нищо, че България тогава не беше член на ЕС и НАТО - все пак се движеше стремглаво натам и помощ никой нямаше да откаже.
Близо 40 години като журналист следя професионално българската политика, но никога не съм чул и видял който и да било наш политик да предприеме която и да било от тези естествени и разумни стъпки. А нали сме сигурни, че заплахата от страна на Русия, за която говори Иван Костов, не е единичен случай. 
Тя не е първата, няма да бъде и последната, ако продължаваме самоотвержено да мълчим по темата. Или да говорим за тези неща, когато от конкретното събитието са минали 20 години и обществото е вече облъчено до степен пълна нечувствителност към руската наглост.