Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Тези дни имах среща с приятел в центъра на столицата. Срещнахме се, както винаги, под опашката на Коня. Срещата ни не бе историческа, а  среща на редактор и автор, но и Конят не е кон като кон – истински епохален знак е. Яхнал го е лично Александър II. Който има името на относително либерален (поне за нелиберална Русия либерален) владетел, тъй като отменя вековното крепостно право – поне на хартия. Прогресивен или не, Александър II не е цар на моите деди – не е и мой цар. Тъй че мястото му не е в сърцето на София – да си го честват и величаят (заслужено или не) руснаците. Да, но го честваме и величаем ние – може би и от руснаците повече. И не само него – десетки, стотици руски владетели, пълководци, общественици, политици, учени със съмнителна научност, културтрегери с културни дефицити са на почит на родна земя. Много от тях са чистокръвни злодеи, от чиито злодейства и ние, българите, сме потърпевши исторически. Потърпевши сме и актуално – чрез тяхното съхранявано и възродявано и до днес наследство. При което най-гнетящото е, че докато дълги години руските политически, икономически и културни интереси ни бяха натрапвани насилствено, чрез открито или скрито давление, днес 

слугуването ни на Кремъл е наш свободен и съзнателен национален избор

 Този избор е всеобщ – и на милиони мои съотечественици, и на парламентарни и извънпарламентарни политически партии и партийки, и на цели правителства и президентства. Ако срещу наложения отвън, срещу насилствения външнополитически империализъм една малка нация като нашата все таки има шанс, от робството, което носи тя в националния си манталитет, избавление няма. При това вече съвсем не сме така беззащитни, както преди трийсетина години, когато като съставна част от Съветската империя бяхме стегнати във Варшавския пакт и в Съвета за икономическа взаимопомощ – все оръдия на руското военно, политическо и икономическо господство. Днес сме членове не на тези заробващи организации, а на световната демократическа общност – имаме зад гърба си и Нато, и Европейския съюз, който на всичкото отгоре в момента председателстваме. Това са обаче демократични структури – те ще ни защитят подобаващо от всяка външнополитическа (военна или стопанска) агресия, но срещу робството, което носим в душите си, срещу доброволно избраното от нас самите робство няма как да ни опазят – в смисъла на демократичността си Нато и ЕС са длъжни по-скоро да се съобразят с него. Оттук и цялата безнадеждност.
И така, както споменах, естественото място на Александър II е в центъра на Москва – не и в центъра на София. Ако все пак гигантският монумент, който мери (не само физически) ръст с Народното ни събрание, може и лично мен кое-що да ме обслужи, то е като място за срещи – като кажеш „в два часа под опашката на Коня!”, недоразумения не могат да се случат. Царят Освободител не е мръднал цял век от мястото си – явно 

няма да мръдне още векове

Там си беше императорът и преди седмица-две на споменатата ми среща. При това този път присъстваше по-убедително и непоклатимо отвсякога. Защо ли? Ами защото, въпреки че бяха изминали седмици от трети март, който за мен е ден на руския империализъм на Балканите, а за милиони мои сънародници – ден на Освобождението ни, паметникът бе от всички страни отрупан с венци и цветя. Тъй като, както винаги, пристигнах на срещата по-рано, позачетох се в ритуалните ленти, които опасваха венците. Господи, кой ли само не бе зачел и почел с блага дума и китка императора и империята му! В подножието на монумента бяха тържествено изписани доблестните имена и на академични дружества, и на обществени организации, и на родолюбиви (колко ли са родолюбиви?) съюзи, и на учебни заведения, и на профсъюзни институции, и на партии, и на партийки, и на министри, и на министерства, и на президентство, и на парламент, и на медии. Видно е, че цяла официална и неофициална България е коленичила пред подвига на нашите освободители. Които аз по-скоро завоеватели бих нарекъл.
Гледах озадачен камарите венци, обкръжили като предани телохранители Александър II от всички страни, и се чудех и маех. Господи, с толкова чест и почест дори паметникът на Георги Марков никога не е бил белязан! А докато Александър II е символ на империализма, Георги Марков на свободата е символ. Като го откривахме преди някоя-друга година на столичния площад „Журналист”, паметникът на Георги сбра в сянката си и трима български президенти, и високопоставени родни и чужди гости сбра, но с руския император не можа да се премери! Никой от почитателите на Георги не присъстваше протоколно – всички дойдоха с душа и сърце. Но и поклонниците на руския император и империята му са не по-малко сърцати. В моите очи чрез двата монумента се съпоставяха исторически и актуално 

робство и свобода

 Родно, национално, собствено бе робството – родна, национална, собствена бе и свободата. И робството победи в този неравен двубой – побеждава и до днес. Александър II e отрупан с камари венци, а пред паметника на Георги я видите на рождения му ден или в деня на гибелта му някой самотен и сиротен цвят, я не. Да оставим моите сантименти на дългогодишен личен приятел на Георги настрана, но това съотношение на националните граждански сили ме безпокои сериозно като българин и европеец. На фона на нестихващите от векове и ден след ден неудържимо нарастващи имперски попълзновения на Кремъл към националната ни независимост това съотношение пророкува само зли пророчества.
Свободата не е само гражданска категория – тя е и личностно, интимно изживяване. Ето защо аз ще повярвам, че свободата е победила в отечеството любезно робството чак тогава, когато победи и в душите ни. Сиреч, тогава, когато почестите се пренасочат така, че пред паметника на Георги започнат да се трупат камари ритуални венци, а пред монумента на Александър II цветовете се усамотят и посърнат.