Д-р Мирослав Дърмов, 

Лексингтън, САЩ

След като Студената война по повод Украйна е вече факт, /а „на война - като на война“/, осмислянето на случващото е полезно, тъй като преповтарянето на пропагандните стереотипи води до невъзможност обективно да се оценят събитията.

В последно време във връзка със събитията в Украйна световните медии популяризираха много лъжи. В началото беше тезата за мирния протест, но след като се видяха кадрите от Майдана, се оказа, че не е толкова мирен. След това се лансира терминът „революция“, но понеже революциите обикновено са доста по-масови, днес вече се говори за „правителството на Украйна“. От другата страна, може би поради липса на по-съвременна терминология, заговориха за преврат, само че превратите обикновено ги правят военните, а украинските въоръжени сили не се намесиха. Изразът, който най-точно описва първопричината за нарастващото напрежение относно Украйна

е „промяна на режима“.

Терминът е свързан с технологията на сваляне от власт на дадено правителство при съчетание от народно недоволство, съпътствано с външна помощ, която го направлява. Корумпираното управление на Янукович и олигархичността в икономиката доведоха страната до банкрут и не е учудващо, че хората излязоха да протестират. В този момент Русия допусна сериозна тактическа грешка. Вместо да отстрани персонализацията на недоволството, тя го подкрепяше до момента, в който и от Северния полюс се виждаше, че Янукович не може да удържи властта. Това даде възможност на пропагандните центрове на Запад да наложат идентификацията на корумпирания режим на Янукович с управлението в Кремъл.

Същевременно историческите и културни, почти

непреодолими противоречия между Западна и Източна Украйна

са реалност. Все пак през Втората световна война в току що окупираната от Съветския съюз след подялбата на Полша, в Западна Украйна посрещат Вермахта с хляб и сол, докато в Източна организират партизанска съпротива. Това наследство определя мисленето на населението от различните региони и днес. Всеки опит да се игнорират подобни реалности е отказ от осмислянето им.

Разбира се, помощта, която оказват САЩ и Европейския съюз на опозицията в Украйна не се оспорва, тя просто не е тема в публикациите на контролираните медии. Така наречените „сили за самозащита“ на Майдана са тренирани в Полша и Балтийските държави. Значителни финансови средства са предоставени на партиите „Свобода“, “Отечество“ и „Удар“. Още от самото начало на протестите, медиите в Европа и Съединените щати представят случващото се на Майдана като мирен протест, независимо от проявената агресивност и насилие. Същевременно, правителствата на тези държави, чрез натиска върху властите в Киев за въздържане от насилие спрямо протестиращите от една страна внушаваха на общественото мнение, че насилието идва от тази посока, а от друга - създаваха чувство на всепозволеност в паравоенните формирования на „Десния сектор“.

Върхът на цинизма, обаче, стана стрелбата на снайперисти на улица „Институской“ едновременно по протестиращи и по бойци от силите за сигурност - инцидент, който в момента управляващите в Киев отказват да разследват. Но това не попречи на медиите да представят случилото се като

кървава разправа по заповед на Янукович.

Нещо, което той отрича, а и до сега не са представени доказателства за подобно разпореждане. Янукович може да е крадец, но не е диктатор и не притежава волята за подобен отговор, поради което той и избяга от властта и позволи на лидерите на Майдана да завземат сградите на държавните институции и да се обявят за „изпълняващи длъжността“. Нещо много афористично и напълно извън законовите рамки, но това не попречи на правителствата на Съединените щати и Европейския съюз да контактуват с тях, да обещават финансова помощ и да оказват натиск на Русия да признае промените и да се примири. Само че реакцията на Русия не може да бъде примиренческа, понеже

събитията в Украйна преминаха червената линия,

поставена от 1990 и пряко засягат нейните стратегически интереси, а това се признава и от американски експерти. Ако някой се е надявал на подобен изход, то или е допуснал учудваща наивност или целта на мероприятието е съвсем друга, а не „демократични“ промени.

Преди десетина дни, когато напрежението около Украйна още беше в своето начало, на един водещ американски телевизионни коментари бе зададен въпрос

какви са интересите на САЩ в тази страна.

Той доста се затрудни. Започна да говори, че това е голяма държава с почти 50 милионно население, че има индустрия, но след като подобни разсъждения се оказаха не особено убедителни, завърши с престижа на президента Обама. Макар че за един престиж, дори и на най-влиятелния човек на земята, светът не се завръща към отминали форми на междудържавни отношения, като Студената война, например.

В ситуацията с Украйна е очевидна координацията на политиката на Европейския съюз и САЩ. За Европейския съюз може би един нов пазар е от значение, а и в Европа има твърде много история, за да се манипулират реваншистки настроения, както в Германия, така и в Полша, а и в прибалтийските държави. Колкото до Съединените щати, извън съобразяване с исканията на лобито на военно-промишления комплекс, има и други стратегически предимства от нарастване на напрежението. Съвместните действия на ЕС и САЩ дават възможност отново да се заговори за Запада като единно цяло, понеже в последно време се бяха оформили два отделни фактора в световната политика - Съединените щати и Европейския съюз, които по множество въпроси изразяваха различни позиции.

На второ място е новата стара същност на НАТО. Годините след разпада на Съветския съюз до голяма степен поставиха под въпрос целите на тази организация, но при новата Студена война пактът отново има цел на съществувание - възпирането на Русия. Отново водещата роля на Съединените щати, наречена трансатлантическа връзка, има своето значение. Но като цяло, това е само преструктуриране на геостратегическата шахматна дъска, а не решение на украинските проблеми.

На този етап Западът, извън натиска над Русия, обещава финансова помощ на самоназначилото се правителство в Киев. САЩ по-малко, Европейския съюз повече. Но проблемът е, че това е крайно недостатъчно за Украйна, а и

страната като че ли излиза извън контрол.

Властите в украинската столица не правят нищо за единството на нацията. Изглежда, те мечтаят за косовски или либийски вариант, но Русия не е Сърбия, а Путин не е Кадафи. Особено обезпокоителни са последните стъпки за създаване на „Национална гвардия“ чрез въоръжаване на контролираните от „Десния сектор“ сили за самоотбрана и от жители на Западна Украйна. Налага се впечатлението, че те ще бъдат използвани срещу населението на Източна и Югоизточна Украйна.

При подобна ситуация отговорът на руските власти е предвидим и не би следвало да бъде изненада. Крим е стратегически важен за отбраната на Русия. Ако иска да остане в Черно море, е необходимо ситуацията на полуострова да е под контрол и референдумът е нейния отговор на несигурността за съдбата на Черноморския флот. В допълнение, езиковите, културните и икономическите причини предопределиха изхода от допитването

до населението. Това, че резултатите няма да бъдат признати от Запада, не е от особено значение, защото, ако приемем за пример Северно-Кипърската Турска република, тя съществува от 1983 година, а е призната единствено от Турция. Следователно, прецеденти има. Обезпокояващото е, че аналогични са проблемите и в останалите области с доминиращо рускоезично население и ако властите в Киев се опитат да търсят силово решение,

ефектът на доминото е неизбежен.

Как ще се развие ситуацията в Украйна е трудно да се предвиди, но спиралата на напрежението още не е достигнала своя връх. Продължава острата реторика и отказа от признаване от двете страни на интересите и на другите участници в противопоставянето. Студената война в близките седмици ще е в пълен ход. Жалкото е, че малките държави на стария континент ще бъдат най-потърпевши.