Димитър Бочев
   „Нищо по-опасно от невеж приятел –
                                                                по-добре да имаш умен неприятел.”
                                                                              Ла Фонтен, „Басни”

И ме винят и обвиняват ден след ден възмутени сънародници във форумите: Защото непрекъснато предупреждавам от опасностите, които крие сближаването ни с Русия, а недовиждам и пренебрегвам произтичащите от сближаването ни със Запада опасности – нали и те са посегателство към националната ни независимост?!
Тъй като не приемам укорите на моите най-често анонимни, скрити зад неразгадаеми псевдоними опоненти, като автор съм длъжен да уточня защо го правя. Преди всичко, защото става дума за 

разминаване в позициите

Аз гледам на руския империализъм като на вековна и като на злободневна опасност за националната ни сигурност, а на олицетворявания и въплътяван от Европа и Америка глобализъм – като на надежда, като на противодействие на тази перманентна опасност. В моите очи става дума следователно не за морално равностойни външнополитически фактори, а за противопоставени сили, чиято противопоставеност е директно свързана с политическата и национална съдба на страната ни.

Всяка от великите сили, доколкото можем да причислим и днешна Русия в тази категория, излъчва и внедрява онези външнополитически послания, които съдържа вътрешнополитически. Казано по-просто и ясно, деспотичните държави могат да експортират само деспотизъм – друго за експортиране те нямат. По същата неумолима логика демократичните държави могат да експортират само демокрация – и те нямат друго за експортиране. Това елементарно разделение на ценностите е по моему още един мотив да се боим от деспотична Русия на Путин и да търсим упование в демократичния, светски ориентиран и ускорено денационализиращ се Запад. Още повече, че империализмът и деспотизмът са кръвни родственици – вътрешнополитическият деспотизъм нагнетява външнополитическата експанзия и обратно. Става дума за каузално свързани, за корелативни фактори, чието единодействие под авторитаризма на кагебиста Путин се превърна в реална заплаха за националната независимост – не само на нашата страна.

Впрочем такава заплаха беше още монархическа Русия – болшевизмът само идеологизира и ожесточи великоруския шовинизъм. Който Кремъл днес е на път да възроди. Прави го с блясък и глория – все по-настъпателно и по-настъпателно. На тази неумело прикривана и от руските пропагандни централи, и от многомилионното родно русофилско войнство като православно единство и панславянска солидарност агресия сама по себе си България няма отговор, няма собствен национален ресурс, който да ѝ противопостави. Единственото убедително противодействие е принадлежността ни към Европейския съюз и НАТО. Тъкмо тази ни принадлежност тесногръдите родни патриотари атакуват неуморно – вече и на парламентарно, и на правителствено равнище. Става дума за партии и партийки, за партийни и държавни функционери от първата фаланга, щедро финансирани от Кремъл. Те са несъмнено циници, сребролюбци и демагози, демагогията им обаче често остава неразпозната от милиони наши сънародници, които наивно вярват във вечността и светостта на българо-руската, че и на българо-съветската, дружба, в древни и нови мистификации като братушки и двойни освободители. Цената на подобен граждански инфантилизъм е една: загърбване на общоевропейската интеграция, която спокойно може да се лиши от нашето присъствие и да продължи конструктивния си път и без нас, изоставане от целокупния цивилизационен процес с всичките му културни и технологични постижения и национално себеобезличаване. Става дума в крайна сметка за откъсването на страната ни от просперираща Европа, към която принадлежим още от създаването си като държава не само териториално, и повеждането ни към примитивизма и почвеничеството на евразийските дебри. Сиреч – към 

собствената ни национална гибел

Надявам се, че със споделеното отговарям и на онези пламенни патриотари, които гръмогласно негодуват, че докато безправието на комунизма ни обвърза навремето с Варшавския пакт и СССР, днес по същия нездравословен за националния ни суверенитет начин демокрацията ни обвърза с НАТО и САЩ. 

