Александър Дугин*, Изборский клуб

Какво се случва у нас с политиката? Хората не доумяват. Даже и тези, които поназнайват нещо, вече не разбират. И да говорят за нея им е изключително трудно. 
В страната всичко става все по-лошо. Нищо добро в руската политика не се случва и най-важното - колкото повече се приближаваме към следващия шестгодишен мандат на нашия безсмъртен президент, надеждите се изпаряват. Разбира се в настоящия момент е много зле – но няма и надежда. Имаше я, но сега вече я няма…
Надеждата у либералите отдавна се е изпарила. Те се надяват единствено, че може да прескочим следващия етап от колапса на Русия. Казват им: почакайте, нещата не са чак толкова лоши. Само проявете търпение. И те чакат и се спотайват. А някои дори си живеят в комфорт и се ослушват…

Казват на русия народ: и да чакате, и да не чакате, вие нямате никакво отношение към случващото. Ето ви една порция 

симулация на гнил патриотизъм,

задоволявайте с този фалшив патриотизъм, който изтича в канала и който ви кара да се срамувате, че сте патриоти. Това е истинско позорище. Тази наша патриотична идея, която днес защитава нашата държава, е позор…
Неотдавна политологът Михаил Делягин каза: «Съдейки от случващото се, нашата държава е полудяла». Такова вътрешно усещане имам и аз. Не бих казал, че държавата си е загубила ума, защото не бих могъл да си представя какво е това „държавнически ум“. В края на краищата в нашата политика никога не е била проявявана мисъл. В какъв смисъл? Няма значение, чувството е такова…
Не става дума само за настоящето. Е, много сме преживяли – нима не е имало трудни времена в нашата история? Но сега няма никаква перспектива за бъдещето. 

Ако бъдещето принадлежи на либералите – всичко е загубено, 

за нас няма бъдеще. И ако то се срине, става зле. На какво да се надяваме? На това след като рухне да се върнем във времената на Елцин и Горбачов? Но ако не се срине и продължим да живуркаме, да се влачим и да крепим  системата – това е копнеж за самоубийство.
Нищо никъде не се случва – и това, разбира се, за руския човек е тъжно, защото да гласуваш за нищото е невъзможно, но да гласуваш против него – е още по-невъзможно. Какъв цирк, пълен фарс е всичко това, което се случва… И това е толкова разстройващо. Да виждаш как държавата ти полудява. Но има ли я тази държава? Нейното присъствие става все по-необходимо, нейният гнет става все по-осезаем, но и все по-безсмислен и провиторечив.

Какви мътни времена. На знам дали някога това може да се промени. „В руската история всичко е непредсказуемо“, би казал Александър Андреевич Проханов. Колкото по-глупаво е едно нещо, толкова е по-умно, колкото разпадът е по отвратителен, толкова по-бързо може да бъде преобразен в нова метафизична конструкция, която да полети към неразгадана черна дупка… Но към тази черна дупка ние вече летим и на мен дори ми струва, че стремително летим към нея. Тук аз се разминавам с оптимизма на Александър Андереевич, въпреки че той е прекрасен човек и мой близък приятел. У мен няма това усещане, че колкото нещо е по-лошо, толкова е по-добре…
Ние отдавна сме стигнали дъното – накъде още ще падаме?

Всичко се променя обаче, ако седнете в самолета и напуснете пределите на Русия – желателно е по направление на Запад. Когато се окажем извън страната, и погледнем към Европа, Америка и целия останал свят – виждаме 

падение, гниене, дегенерация, пълен разпад, загуба на разум,

култура и суверенитет. Новият тоталитаризъм на политкоректните либерали, феминисти, джендър-идолози, банди на Сорос. Там, всъщност, е настъпил пълен Mad Max. И гледайки от този ъгъл на Русия си казваш: колко страхотна е нашата страна, какъв президент маладец си имаме! Маладци са и в Сирия, и в Крим! Истинската гордост от Русия може да бъде изпитана тогава, когато си навън от нейните предели…
Но когато отново пресечеш границата и се завърнеш в Русия, пак имаш усещането, че тук няма идеали, няма дух, икономиката се задъхва, брутални либерали в правителството, пълен провал в образованието, културата и науката. Цари чудовищна демагогия и манипулация, които е невъзможно да разобличиш. Истината е изчезнала толкова далече от хоризонта, че дори вече сме забравили каква е била някога. Около нас е море от лъжи. И всичко отново изглежда безнадеждно, а дъното става все по-дълбоко и по-дълбоко. Какъв парадокс…

Какво да правим? За кого да гласуваме? Как ще я караме в тази ситуация? Не мога да кажа, нямам отговор дори за себе си. До този момент аз винаги знаех какво да правя – но сега не. Аз дори не съм наясно как да се справя с този кошмар. Ние дори самите себе си не разбираме. И тук не ме разбират, и там също не ме разбират…
Затова, че Путин проклина либералите и западняците, ние го хвалим, но самите ние започваме да проклинаме заради това, че напълно отсъства нещото, от което имаме нужда. През цялото време сме свидетели на полудела, стоим пред полупълна чаша. Създава се усещането,  че това съвсем не е мизансцен, а биполярно разстройство, при което във вътрешната политика едната ръка прави едно, а другата – върши нещо друго. Но във външната политика нещата изглеждат впечатляващо – Крим е наш, Русия удържа на санкциите, със сила няма да ни сломят…

Ние сме застинали в това странно състояние

Не бих давал препоръки, освен за едно. Мисля, че ни е нужно малко да се абстрахираме от държавата. Държавата се побърква. Но ако и ние не искаме да си загубим ума, трябва да се откъснем, да се отдалечим малко от нея. Да се занимаваме с нашия ум, култура, мисли, с нашия руски логос паралелно с държавата. Нужно ни е малко да пораснем и помъдреем. С отечествените дела нашата държава не успява да се справи. Тя е наш баща, но баща, който е неспособен да ни обучава. Той много държи на себе си, но все още не е авторитет, не е способен да ни показва правия път. Грубо казано, той ни е изоставил. Ние няма да го проклинаме за това, но трябва да се научим да стоим на собствените си крака. 
Но как нашето инфантилно руско общество, което искрено вярва в бащицата цар, може да се справи с това, въобще не мога да си представя. Това е съвършенно ново за нас амплоа. Ние действително живеем като сираци, защото ни е възпитавал бащицата цар, заради което не сме се превърнали в пълноценен руски народ. 
Вярвате ли  или не в държавата, дали ще я свалите или не – и двата избора са абсолютно измамни. Затова предлагам да се съсредоточите върху себе си, върху своя собствен народ, върху традициите. Няма нужда държавата да създава идеали, идеологии – ние ще ги създадем сами…
Ако искаме да останем в историята и да продължим да бъдем руски народ, трябва да се научим да се опираме на собсвените си сили, на собственото ни мнение, въпреки всички повратности. Не въпреки държавата, и не с държавата, която полудява, а паралелно. Защото руското общество като такова си има своя система от координати, авторитети, идентичност.

Превод& Faktor.bg

*Б.Р. Faktor.bg публикува този необичаен коментар на Алексадър Дугин, известен като идеолог на Евразийството, шаман на Кремъл и президента Путин и заклет враг на Запада, ЕС и НАТО. За първи път говори за разпада и провала, към който лети безнадеждна Русия. Но след измамното усещане за равносметка идва истинската теза на Дугин – на Запад е по-лошо и отколкото при нас. Привидно различните внушение на Дугин приличат на предизборни послания и мека пропаганда - защо рунакът трябва да продължи да гласува за бащицата Путин като единствен шанс за спасение.