„Народът, желязото и водата са необуздаеми сили.” 
                                                                                                                Фосилид от Милет

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Когато, обвинявайки ме основателно в национален нихилизъм, опонентите ми ме питат няма ли все пак нещо в националната ни история, с което и аз да се гордея като българин, отговарям, че няма. А няма преди всичко по простата причина, че щом става дума за история, тя не е, тя не може да бъде мое дело и моя заслуга – като съвременник аз съм физически отдалечен във времето, както и времето е отдалечено физически от личността ми. Докато, реални или не, всички минали подвизи са дело и заслуга на исторически личности, на мои предци. Колкото и действителни да са техните постижения, те са си само техни и би било неподобаващо аз да се кича с тях – гордостта „син съм на юнашко племе” не е моя национална гордост. Има обаче моменти в националната ни история, пред които се 

прекланям доземи

 С благоговение ме изпълва например обстоятелството, че България е единствената европейска държава, в която след Втората световна война броят на евреите е по-голям, отколкото преди войната. Друго подобно изключение е Дания, но докато датските евреи са били спасявани само чрез индивидуални самодейни акции на местни рибари и на полулегални граждански инициативи по места, на родна земя става дума за широкомащабна кампания, в която участва кажи-речи цялата българска общественост: и парламент, и царския двор, и православната ни църква, и интелигенцията ни, и редица политически партии и граждански сдружения. Така, въпреки натиска на хитлеристка Германия, една малка, немощна и разкъсвана от вътрешни противоречия балканска държава не позволява нейните граждани от еврейско потекло да бъдат депортирани в смъртоносните нацистки концлагери. Без всичко това да е ни най-малко моя лична заслуга и моя лична гордост, спасяването на евреите е едно от малкото основания да се радвам, че тази държава е мое Отечество. В онези смутни времена на изпитания моята родина се превърна в родина на състраданието, на хуманизма, на любовта към ближния, на поделената по библейски риза с ближния. А само тези изконни добродетели – не и територията ни, не и древни юначества и бойни подвизи със съмнителна достоверност, не и митологизираните ни до неузнаваемост национални качества и героики – са моя същинска родина. Извън тях всеки патриотизъм закономерно се превръща в патриотарство, в оръдие в ръцете на негодници с политически амбиции, с каквито бе пренаселен и последният ни парламент.
Да се върнем обаче към споменатата спасителна акция, която аз, при целия си национален нихилизъм, бих окачествил с чиста съвест като национален подвиг. Както е известно от хилядолетия, за разлика от поражението, което е винаги сиротно, победата има много бащи. А спасяването на българските евреи е несъмнена морална победа, победа на хуманизма над човеконенавистта. Тъкмо затова и родителските претенции към нея са така многобройни – всеки иска да я осинови. Докато през пролетта на 1943 г. нашите сънародници бяха обединени в благородната кауза да спасят на цената на саможертвата еврейските си съграждани, техните днешни потомци са разединени в решимостта си да унаследят същата кауза, да я придърпат (всеки към себе си) всячески – включително и партийнополитически. Кауза, в която те, разбира се, са нямали никакво участие. Най-нагли са попълзновенията в този смисъл на онази национална политическа сила, която има най-малко принос в начинанието – комунистическата ни, а впоследствие и неокомунистическа, партия.
Следвайки в сляпото си безразсъдство всички пируети на Кремъл, още със създаването си тази партия непрекъснато, във всеки свой ход е поставяла интересите на болшевишката руска империя, която е антисемитска по своята природа, пред националните ни интереси. Нещо повече: БКП многократно е 

жертвала във времето интересите на България,

 за да обслужва ненаситните интереси на великоруския шовинизъм – прави го с готовност и днес. Приветствайки агресията на червената армия в България и провъзгласявайки тази агресия за освобождение, за избавление на страната ни от един несъществуваш на родна земя фашизъм, след деветосептемврийския преврат през 1944 г. комунистическата партия похити на практика и благородната кауза за спасяването на българските евреи – повсеместният следдеветосептемврийски терор бе насочен с еднаква неумолимост и срещу българи, и срещу евреи, и срещу всички етноси на родна земя. И за да бъда пределно ясен, ще повторя, че фашизъм в същинския, в собствения смисъл у нас никога не е имало. Имало е фашизоидни тенденции, засегнали периферно обществото ни. Тези тенденции обаче бяха далеч по-незначителни от последователно провежданите от БКП просъветски и антибългарски операции – не само теоретически и идеологически, а и с пръст на спусъка. И днес, предани на злодейското политическо наследство, за да оправдаят издевателствата на предшествениците си и преди, и след деветосептемврийския преврат, неокомунистите легитимират историческата лъжа, че монархическа България е била фашистка и пронацистка държава – с цел да обоснове и легитимира и червеноармейското нашествие, и собствения си цинизъм, партийната идеологическа пропаганда въведе дори понятието монархофашизъм. Истината е съвсем различна: Притисната с еднаква неумолимост и от нацистка Германия, и от нарастващата опасност от север, измъчена, подкопана и обезверена чрез подривните акции на подкрепения от СССР и оглавен от комунистическата партия тероризъм, наречен от куртоазия народоосвободително партизанско движение, страната ни отчаяно е търсела изход, който да съхрани националната ни независимост. Всуе! 

