Александър Йорданов, специално за Faktor.bg

На 1 септември се навършиха 120 години от рождението на класика на българската литература Димитър Талев. За първи път написах текст за Димитър Талев през 1978 г. Оказа се, че съм запазил тези пожълтели от времето странички. В превод на немски и френски език този текст се появи във в. "Софийски новости" във връзка с 80-та годишнина от рождението на писателя. Едва в наши дни научих, че по-късно този ми текст е бил препечатан и в Германия. А научих това благодарение на срещата ми с Владимир Талев – синът на писателя. Той сам ме откри, за да ми каже, че притежава този ми текст и че още навремето му е направил впечатление. Срещнах се с г-н Талев, запознах се и с неговия син Андреас, разговаряхме надълго и нашироко за техния знаменит баща и дядо. Разговаряхме за книгите му, но по-скоро аз попивах всяка тяхна дума. Разговаряхме и за родния край на Талеви – Македония, за Прилепа града, за духовно богатия свят на старите нашенци. 

По това време ( 2015-2016 г. ) имах честта да водя авторско предаване в телевизия „Европа” и бе напълно логично да поканя г-н Владимир Талев да гостува в предаването. И неговото участие бе едно от най-запомнящите се гостувания в „Седмицата” с Александър Йорданов”.  Владимир Талев, а малко след него и Андреас Талев,  написаха великолепни спомени-есета за Димитър Талев. Те бяха публикувани в сайта „Век 21 прес” и във в.”Труд”. Именно Андреас Талев споменава, че е бил приятно изненадан, когато в немска библиотека е открил моя статия за Талев, в която още тогава съм бил „оставил оригинални разсъждения за „загадката на чуждото” в творчеството на неговия дядо. И дори цитира откъс от този ми ранен текст: 
„успехът на тетралогията на Талев се крие и в неговите отпътувания от родната земя...Защото те му разкриват истината, че човек трябва да види родното, националното като нещо непознато , като нещо, което открива за първи път с цялата магия на неизвестността”. 

През  2016 г. 

избухна скандал

 във връзка с преиздаването на романа „Железният светилник” от македонската издателска къща „Арлекин-ГФ”. 

Издател и преводач бе покойният вече македонски писател Трайче Кръстески. „Железният светилник” не просто бе издаден на „македонски език”. Той бе издаден по македонски – цензуриран, орязан, манипулиран. След създаването на т.нар. „македонски литературен език”– политически факт от 1945 г., прилепчанинът Димитър Талев категорично отказва да се ползва от него и този факт е бил добре известен на „преведувача” Кръстески. Въпреки това той „кастрира” романа като педантично изхвърля от него думата българи. А дори един от най-яростните съвременни македонисти Йован Павловски – писател и публицист, отбелязва, че Димитър Талев „в своите произведения не промени политическото си мислене, което се основава на великобългарската кауза: Македония е част от България  и македонците са част от българското племе!” Но спекулира: „от друга страна, в неговите романи той представя по великолепен начин живота на македонеца под турско робство, великолепен разказ за храбри македонци, които обаче за съжаление споделят политическото и националното кредо на автора”.   
Това изтървано „за съжаление” всъщност казва всичко за фалшивата доктрина на македонизма. То признава, че героите на Талевите произведения са самоопределят чрез „националното кредо” на писателя, което многократно е изявено като българско народностно и национално самоопределение.  В този смисъл, за творчеството на Димитър Талев е неприложима теорията за литературната „двудомност”,  която днес все още експлоатират някои македонски учени и според която Талев може да бъде писател на два народни „дома”, на два национални „дома”, т.е. „двудомен писател”. Има изразена лична писателска воля. За македонците  „двудомни писатели” са почти всички български възрожденски книжовници, а така също и Христо  Смирненски, Никола Вапцаров и дори Атанас Далчев. Основанието е, че са родом от Кукуш, Банско и Солун. Географията поражда тяхното етническо и национално възприемане. Така български писатели и поети стават македонски писатели и поети, и не е далеч денят, в който ние, българите, ще трябва да обясняваме, защо мислим, че Димитър Талев е български писател. Особено след като вече официално в Р Македония Св. Кирил и Св. Методий са македонци, Св.Климент и Св.Наум – също, Пърличев и Пейчинович, братята Димитър и Константин Миладинови и кой ли още не. Всички наши възрожденци родом от географската област Македония се определят днес в Скопие като македонци и се пренебрегва направеното приживе от тях волеизявление, че са 

