„Свободата не се харизва, а се взема,

                                                                    защото всичко, що е харизано, твърде

                                                                     скоро губи своето значение.”

                                                                     Л. Каравелов във в. „Свобода”, 1870 г.           

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Повлияна от времето си и сама повлияла времето си с ексцентричните си произведения и с въведени култуви понятия като „изгубено поколение”, приятелката на знаменитости като Хемингуей, Фицджералд и Пикасо – Гертруд Стайн изповядва: „Прочетох веднъж една книга, и животът ми се промени изцяло”. За мен казаното не звучи парадоксално – то дори не ме учудва. Като четящ човек, винаги съм бил на мнение, че ако прочетеното  не те е променило в някаква степен и форма, значи е нямало защо да бъде прочетено. Или, казано по друг начин, ако след като си затворил книгата, си си останал човекът, който си бил и преди това, нямало е и защо да я отваряш.

Ако е така в индивидуален план, ако литературни творби променят малко или много отделни личности, има

заглавия, които променят цели народи,

епохи и поколения. Доколкото, за разлика от незначимото, значимото е винаги феномен, такива заглавия са, разбира се, изключения – от редки по-редки. Въпреки това, доколкото съществуват реално, и изключенията търсят своето обяснение – и те са част от общата картина на битието.

Но преди да се опитаме да разнищим кое-що обясненията, нека видим за кои заглавия става дума. По най-безспорен, но и по най-зловещ начин промени Германия и Европа през втората половина на 20-те години една открай докрай нехудожествена книга: изповедта на Хитлер „Моята борба”. С „Моята борба” стартира кафявата чума, превърнала първо Германия, а след това и половин Европа в концлагер: не само многохилядните нощни факелни шествия на Хитлерюгенд – и крематориумите на Дахау и Бухенвалд бяха разпалени с тази книга. Как точно стана това, по каква технология се зароди и протече смъртоносната зараза, за да грабне цели народи, е въпрос с повишена трудност. Разлиствал съм книгата, да я зачета сериозно обаче, така и не успях. Преди всичко поради нейния примитивизъм – примитивизъм както на езика, така и на възгледите. Автобиографичното творение на фюрера не е нищо друго, освен съвкупност от голи, необосновани, декларативни и безредни почвенически тези за генетичните предимства на синеоките рицари, за величието на германската раса, за малоценността на всички останали народи и особено на евреи, славяни и цигани, за необходимостта и конкретният човек, и цял един (в случая германският) народ да воюват и да се себедоказват със силата на оръжията, за общочовешката вреда от пацифизма, за пораженията, до които води либерализмът, за вредата от политическата толерантност и за ползата от единоначалието. Книгата не само не е, както би трябвало да се очаква, психоаналитична – в нея няма и следа нито от психология на масите, нито от психолотия на властта, нито дори бегъл опит от някакъв сериозен социален или исторически анализ. Всичко е голословно, повърхностно-патетично, плакативно. Щом текстът е завладял милионните маси обаче, значи те са още по-повърхностни и елементарни. Това, единствено и само това обстоятелство е в състояние да разкрие магията, да разгадае генезиса на общонародната политистерия, разтърсила цяла Германия и немалка част от Европа. Посредствеността на автора допълни хармонично посредствеността на аудиторията. Достъпни една за друга и социално близки, двете посредствености се срещнаха в сърцето на Стария континент, разпознаха се взаимно, взаимно се окуражиха и се подхраниха взаимно, за да предрешат горчивата участ и на Германия, и на Европа, а в крайна сметка – и на нашата страна.

Ако „Моята борба” повлия съдбата на човечеството по един кошмарен начин, има и творби, които повлияха, които влияят и до днес по благороден начин. Най-безспорната измежду тях е, разбира се, Вечната книга. Ако можем да окачествим „Моята борба” като инструкция по обезчовечаване, Библията стана с годините и вековете

напътствие по очовечаване

Върху нейните извечни духовни начала е изграден моралният облик на цялата ни християнска цивилизация. И не само това – цялата нравствена сетивност на новия, ставащ с времето все по-атеистичен и бездуховен, свят се базира върху духовното наследство на Вечната книга, днешните ни понятия за добро и зло, за грях и изкупление, за, казано с езика на православния християнин Достоевски, престъпление и наказание, за страдание и състрадание са еманация на библейските етични регламенти. Издигнала по думите на Достоевски състраданието като висш, ако не и единствен, закон на битието, Вечната книга се превърна не само в морален кодекс на Новата ера, а и в урок по човеколюбие и емпатия. Едно човеколюбие, което дума по дума измъкна хомо сапиенс от дохристиянското варварство, в което тънеше от хилядолетия, и което успешно се противопостави (отново със силата на безсилното слово) на човеконенавистничестките идеологии на един или друг екстремизъм – от вандалщината на езическите култови практики през Светата инквизиция, та чак до днешните модерни партийно-политически, националистични или религиозни доктрини.

Други две заглавия, придобили необичайна популярност, са „Дамата с камелиите” на Александър Дюма-син и според мен най слабата творба на Гьоте – епистоларният роман „Страданията на младия Вертер”. И двете книги имат сериозни проблеми с цензурата и само изключителният литературен престиж на авторите им ги спасява от пълна забрана. Начело на съпротивата срещу двата романа застава силната в онези времена католическа църква, която обвинява и двата сюжета в безнравственост и богохулство – доколкото главната (при това положителна) героиня в първия роман е проститутка, а младият Вертер – прелюбодеец, който приключва живота си със самоубийсто, а според църковната доктрина самоубийството е най-тежкият, единственият непростим грях. Църквата е разярена и безсилна срещу нарастващата популярност особено на маланхоличния и сладникав романтик Вертер – много младежи и в централна Европа, и чак сред дворянските родове в Сибир живеят по примера на своя идол, пишат като него сантиментални изповедни писма, обличат се като него и като него се самоубиват от несподелени любовни вълнения. 

