Проф. Кръстьо Петков

Коментар върху книгата на Carne Ross:

„ The Leaderless Revolution” (How Ordinary People Will Take Power and Change Politics in the 21st Century)

1. Встъпителни бележки

Когато Carne Ross публикува своята книга „Революция без лидери”, бушуваше първата вълна от верижни граждански протести се надигаше в Арабския регион, Северна Америка, Западна Европа и Средиземноморието. Днес постмодерното общество посреща втората приливна вълна. Тя залива отдалечени и, на пръв поглед несвързани помежду си, географски райони: Югоизточна Европа /България, Турция, Словения /, Бразилия и Египет. Тътенът на приближаващи политически бури се чува в Евразия и Близкия изток.

Щом социалните трусове възникват в държави с разнотипно политическо устройство ( плуралистични демокрации, автокрации, перфектни диктатури), с разнородна културно-религиозна среда и щом продължават с години, без съмнение сме свидетели на глобална трансформация, а не на мозаечни, изолирани един от друг, граждански бунтове. Ако тази хипотеза е вярна, пред анализаторите на социалната промяна възникват няколко въпроса: 1. Кои са лидерите на революцията ? 2. Какъв е профилът на революционерите? 3. Какви са подбудите и целите на участниците в революционните движения?

Carne Ross се занимава главно с първия въпрос – за лидерите и лидерството на спонтанно зародилите се граждански движения. Отговорът, който дава, е нестандартен: постмодерните революции са без лидери!

Именно в това се състои тяхната differencia specifica. Но спонтанните „движения отдолу” няма да са успешни, ако останат и без лидерство, т.е. без визия и принципи на действие. Констатация, която е супер-актуална и за българската гражданска революция. 

Нейната първа фаза протече през януари-февруари 2013 г.; втората продължава и до днес. В средата на юли беше достигната критична точка. Стана ясно, че нито една от противостоящите страни – властимащите и протестиращите граждани – не желае да отстъпи от своите позиции. Едни определят ситуацията като патова; други-като „равновесие на безумието”; трети – като предвестник на тотален хаос. Съмнявам се, че това са верни съждения…

Няма съмнение: съдбата на късно пробудилото се гражданското общество в България е поставена на изпитание. В такива моменти винаги е добре да се вслушаме в съветите на авторитети като Carne Ross - човекът, наблюдавал отблизо в своята кариера на дипломат и граждански активист остри стълкновения в Ирак, Иран, Европа, Западните Балкани и в други горещи точки на планетата. 

2. Принципите на Рос

Те са девет! Помествам ги по долу – в последователността, предложена от самия автор. Той е формулирал кратки и ясни послания - един впечатляващ синтез на социално-политическия опит на борците срещу антихуманните и репресивни режими по света. Силата на посланията е в провереното им действие на терена на автентичните граждански революции: откритото публично пространство – улиците и площадите, пътните артерии, заводските площадки, градските паркове. Принципите на Рос се отличават с историческа приемственост и вързка с доказалите своята трансформационна мощ ненасилствени протести, чието начало поставя Махатма Ганди със Солния поход през 1930 г.

Деветте принципа за /успешно/ действие:

1. Разкрийте убежденията си!

2. Кой има парите, кой притежава оръжията?

3. Действайте, сякаш средствата са цел!

4. Позовавайте се на космополитни критерии

5. Обръщайте се към тези, които страдат най-много

6. Консултирайте и преговаряйте

7. «Голяма картина-малки подвизи»

8. Ползвайте ненасилие

9. Убийте краля!

Сигурен съм, че изброените послания ще предизвикат интерес у всеки интелигентен читател с идейно необременено мислене. Те не са написани за онези, които притежават властта, независимо дали тя им е дадена легитимно, чрез избори, или са я узурпирали със сила. Посланията на Рос са предназначени за лишените от власт, изправили се срещу силните на деня, без да се доверяват на утвърдени водачи изаварени институции. 

Нека да видим дали изброените принципи са валидни и за българската гражданска офанзива. Моите коментари по-нататък са извлечени от непосредствено общуване с редови активисти на протестните движения, преки впечатления от мястото на събитията, участие в публични дебати и вторичен анализ на множество публикации (главно на независими блогъри). Допускам, че някои твърдения ще предизвикат несъгласие. Но нали това е целта на всеки публичен спор – да предизвика сблъсък на идеи, мнения и платформи. Единствено по този начин, а не чрез назидателни и нравоучителни писания, може да се намери разумен изход от задълбочаващата се политическа криза. 