Българи

 Пренебрегва се и фактът, че сами писмено са написали, че пишат на български език, че народните им песни са български. А какви други могат да бъдат?  
Теорията за литературната двудомност е на словашия компаративист Дионис Дюришин и датира от края на 70-те години на миналия век. Дюришин никъде не споменава, изброявайки различни примери за двудомност, за „македоно-българска” двудомност. И това е показателно, защото условие за „двудомност” е принадлежността на даден писател не само към две или повече национални литератури, но и към две или повече нации. А добре известно е, че във времето, когато Димитър Талев създава своите първи произведения не съществуват, както македонска нация, така и кодифицирана официална македонска литературна норма (език). В този смисъл, за творчеството на Димитър Талев е неприложима теорията за литературната „двудомност”, доколкото националното самоопределение на автора и това на неговите герои в романите „Усилни години”, „На завой”, „Железният светилник”, „Преспанските камбани”, „Илинден”, „Гласовете ви чувам”, „Самуил” и др. е недвусмислено представено и изяснено. Те са българи от географската област Македония и като такива участват в борбите за духовно и национално освобождение. Във „водовъртежа” на политическото време те нито за момент не губят своята народностна и национална самоопределеност. Не случайно не някой македонец, а Пейо Яворов е автор на автобиографията на Гоце Делчев, така както Талев е автор на биографичния очерк „Гоце Делчев“. И на историографското проучване „Град Прилеп. Борби за род и свобода“. Впрочем, тъй като „македонизмът” е комунистическа доктрина, а у нас комунистите бяха тези, които хвърлиха в концлагер и интернираха Димитър Талев (именно когато е интерниран в Луковит той пише “Железният светилник”) е добре да припомня за неговото прозрение от романа му „На завой”:„последният комунист на планетата ще умре в България.” Но е възможно това да се случи и в Македония.  
 „Преведувачът” Трайче Кръстески, Бог да го прости, в послеслов към „Железният светилник” написа, че „Талев преживява тия мрачни времена (периодът, в който е интерниран – б.м.А.Й.) като Македонец”.  Това е абсолютно невярно твърдение. Репресията на която писателят е подложен от комунистическата власт след 1944 г. е заради  неговите „прояви на великобългарски шовинизъм“. А това прави абсурдна тезата на Кръстески, че Талев е репресиран заради своя „македонизъм”. 

В романа на Димитър Талев „Железният светилник” понятие „македонски народ” и „македонец” не се срещат. Етническото и народностно самоопределение на населението в митичния град Преспа се описва от писателя с думите: 

 „нашият народ – българин, българи”  

Етническо или народностно самоопределение „македонец” и респективно – „македонски народ”, не съществуват в оригиналния текст на произведението. Писателят използва понятия като „преспанци”, „охридчани”, „битолчани”, „скопяни” – по името на градове в Османската империя, в които живеят неговите герои или се случват определени събития,  но не и понятието „македонци”.  В този смисъл  притежателното местоимение „нашите”  или  съществителното „нашенци”, се отнася до „преспанци” или „българи” с еднаква сила и степен.  Трайче Кръстески тенденциозно и избирателно е премахвал в текста на романа името българи.  Показателен пример е разговорът между Лазар Глаушев и новият владишки наместник. В оригиналния текст Лазар казва:  „Вие вземате думите на една истина, за да си послужите с тях като с оръжие във ваша полза. Вие и ние: гърци и българи.  Говоря за Вас – гръцките духовници  по нашите места. Вие сте християни, но сте и гърци. А от нас искате да бъдем само добри християни, верни чеда на църквата, която е ваша, но не и наша. Да бъдем християни заедно с Вас като вас, във вашата църква, във вашето училище, да говорим на гръцки език, защото всичко е в ръцете ви. Да бъдем християни, а да бъдем и славяни, българи, както вие сте гърци, това според вас не е важно, да го изоставим, да го забравим.”  
В македонския „превод” е отпаднало двукратното акцентиране върху българи, осъществено от писателя неслучайно в контекста на друго важно уточняващо определение – „нашите места”. В македонския текст липсват изреченията: „Вие и ние: гърци и българи. Говоря за Вас – гръцките духовници  по нашите места.”  Вместо това четем следното: „Да бидеме христиjани, а да бидеме и славjани, како што вие сте Грци, тоа според вас не е важно, да го заборавиме.”  
Показателно е, че както в този случай, така и на други места в текста, „преводачът” съхранява определението „славяни”, а заличава тенденциозно определението „българи”. Другите народности си остават такива, каквито ги е определил писателят: гърци, турци, руси, власи, цигани. 