Друга белязала епохата ни книга е

антиутопията на Оруел „1984”

 Тръгвайки от злокобния социален опит на съветския режим, романът разкри по гениален художествен начин и антихуманната същност на тоталитаризма, и произтичащите от него морални заплахи за човечеството. Тази вечно будна опасност английският писател вижда в съчетаването на модерните технологии с присъщите на ХХ в. деспотични партийни доктрини – съчетаване, което води до всестранно обезправяване, до ограбване на интимната ни сфера, до смазване на човешката индивидуалност, до тотално обсебване на духа от институцията. Обръщайки вниманието ни към тези видими и невидими опасности, които с технократизирането на бита ни нарастват ускорено, и с „1984”, и с „Ферма за животни”, и с много от есетата си перото на Оруел предупреди с пророческо предусещане съвременници и потомци от настъплението най-вече на комунистическата зараза. Говори се, че след излизането на книгата малко след Втората световна война лейбъристите в Англия загубили милиони свои привърженици – за сметка на консерваторите.

Струва ми се, че още по-радикално въздейства върху гражданското общество на целия Запад многотомникът на Солженицин „Архипелаг ГУЛ-аг”. Тази книга, съчетала политическата фактология с един блестящ художествен език, потресе и Русия, и света. Разобличени са безпощадно и убедително не само зверствата на съветската репресивна ситема – тя разобличи и сериозните рискове, до които води перманентното омаловажаване на тези злодеяния от лявонастроената западноевропейска интелигенция. Нейната безкритичност към комунистическата зараза, склонността на западните интелектуалци особено от хуманитарната сфера да идеализират в името на антинацизма престъпленията на един човеконенавистен режим, оневиняването на едно идеолигизирано варварство, само защото то протича под егидата на социализма, е скрита, но реална заплаха за свободите и правата и на гражданите на Свободния свят. Тази заплаха, която гениалният руски писател разобличи с ненадминат психологизъм пред цялата световна общност на базата на собствения си биографичен опит на зек, на дългогодишен затворник от изтребителните съветски концлагери, отвори очите на милиони наивни либерално ориентирани интелектуалци в Западна Европа и в Северна Америка, станали жертва на задграничната съветска пропаганда. Западът за пръв път осъзна, че е изправен пред един безскрупулен тоталитарен режим, потъпкал без остатък всички фундаментални духовни начала, върху които е изградена цялата ни християнска цивилизация, и претендиращ за световно господство. Издаването на мемоарите на Солженицин във всички демократични държави на планетата, разкритите потресаващи факти и вълнуващият, високо художествен начин, по който те бяха поднесени на читателя, преобрази и преобърна общественото съзнание на цели народи така, че аз трудно бих могъл да си представя рухването на комунистическия деспотизъм в световен мащаб без приноса на „Архипелаг ГУЛ-аг”. Вярно е, че още десетилетия преди Солженицин и много негови предшественици разобличават античовешката същност на кумунизма. Между тях има и гении като Бердяев или като първия руски нобелист Бунин, който окачествява първото болшевишко правителство в Москва като „отвратителна галерия от каторжници”, но за пръв път в своята цялостност комунистическият тоталитаризъм е демаскиран и осъден от Солженицин – колкото достоверно, толкова и литературно. Без тази произнесена още през 60-те години присъда Свободният свят, който дотогава целеше не противопоставяне и не борба, а мирно съвместно съжителство с Кремъл, едва ли само трийсетина години по-късно щеше да стигне до съзнанието, че

светът зад Желязната завеса (Чърчил) е „империя на лъжата и злото” (Рейгън)

 А с лъжата и злото не може да се взаимодейства, не можеш да станеш ортак на лъжата и злото, без да поемеш част от тяхната тежка морална вина върху себе си, без да се превърнеш в съучастник на тяхната престъпност. И това дългогодишно, това епохално пасивно и активно, съзнателно и несъзнателно съучастие на Свободния свят в драмата на нашите източноевропейски народи разобличи талантливото перо на Солженицин. Без ни най-малко да преувеличаваме, можем да окачествим това разобличение като истински граждански подвиг. Така че ние, днешните източноевропейци, дължим демокрацията си не само на малцината западни държавници, които намериха морала и куража да се изправят срещу палачите ни, а и на перото на неподкупния гражданин, невероятен писател и православен християнин Александър Солженицин.

Ако някой реши, че настоящите редове са мое скромно лично признание към нелеката и опасна кауза на гениалния руски творец, няма да се окаже далеч от истината. Неговият национализъм не ми е по сърце, но неговото неутолимо свободолюбие направи и света по-свободен. Една свобода, за която, наслаждавайки й се, не бива да забравяме, че не ни е дадена даром – колкото и да изглежда така. Тя е свобода, не само подарена ни от стечението на обективни и независещи от нас, нейните приемници, външнополитически обстоятелства – това е само част от истината. Тя е и свобода изстрадана, а това не само повишава моралната й стойност – това я прави и по-устойчива, по-трайна и по-убедителна: не на последно място и в собствените ни очи. Съзнанието, че ние сме потомци на една свобода, която не само е заплатена с гнетящите лични страдания на гражданина Солженицин, а е и възвеличана от величието на неговия ненадминат литературен талант, я превръща в безценно благо, сравнимо единствено и сама с наследството Христово. А с подобно съзнание като пътеводител се живее по-пълноценно и по-смислено.