Българските проекции:

1. Ясни ли са убежденията на протестиращите българи?

Според критиците на спонтанните протести, техните искания са не просто неясни и неподредени, а направи безумни. Защо? Ами защото искали смяна на Системата и нова конституция. Този призив беше издигнат през февруари; подхванаха го и през лятото. С една съществена добавка: делигимация на олигархичния модел на управление. Следователно, не става дума за случайни хрумвания на тълпата или користни внушения, идващи от външни недоброжелатели. Да се замени Системата и отстрани Олигархията означава да се извърши революция. Точно такъв опит се извършва сега в България, който се вписва органично в глобалната тенденция за радикални промени, започващи отдолу, от по-ниските нива на социалната пирамида. И за изненада на елитите и техните обслужващи мозъчни и медийни центрове – протичаща по уникален начин: като leaderess revoliution!

Такива промени не ставали за един ден и не по настояване на Улицата, възразяват контра-протестиращите и настояват да се даде шанс на правителството да работи и да извърши реформи. Поръчкови политолози питат протестиращите: къде са ви лидерите, посредниците, посланията? С кого и за закво да се преговаря? И тъй като не получават писмени/структурирани отговори, призовават към разум, т.е. към отлагане на бунта за по-добри времена. Тоест, към отказ от радикални промени.

Българите вече имат доказателства, какво би направил властовият елит, ако го оставят без граждански контрол. При това - свежи доказателства! Имам предвид арогантният отказ на предишния парламент да внесе промени в избирателния кодекс и да позволи пряко участие на гражданските структури в извънредните избори през май. Коя е гаранцията, че днес подобен ангажимент ще бъде изпълнен? Няма друга гаранция, освен непрекъснатия натиск от улицата!

Рос е прав: когато ви атакуват и мамят на местна почва, позовавайте се на космополитните критерии /виж четвъртия принцип, който коментирам по-долу/. Но въпросът не опира само до надлъгването с протестиращите, нито до окончателно загубения кредит на обществено доверие от страна на властимащите. Далеч по важен е фактът, че не група умни глави, а стотици хиляди хора в България искат ново законодателство. Те са направили най-трудната стъпка: от индивидуални, техните убеждения са се превърнали в групови, после в общностни и накрая в национални. Всеки е открил индивидуалната си истина и вече не е съгласен друг да му оформя мнението. Социализацията, т.е. съгласуваното мнение на цяло едно движение, днес е заредено с огромен преобразуващ потенциал. 

За да се реализира то, е нужна революция без лидери, твърди Рос. Според мен е прав!

2. Парите на властимащите и оръжието на протестиращите ?

„Преди да предприемете действие, оценете пейзажа”, съветва Рос. И сочи примера с режима на приказно богатия полковник Кадафи Неговата стабилност беше сериозно разклатена, след като вътрешната опозиция разкри и оповести чрез интернет неизвестни факти за това, кой крепи диктатора - петролни и оръжейни мега-корпорации, университетски центрове, корумпирани политици и дори държавни глави на уж демократични страни. Така Кадафи беше изолиран и загуби най-силното си оръжие: купената външна подкрепа, използвайки богатството на либийската държава. 

Българските граждански активисти се възползваха двукратно от тактическото оръжие, препоръчвано от Рос: първият път срещу режима на Борисов (когато предизвикаха публично обсъждане на факти за неговото минало пред европейската комисия „Антимафия”); втори път, срещу квази-коалицията ( БСП-ДПС плюс Атака), която се опита да наложи финансовия и медиен магнат Делян Пеевски за шеф на разследващата супер-структура ДАНС (последвалите интернет базирани протести буквално взривиха опорите на новата власт). И в двата случая оръжието за масово поразяване –интернет- победи Големите пари и успехът беше налице: инициативата премина в ръцете на протестиращите; властимащите бяха принудени да минат в отбрана…

3. Нека средствата да станат и цел! 

Така може да се перифразира в българските условия препоръката на Рос: „ Действайте, все едно средствата са крайна цел”. Вместо неговите позовавания на отминали събития в Чехословакия и Зимбабве, ще ползвам като илюстрации на перифразата български примери.