Преди всичко искам да заявя, че по мое дълбоко вътрешно убеждение, каквато и да е нейната цена, демокрацията няма алтернатива. Освен това двете споменати обвързаности са принципно, органически несъвместими. Варшавският пакт винаги е бил недемократичен, агресивен, насилствено въдворен и поддържан чрез насилие съюз за налагане на съветския империализъм над десетки страни и народи. И тази си функция той е демонстрирал неведнъж с пръст на спусъка. Така, както НАТО неведнъж се е себелегитимирала като отбранителна организация, чиято цел е да защитава както свободите и правата на гражданите си, така и териториалната цялост и националната независимост на техните държави. Членството в НАТО е доброволно, докато членството във Варшавския пакт бе принудително. А това е една много сериозна разлика. Един пример: когато, пришпорена от национализма на Де Гол и апелираща към „Европа на отечествата”, нейде през средата на 60-те години Франция реши да напусне военните структури на НАТО и да национализира изцяло въоръжените си сили, тя го направи по институционален път, без какъвто и да било риск, че евроатлантическата общност ще ѝ потърси някакво възмездие. Когато обаче комунистическа Унгария през втората половина на 50-те и комунистическа Чехословакия десетина години по-късно предприеха един плах опит да тръгнат по собствена национален път, дори без бегъл намек за напускане на Варшавския пакт, съветските танкове начаса смазаха под веригите си порива им за свобода и независимост.

Така че място за сравнение (а още по-малко – за приравняване) няма. НАТО охраняваше (охранява и днес) човешките права и гражданските свободи, на които се радват гражданите на Свободния свят, докато Варшавският пакт охраняваше безправието, в което тънеха източноевропейските народи – не на последно място и нашият. Нещо повече: в тон с каузата за световно господство на комунистическата доктрина СССР (а като съотборници и ние с него) тръгна да изнася със силата на оръжията това безправие зад граница, да разширява териториално съветската империя навред по света – от Куба до Ангола, от Никарагуа до Афганистан. Ето значи защо НАТО и Варшавският пакт не са равностойни – нито морално, нито политически. Така, както не са, така, както не бяха равностойни морално и политически Изтока и Запада. Разделяше ги, разединяваше ги отчетливо непроницаемата Желязна завеса – 

несъвместимостта между свободата и робството ги разделяше

и противопоставяше. В този глобализиран и все по-ускорено глобализиращ се свят най-малко една сбутана балканска държавица, каквато сме ние, може да си позволи лукса да се капсулира и себеизолира национално – без външния свят, без Европа и Америка, без ЕС и НАТО ние сме загубени.
На фона на най-новите национални политически дадености тук възниква един много щекотлив въпрос: Как ще се утвърждаваме на световната политическа сцена, как ще се глобализираме и интернационализираме в тон с духа на настоящите и особено на предстоящите времена, как ще се впишем пълномерно в световната общност на народите, след като светски ориентираният ни премиер се е обградил плътно с двама вицепремиери, чийто примитивен, почвенически националистичен екстремизъм ни противопоставя на целия цивилизован свят? Въпросът е наистина с повишена трудност. Лично аз не виждам как. Вярвам, на Теогнид Мегарски, че „лошата компания е извор на злини”, заедно с това считам обаче, че не аз дължа отговор на поставения въпрос – дължат го онези политици, държавници и лидери на най-силната ни партия, които предпочетоха да се обединят с такива неблагонадеждни съюзници – псевдопатриоти, откровени хулигани и чистокръвни ченгета. За мен няма съмнение, че едни нови избори или дори едно правителство на малцинството бяха хиляди пъти за предпочитане пред тази еклектична, неправдоподобна смесица, пред тази съшита с бели конци коалиция от проевропейски и антиевропейски настроени партньори. Коалиция, за която се надявам, че ще се разпадне – колкото по-скоро, толкова по-добре.