Вени Марковски, Фейсбук

"Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове.

 Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание…

 Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население”. Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финиския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,’ плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…”

 И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му…А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.” А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени” богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят."

 Това не е текст за "руската завист към българите", както го определя "Фейсбук"-потребителят Нелко Начев, а е текст, от който на всеки туркофоб може да му настръхнат косите. Представяте ли си само: една година след Априлското въстание, българите имат... "китните къщички с градинки около тях, цветя,плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите"? А какво ли е било преди въстанието?

 Хубаво е текстовете да се четат, но и да се мисли не за конкретния текст, а за контекста. В случая Достоевски на практика свидетелства - чрез наблюденията на руските войници, стъпили на територията на днешна България, - че българите са живеели доста добре под турско робство. И са имали, както той казва, "като връх на всичко" по три православни църкви на всяка джамия.

 Да се чуди човек какво е било точно това, нашето - робство, присъствие, съгласие, смирение? И да се пита, както беше писал Тони Филипов, д-р, дали сме такива, защото сме били под турско робство или сме били под робството, защото сме такива.

 Не, не е точно така, разбира се - и това се вижда и в оригиналния текст на Достоевски, както и в редицата исторически документи. Имало е съпротива, но в последните 25 години аз свикнах да подлагам на съмнение всичко, което масово се преподава и пише по историята на България. Не мога да си обясня, защо с лека ръка приехме за фалшива историята, написана от социалистическите историци по отношение на фашизма и антифашистката борба в България, а също с толкова лека ръка приехме за истина историята, която същите тези историци написаха за останалите 1300 години българска история.

 Аз имах щастието да уча история при Асен Николов, който внимателно ни информираше за това, че историята не е точно такава, каквато я пише в учебниците. Мълвата твърдеше, че самият той е бил или уволнен от Софийския университет, или наказан да бъде гимназиален даскал, защото е бил "стамболовист". Така или иначе, аз отдавна знам, че Русия започва войната не заради кланетата, последвали Априлското въстание, а защото е искала васална територия на Балканите и излаз на Средиземно море. Знам, че макар и да подписва т.нар. Санстефански мирен договор, тя се е съгласила предварително, че ще има Берлински конгрес, че външният й министър е на преклонни години (80). Както се вижда от биографията на А.М. Горчаков в часттай за руско-турската война,  това, което го е интересувало в Берлин, е било Русия да получи Бесарабия, при това за сметка на Добруджа, която е трябвало да иде към Румъния (както и става).

 Асен Николов ни караше да обясняваме всичките войни с причините и повода. Повечето хора у нас бъркат двете понятия и мислят, например, че причината за Руско-Турската война (1877-1878 г.) е Априлското въстание и неговото потушаване. Не, това е поводът. Някои от причините описах по-горе. Задължително е да направя и уговорката, че войниците, опълченците, доброволците от Финландия и Румъния - всички знайни и незнайни обикновени хора, участваха във войната убедени, че тя е правилна, че тя ще донесе освобождението на поробени братя. Подвигът на тези войници заслужава поклон от цяла признателна България. Той не може да бъде омаловажен от факта, че причините за войната са други, политически и икономически.

В контекста на всичко казано по-горе, думите на Руслан Семерджиев звучат съвсем на място: "Прави ми впечатление, че издадените през времето на комунистическия режим, пък и след него, трудове - винаги ползваните източници са от Москва и Петербург /Ленинград/. Няма съмнение, че там също се пазят важни за нашата история документи, но когато се ползват само те - у мен буди сериозно съмнение в достоверността на представяне на фактите."

Впрочем, всеки, който е чел "Строители на съвременна България" на Симеон Радев, както и "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов, отдавна би трябвало да е наясно с историята около Освобождението.

  Да се върна обратно на дневника на Достоевски, за да приключа с темата. Според мен е редно да има един нов, обективен прочит на историята на Балканите, защото няма как всички държави да са прави в твърденията си, че граничат със собствените си народи. И докато този нов прочит не бъде направен, ние ще продължим да тънем в миналото. Не знам колко хора са се замисляли, че България живее предимно в или с миналото, много малко - в настоящето и без никаква надежда за по-добро бъдеще. Сигурно има причини за това и за мен една от тях е, че миналото е идеализирано (аз бих добавил: комплексирано), велико, славно и т.н., настоящето е... е, всички виждаме на какво дередже сме, а бъдещето е мрачно, надвиснало като дамоклев меч над главите на българите и плашещо.