Първи случай: саможертвата. Трагедията на Пламен Горанов, който се самозапали пред общината, беше повратен момент във варненските протести. Грамадата от камъни, издигната пред общината се превърна в символ и средство за натиск за оставка на кмета. Натискът доведе до предсрочни кметски избори…

Втори случай: атаката срещу енергийните монополи. Гневът на гражданите първоначално се изля върху ЕРП-та, въпреки че коренът на злото „енергийна мафия” е далеч по дълбок. Но резултат имаше: три поредни правителства се занимават с цените на тока, което е временна, но емблематична победа за недоволните потребители (отделно стои въпросът може ли с административни мерки да се прави ценова/социална политика в една пазарна система).

Според Рос смисълът на временните успехи е двояк: първо, те укрепват увереността в постигането на крайната цел; второ, протестиращите получават удовлетворение „тук и сега”. „Животът е заради средствата, не заради целите” –твърди Рос. Според него няма утопия , която може някога да се сбъдне; няма крайно , фиксирано/статично положение, което става вечно, щом веднъж бъде постигнато. Утопиите бяха голямата лъжа на комунизма, припомня Рос. И добавя, че по същия начин и капитализмът предлага шансове за всеки да успее в бъдещето, налагайки неравенство в настоящето. 

Заслужава си да се замислим върху тези съждения!

4. Местни проблеми-глобални измерения!

Как да разбираме следващия принцип „ Позовавайте се на космополитните критерии”? Рос го обяснява по следния начин: не натрапвайте своето мнение за това, кое е добро, на другите. Попитайте ги какво мислят те, и ще ви отговорят. Като негативен пример за нарушаване на това морално правило авторът на книгата сочи нахлуването в Ирак.

Няма смисъл да ходим толкова далеч, за да узнаем истината. Драмата на недоволните български граждани изобилства от доказателства за валидността на тезата за космополитните морални норми:

> очевидно пристрастна, следователно нелегитимна, е избирателната подкрепа, която европейски партийни лидери дават от Брюксел на местните български партайгеносета: христяндемократи - на Борисов и Цветанов; социалдемократи - на Станишев и Вигенин. Още по-фрапиращ е примерът с каубойската „дружба” на екс-посланика на САЩ Уорлик с екс-премиера Борисов;

> общата декларация на посланиците на Германия и Франция, съдържаща вербална подкрепа на гражданското общество в България, беше посрещната враждебно от управляващите. Но тя зове към спазване на същия космополитен принцип: вслушайте се в гласа на протеста, ползвайте го; не казвайте на недоволните маси кое е добро за тях и кое не!

Изводът е, че в глобалното общество локалните акции на недоволните от властта няма как да останат изолирани и заглушени. Външни реакции винаги ще има. Слава богу, че за разлика от 1997 и 1989 г. те се оповестяват публично, а не се споделят (под формата на тайни указания) зад затворените врати на западни посолства, пред шепа лидери на политическата опозиция. Този път и БГ- революцията е без лидери!

5. Завръщане на социалната солидарност

Преди пет години написах книгата „Сбогом на солидарността”, която съдържаше анализ на голямата учителска стачка. За мен тя беше успешна, защото се оказа един от предвестниците на пробуждането на гражданското общество в България. Последваха я студентските и екологичните протести, демонстрациите срещу авторитарния режим на Борисов; за да се стигне до днешните безпрецедентни по своята продължителност бунтове срещу българската олигархия.

Но и през късната есен на 2007 г., през 2009-2012 г. и сега , през 2013 г. личи колко голям е дефицитът на социална солидарност, на състрадание към онези, които са поставени в тежка ситуация на спонтанна съпротива срещу една могъща -видима и една невидима- власт. Българското общество е дълбоко разделено и индивидуализирано; заинтересовани кръгове полагат усилия да вбият клин между протестиращи и не-протестиращи; бедни и заможни; столичани и провинциалисти. Очакваното завръщане на гражданската и социалната солидарност очевидно ще отнеме време. 

Затова е ценен апелът на Рос: протестиращите да адресират своите послания и хуманни жестове към онези, които в момента страдат най- много. В България обаче страдалците не са малцинство – това е проблемът на всеки, който се наеме да обедини разтерзаната нация.

6. Консултирайте и преговаряйте!

Принципът е общоизвестен и универсален. Но и труден за приложение, особено във вида, препоръчан от Рос: директни преговори. Труден, дори невъзможен досега, е и в българската ситуация.