Болшевишката агресия се оказа по-безпощадна и от нацистката,

 която, въпреки несъмнената си безчовечност, все пак (за разлика от Кремъл) се съобразяваше кое-що с някои международни регламенти. И за да не бъда отново криворазбран, бързам да уточня: Не оневинявам, ни най-малко не оневинявам злодействата на нацизма. Тези злодейства са не само действителни, а и колосални – те едва не изпепелиха цялата ни християнска цивилизация. Въпреки това обаче, поне що се отнася до нашата страна, съветската експанзия ги надмина по бруталност. Това не бива да забравят милионите български русофили, които в разрез с историческата истина предефинират ролята на комунистическата кауза в националната ни съдба, провъзгласяват комунистическата партия за наш национален добротворец, спасил ни от нацистката заплаха. Както нямат никакво участие в спасяването на българските евреи, така родните комунисти нямат никакво участие и в разгрома на нацизма – разгром, който бе дело на великите сили, разгром, който настъпи по стечение на обективни външнополитически обстоятелства и който бе нагло използван от БКП за користните й, антибългарски цели. Ето, това е истината, това е драмата. Останалото, както казва поетът комунист, е измама. При това измама с непреходна давност, измама, която днешните наследници на руските и на българските (те са едни и същи) болшевишки ветерани реанимират от дебрите на историята, за да яхнат отново многомилионната русофилска вълна на родна земя и да поведат страната ни към нейното саморазпадане. Под слънцето на демокрацията тези нечисти попълзновения стават десетилетие след десетилетие все по-открити и нагли. Докато непосредствено след ноемврийските събития през 1989 г. симпатиите към руския империализъм и принадлежността към демоничната Държавна сигурност бяха тактично премълчавани и дори крити от общественото внимание, с времето те се оказаха не бреме, а стимул, попътен вятър в платната на всяка политическа кариера. Онзи натрупан в дебрите на комунистическия тоталитаризъм политически актив, от който бившите партийни апаратчици и функционери на тайните служби в зората на демокрацията се срамуваха, се превърна днес, само четвърт век след разгрома на деспотизма, когато тази демокрация би трябвало да е укрепнала и подобаващо имунизирана срещу бесовете и демоните на тоталитаризма, в безценен граждански капитал, в основание и за лична, и за обществена гордост, в предпоставка за служебна кариера. 

Комунизирането и русофицирането

 (това е общо взето един и същ процес) на националното ни битие става все по-всестранно. Всичко започна с обстоятелството, че още в навечерието на ноемврийските събития, предусещайки накъде духа вятърът, комунистическите ветерани заграбиха всички национални икономически ресурси, за да ги предоставят впоследствие на разположение на наследниците си, на неокомунистите в лицето на БСП. Довчерашните антикапиталисти се превърнаха скоропостижно в днешни капиталисти. Така бившата партийна номенклатура прерасна и в настояща,  обезпечавайки си стъпка по стъпка и икономическо бъдеще. И понеже, както е присъщо на банановите републики, капитали и политики у нас са преплетени ведно, това гарантира на новите господари на благата и политическа власт. Ширещото се на Балканите и особено на родна земя русофилство катализира този деструктивен процес – благодарение на него, вместо да споделим социалнополитическия опит на най-проспериращите европейски и североамерикански държави, ние импортирахме от Русия и внедрихме нейните олигархични, корпоративни, неофеодални практики, които нямат нищо общо с модерния, технократичен и социален капитализъм и които от една страна съсипаха националната ни икономика, а от друга ни отчуждиха от цивилизования свят. Обвързвайки ни при това все по-здраво към хегемониална Русия. Нещата стигнаха дотам, че днес цяло едно президентство се уговаря в Кремъл – обстоятелство, което подсказва, че, ако върви, както е тръгнало, утре в Кремъл ще се уговаря и цялата ни държава. Ако начело на руската държава от години е застанал един властолюбив кагебист, и родната държавност не пада по-долу – функционери на бившата Държавна сигурност са награждавани най-церемониално с държавни отличия, вербовчици, куки и апаратчици на БКП от първата фаланга са и в Народното събрание, и по министерствата, и в президентството у дома си, маршът на старата комунистическа гвардия през институциите става все по-неудържим, а русофилството ни – все по-масово и все по-безскрупулно и необуздано, все по-антиевропейско. За да съществуват, за да цъфтят и процъфтяват в гражданското пространство всички тези пагубни пороци, те съществуват, цъфтят и процъфтяват в душите на милионите ни сънародници. А когато една политическа злина се превърне в душевност, когато външните пороци станат вътрешни, когато общественият разврат разврати и личността и се превърне от фактор в манталитет, път назад вече няма…