Теодора Димова, портал „Култура”

Има нещо детско в усмивката на папа Франциск, в излъчването му. Нещо по детски весело, по детски спонтанно и свободно. Тази свобода неустоимо привлича и очарова, внушава доверие и надежда.

Фактите, които излизат в медиите, са също така очарователни. На 12-годишна възраст той изпратил на своята съседка писмо, на което имало нарисувана къща с комин и прозорци. Предложил  брак и такъв дом - като на рисунката. Добавил още, че ако не се ожени за нея, ще стане свещеник.

Не ползва никакви привилегии - шофьор, резиденции, коли и т.н. Дори не сложи обувките от тъмночервена кожа, които са като задължителни за папското облекло.

И изумителния жест, който направи, преди да даде благословията си на народа - помоли народа първо да се помоли за него. Това е факт, който разплаква с простотата и благородството си. Как кардиналите са разпознали този човек. Как са го издирили на края на света, както самият той казва. Как са усетили, че във времена на най-дълбока криза хората имат нужда от точно такъв човек с обичливо и ведро сърце.

Не ми се иска никак да правя сравнения с българската действителност. Но сравнения се  появяват неминуемо и

правят нашата картина

още по-тъжна.

Ще разкажа за посещението си в град Раковски. От читалището в града ме поканиха да представя романа си "Марма, Мариам". Там има компактна католическа общност. В града, който се състои от три селца, има пет църкви. Там улиците не са кални. Там къщите са измазани. Дворовете са пълни с цветя. Църквите са пълни с хора. Към читалището има два състава - по народни танци и хорово пеене. Читалището се препълни, но всички чакахме свещеника, който да приключи вечерното богослужение и да се присъедини към срещата. След това той ни показа криптата на църквата, музея към нея, мястото на неделното училище, мястото, където се водят детски курсове по италиански, курсове по рисуване. В една неголяма зала - около двайсетина детски масички и столчета. По стените окачени картините на децата. Къщи с комини и прозорци, пред тях цветя, в небето слънце.

Отново и отново не искам да правя или внушавам сравнения.

Искам да обърна внимание на нещо толкова елементарно, което ние сякаш не сме дорасли да осъзнаем. То е, че вярата се живее - ежеминутно, непрестанно, на всяко едно ниво. Вярата не бива да се свежда до църковни и домашни ритуали. А точно това непрестанно ни се внушава от медиите. Християнските празници винаги се свързват с някакви битови суеверия - яйцата не трябвало да се боядисват след залез-слънце, козунаците трябвало да се месят в еди-кой си ден и т.н., които на фона на съвременния живот изглеждат направо глупаво.

Но ние станахме супертолерантни към глупостта. И към липсата на смисъл. Станахме толерантни към това, че почти никой не свързва вярата с ценностна система, която да прилага в ежедневието си.

Ценностна система, която да определя нашите мисли, действия и постъпки. Ценностна система, която да определя отношението ни към хората и към всичко, което се случва около нас. Светците не са станали светци само защото са постъпили

героично, смело

 и са били убивани по най-жесток начин или разкъсвани от зверове. Вярата не се проявява само пред лицето на смъртта и не се доказва само с героизъм. На нас са ни крайно нужни примери за живота, как да живеем днес, в днешните трудности и предизвикателства.

Липсват ни авторитети във всичко - не само в политиката, но и в изкуството, в науката, в съдебната система, в образованието, защото авторитетите в тези области също се изразяват основно чрез нравствените си качества. Нашите авторитети са единствено в историята, макар че напоследък се забелязват немалко опити и те да бъдат подложени на ревизия уж в името на истината.

 Днес нашето общество се разпада от липса на авторитети. Водачите, когато са изкуствено наложени или когато са се издигнали на гребена на вълната, са мимолетни. Точно това наблюдаваме от десетилетия у нас. Точно това е най-голямото поражение от комунистическата идеология, която издигаше и налагаше изкуствени герои. Църквата беше натикана само в храма и сведена до ритуал, после тя не намери сили, не осъзна, че трябва да излезе от храма и да влезе в душите и сърцата на хората, защото те са истинският храм на вярата. Но в този храм не се влиза с парадност и корони. Влиза се с трепет, с детска усмивка, с радост, със свобода. Защото Христос е казал: Идете и се научете, що значи: "милост искам, а не жертва".

Оказва се, че вярата говори много повече и учи много по-истински, когато е показана в един пълен с цветя красив двор, в чистите улици, в усмихнатите лица. Дори в нарисуваната къща с комин и прозорци има много повече вяра, отколкото в паленето на свещи и в церемониалните богослужения.

Дали ще можем да извървим пътя от пищното към простото. От показното благородство към действителното. От скованата и вдървена църковност към съкровената радост на вярата. Дали ще можем да се откажем от жертвата в името на милостта.

Католиците са щастливи, че през следващите години ще имат папа, който да им показва милост. Един човек с детска усмивка и свобода, насочен към бедните, към отрудените и обременените.