Преговори по същество нямаше през зимата, нито в пролетния предизборен период; днес нито един автентичен представител на протестиращите не удостои поканите на правителството за срещи и дебат! Защо е така? Както посочва Рос, когато протестите са по повод на един проблем, по-лесно се стига до обмен на мнения (дори и тогава спорещите страни по-скоро изнасят назидателни беседи, разчитайки и на медийна популярност). Но когато в публичното пространство се издигат искания от многохилядно множество за смяна на Системата, кой и как да извърши този революционен акт!

Да се смени системата, означава да се започне с измитане от коридорите на властта на онези, които днес са на върха на управляващата пирамида. Те няма да пристъпят доброволно към такъв самоубийствен акт. Следователно, потребно е насилие. Което обаче влиза в остро, неразрешимо противоречие с императива за ненасилствените методи на гражданска съпротива /виж осмия, най-важен принцип на Рос/. Как да се излезе от този омагьосан кръг?

Ще си позволя едно отклонение.

Имах шанс да наблюдавам на живо разрешаването на сходен проблем. Беше ранната пролет на 2011 г., броени седмици след началото на революцията в Тунис. Революционерите нямаха свои легитимно излъчени лидери. Но посочиха, ползвайки социалните медии, доверени представители - посредници в преговорите с управляващите, наследили диктатора Бен Али. Конструктивен дииалог между протестиращите и оцелелите властници нямаше, затова се постигна съгласие да се създаде Висша/гражданска комисия, начело на която застана конституционен съдия, ползващ се с подкрепата на гражданите. Тази Комисия в продължение на месеци наблюдаваше действията на официалните власти по подготовката на нов избирателен закон и нова конституция. При всеки опит да се подменят ценностите на революцията, издигнати при кървавите сблъсъци с режима на Бен Али, протестиращите отново излизаха на улиците.Перманентният граждански натиск продължи месеци. През есента на същата година Тунис проведе първите свободни избори. Системата беше сменена по конституционен път; моторът на промените бяха протестиращите;, гарантът- техните временни посредници.

Възможно ли е тази политическа технология да се приложи в България? Според мен - да! Още повече, че гражданските активисти имат на разположение опита от две предходни мини-революции: през 1989 и 1990 г.

7. Малките дела правят голямата картина

За самоубийствата вече говорих и писах. Само тези, свързани с протестите и повлияни от тях, станаха седем на брой. Уникален и трагичен факт в най-новата българска история! Затова българите, които се превърнаха в живи факли, за да се опълчат не само срещу индивидуалната, но и социеталната несправедливост, не бива да бъдат отнасяни към категорията на малките безименни герои. Техните имена и съдби станаха международно известни. На българското гражданство се погледна от друг ъгъл – не като традиционно инертна и търпелива социална маса, а като нация, готова на саможертва в моменти на съдбовна промяна.

При Рос обаче акцентът е по-различен. Той е поддръжник на разбиването на голямата революционна цел на по-малки дела, извървени с по-малки стъпки (заветът на Махатма Ганди). Позовава се и на концепцията на Дън Сяо Пин, че една реката се преминава по-безопасно, стъпвайки от камък на камък.

Февруарските протести в България не бяха стъпаловидни. За броени дни, носейки се на вълните на уличния ентусиазъм, младите граждани поискаха всичко изведнъж: от разбиване на монополите до смяна на системата. Получиха в замяна удари под кръста, и поради неопитност, допуснаха да бъдат разбити и противопоставени. Днес неколцина оцелели лидери се мъчат да консолидират отново своите поддръжници; правят го по традиционния начин,като обвиняват конкурентите си за лидерска слава. Което още веднъж потвърждава тезата, че в модерната цивилизационна епоха няма място за революции със самообявили се лидери…

Втората фаза на българската гражданска революция следва далеч по-успешно тактиката, препоръчана от идеолозите на гражданските съпротивителни движения. Поискаха освобождаването на Пеевски и постигнаха своето; призоваха към изолация на Волен Сидеров – стигна се до всеобщо заклеймяване на агресивния/екстремен национализъм; апелираха за нов избирателен кодекс – получиха отстъпки и т.н. 