„Репресията” е само срещу „българи”

„Български” и  „българско” са съхранени от „преводача” единствено,  когато не се отнасят пряко към етническа или народностна определеност. Така е при изброяване на вестници: „бугарски, грчки, турски”, направено в контекста на изявление на гръцкия архимандрит за българското читалище като „вражеско свърталище”.  Сходна е и манипулацията с изхвърлянето на „българи” при разговора между Климент Бенков и Аврам Немтур.  В оригинала стои: „Секи да си знае своето място. Ние сме българи, славяни. Не сме гърци.” При „превода” „българите”  са отпаднали и изречението е добило следния вид: „Секоj да си го знае местото. Ние сме славяни, не сме Грци.”.  
  Заличаването на „българи” води до сериозно нарушаване и изкривяване на смисъла на Талевия роман, доколкото той представлява единно, логично и многопластово повествование,  свързващо  историята на един род с историята на народа, от който произхожда този род и с историята на града, в който живее. И прави това с ясно фокусиране върху конкретен исторически период, през който се осъществява процес на духовно възраждане и утвърждаване на българската народностна и национална идентичност. Процес, който писателят не само представя, но и задълбочено осмисля и в следващите произведения от тетралогията: „Преспанските камбани”, „Илинден” и „Гласовете ви чувам”. 
 В този смисъл връзката между родова и народностна определеност, между „българско” и „нашенско” в творчеството на Димитър Талев изпълнява важна смислова функция. Това не е просто „характеристика”, която може с лека преводаческа ръка да се отстрани. Това е ключ за възприемане на художественото послание на романа. Затова и опитът, чрез тенденциозни съкращения, тази смислова връзка да бъде прекъсната, а на много места и ликвидирана,  цели да промени смисъла на романа, да го лиши от неговия народностно възродителен, патриотичен патос. 

В  „Железният светилник” за езика се говори като за „език нашенски”, славянски”, „прост народен език”, „преспански” и дори „дебалашки”, но нито веднъж като за „македонски език”.

 А „нашенското” и „българското” в романа са една и съща характеристика. Но след като  е прочистил на много места българите от текста македонският „преведувач” се спуска по нанадолнище от което няма връщане.  Така изпада от творбата следното изречение: „Виждаха, че не е от тия места и говореше горнобългарски”. Изпада, защото от него става ясно, че преспанци говорят долнобългарски,  а дошлият в градчето монах от манастира на Свети Иван Рилски говори горнобългарски. С други думи говорят един и същи език от два края на общо езиково пространство – долен и горен. 
В романа на Димитър Талев има герои от различни етноси. Повечето от тях се самоопределят етнически – българи, гърци, турци, власи, цигани. Няма само етническо самоопределение „македонци”. Затова е логично допускането, че живеещите в митичната Преспа и говорещи на „преспански”, „нашенски”, както и тези говорещи на  „горно български” език, са българи.  Нещо, което сам Талев, родом от реалния Прилеп, никога не е скривал.  Затова и бе непочтен опитът на покойния Кръстески,  чрез максимално изчистване на етническото и народностното име „българи” в творбата,  да създаде неяснота по отношение на „нашенци” и „наше”.  Вярно е, че той не отива до крайност и не заменя „българи” с „македонци”, но чрез прочистване на народностното самоопределение  „българи”, чрез изхвърляне на отделни изречения и на цели пасажи от текста– почти във всяка глава, се създава сериозна предпоставка за двусмисленост при възприемането на „нашенците” –  жителите на Преспа и „нашенският” език,  а това противоречи не само на изразената в творбата авторова воля, но и на преводаческата етика. 

Навършиха се 120 години от рождението на Димитър Талев. 

България е в дълг към този класик на нашата литература

Чрез неговото творчество ние, българите, се самопознаваме. Разбираме кои сме и защо сме на този свят. Виждаме себе си в историята, но и получаваме шанс за бъдеще. Живеем в прекалено политизиран свят, в който политиците започнаха да говорят от наше име и по въпроси от които нищо не разбират. Затова е време да се вземем в ръце като граждани, като народ. И да защитим своята българска духовна и културна традиция. Да защитим и Димитър Талев от всяко непочтено посегателство. Многократно съм заявявал, че искам Р Македония да стане член на Европейския съюз, да бъде заедно с нас в този съюз. Но не съм съгласен тя да влезе в него чрез присвояване или преиначаване на българско литературно наследство – средновековно, възрожденско и съвременно. Така не може. В Европейския съюз това е пестъпление. Затова и написах този текст. За да се знае.