Ще се окаже ли успешна стъпаловидната тактика? Или търпението на конфликтуващите страни ще се изчерпи и ще се стигне до радикализация на поведението на протестиращите /което би дало повод на властта да приложи сила/. Въпрос на дни е да разберем отговора на този въпрос…

8. Ненасилствената съпротива в българска интерпретация

Ако има елемент в генералната стратегия на революцията без лидери, който да се прилага ефективно на българска земя, това е ненасилието. И трите елемента, препоръчани от Рос, обосновани още от съвременния гуру на ненасилствената съпротива Джийн Шарп, са добре усвоени и приложени на българска почва: бойкот, изолация и саботаж. 

Ако проследим ден по ден програмата на столичните и провинциалните протестни шествия, ще видим колко гъвкаво се сменят, застъпват и конкурират трите метода. За публичната изолация на лидера на АТАКА вече споменах. Не по-малко ценни са ефективните действияна активистите на протеста за отстраняване на агресивните провокатори, инфилтрирани в техните редици. Бойкотът като средство беше приложен по линия на отказа да се плащат сметки за тока и парното. Лекари и пациенти се възпротивиха с кратко прекъсване на работата срещу орязаните финанси за лекарства и партийнно кадруване в болнични заведения.

Изобщо, в употребата на рутинни и изобретяване на нови форми на пасивна съпротива протестиращият българин не отстъпва по нищо на световните образци. Особено – в негласното състезание между авторите на надписи върху плакати, транспаранти и балони; в музикалните изпълнения и уличните скечове и прочее. Ситуацията просто плаче за едно сериозно социолингвистично изследване на вербалните изпълнения в публичното пространство /а защо нте и в киберпространството/.

Целият въпрос е доколко остроумният език на мисълта и тялото постига някакъв ефект. Моето впечатление от прякото участие в поредица от дни на протест е, че на властовата върхушка и липсва чувство за хумор – базисно условие, за да преглътне някои от обидните викове и да инициира честен диалог с протестиращите. Вместо да се отвори към Улицата, Властта се барикадира в своите крепости. Срещу неудобните, осмиващи управляващите прояви на протестиращите бяха изпратени подкрепления от тила: едни организираха контра-протести на площадите в столицата и административните центрове; други се преквалифицираха на форумци и контрираха инициативите на опозицията;трети събират подписки в подкрепа на правителството. 

Върхово „постижение” в тази гротескна картина е парламентарният бойкот на депутатите от партия ГЕРБ. Вече цял месец те не ходят на работа, получават някакво възнаграждение и се преструват на принципни опозиционери.

Какво да се прави! В някои отношения българите сме много добри, ненадминати творци на гражданска култура; в други печелим приза за най-впечатляваща политическа какофония. Целта на директните контра-действия срещу протестните движения е ясна: да се сплашат участниците или в краен случай да се профанизират техните послания. 

9. Убийте Краля! Кой е той и къде се крие ?

Деветият принцип на Рос е заимстван от правилата на шахматната игра. Тя се печели от онзи състезател, който дава мат на царя: най-важната фигура на полесражението. Заради това Рос съветва: атакувайте най-силната позиция на противника.

Къде обаче е разположен кралският бастион в България. Отстраниха Пеевски, но олигархичните и партийно-клиентелистки номинации продължават. Гневът на протестиращите е насочен към правителството и неговия титуляр, но те ли са истинските притежатели на властта. Вече свободно се коментира ролята на Задкулисието – дори соцлидерът Станишев призна за неговото съществуване. Президентът открито прави реверанси на скрити зад завесата корпоративни босове. Вече никой не вярва на конспиративните теории за всемогъществото на кръга „Монтерей”…

Истината е, че един Крал и единно кралско войнство няма. Посланиците на Франция и Германия точно адресираха своето обръщение, в което ключовата фраза е: в България имате недемократично, олигархично управление. 

Българската олигархия и нейната върхушка – плутокрацията – е полицентрична. Удариш ли единия, зад сцената изникват други. Как да се преодолее тази ешалонирана властова върхушка, е предизвикателство не пред един краткотраен бунт, а пред истинска революция-, продължителна, верижна, постъпателна. И непременно - без лидери! Защото току виж поредният самообявил се водач се окаже свързан с колективния Крал: Българската Олигархиична Мрежа!

Заключителен коментар: За да успеят, революционерите са длъжни да се ползват следният мъдър съвет на Рос:” Но помнете: щом играта е свършила, Кралят и пешките отново влизат в кутията!”

Шахматната метафора е повече от уместна!