Д-р Любомир Канов

Питам се в предверието на най-светлия християнски празник за смисъла на Възкресението. Не ми е дадено да мисля като богослов, малко знам за Вярата и израснах във времената, когато конна милиция обикаляше храмовете и разгонваше младежите, които искаха да занесат у дома свещичката, запалена в полунощ и символизираща надеждата за 

победата над Смъртта и над тлението

 на материалния свят. Не са осветени моите мисли от дългия диалог със себе си и от прозрението, което наверно имат истински вярващите, за да общуват със Спасителя чрез молитва и смирение. Не знам да се моля и се кръстя рядко и нескопосано. В този свят винаги съм се чувствал като посетител, като гост, по-скоро търпян, отколкото радостно приет, освен от онези най-близки, които са ме обичали безпричинно и безусловно. Черквата не е била моят пристан на упование и вътрешна сила. Такива бяха времената, казвам, без да се оправдавам. Жестоки бяха времената, в които се родихме и в които живяхме. Гледам черно-белите кадри на взривената Света Неделя, чета имената на погиналите под срутеният й купол, зарити под нейния Кръст и се питам: нима това е възможно в християнска държава? Попада ми моя черно-бяла бебешка снимка в креватче. Направена е през страшните дни на Народния съд. Вечната безпричинна бебешка радост е изписана на лицето ми, а черно-белият филмов документ от това време показва тълпа от звероподобни хора, които крещят пред Съдебната палата : Смърт! Смърт!!! Аз махам безгрижно с крачка, без да подозирам какво значи това да викаш "Смърт!" и каква орисия ни се готви на всички нас новородените и на нашите родители и съвременници, колективно осъдени да преживеят изпитанията на тази страшна епоха. Почти никой от обречените не е подозирал още това, което ще се случи. Но в лицата на викащите, в тяхното настървение, човек вече може да разпознае виенето на глутницата и зловещата истина, че човек за човека е вълк, че 

настъпват вълчи времена

Вълко Червенков е станал Човек...
Кои са тези викащи хора, къде са отишли палачите, надзирателите, онези хвърлили надве-натри сгурията върху дупката от авиационна бомба край Софийските гробища, където още са димели труповете на разстреляните в студената февруарска нощ елитни хора на България и кръвта им е изтичала върху снега? 
Къде са техните съдии, следователи, наистина наказал ли ги е Господ, както са се надявали в молитвите си техните жертви, жадуващи справедливост? 

Мъртвите загубват ли способността да се молят, когато куршумът прониже тила им? Разпростира ли се Божията милост над убийците? 

А те създадени ли са по Божи образ и подобие?

Аз нямам отговор на тези и многобройни други въпроси. 
Мислено в спомените си от отминали времена, се прибирам от Семинарията в полунощ, след Великденската служба в нашата квартална черква, държейки запалена свещ в една далечна пролетна нощ, отдавна забравена и отминала. Внимавам да не угасне нейният пламък, пристъпвам предпазливо, почти суеверно решен на всяка цена да донеса живия пламък до вкъщи, да не позволя на вятъра да го угаси. А около мен буйства пролетната радост, сякаш тържествува и се радва на Възкресението, заедно с хората. Птиците пеят в самозабрава, прославяйки живота и красотата на Божия свят. Комунизмът уж си е отишъл, неотдавна по телевизията се бяха появили на църковна служба угоени лица на членове на Политбюро, държейки свещи пред себе си, вместо наскоро захвърлените партийни хоругви. Успявам някакси да достигна до моя дом на четвъртия етаж, поставям свещта в средата на венеца от върбови клонки и я гледам как бавно догаря. Спомням си за безчислените свещички, догарящи на гроба на баща ми, които майка ми толкова години тихо принасяше и зиме и лете, за всичките Задушници и всичките сълзи изплакани от всички нас, от нашето семейство на този гроб. И след това за всичките години, когато никой не е пристъпвал до гроба им, защото синовете-невъзвращенци нямаха право да се върнат, освен ако нямаха желание да потъгуват за родителите си в български затвор. Свещта догоря и остана само 

вълшебната Великденска нощ на България,

 пълна с толкова красота и с толкова мъка. 
Днес в Америка, когато мисля за своята родина, място в което между хората все още живеят зверове и между зверовете все още се намират хора, място в което неизказаната красота съжителствува с отблъсваща грозота, се питам дали свещицата на Надеждата е угаснала, духната от вятъра. 

Дали по времето на Христос обаче светът е бил по-добър от сегашния? Наверно, не. Бил е сигурно още по-жесток. Бичовете с които римските войници са го били, са с вплетени в тях парчета от кост и остри железни шипове, така че да откъсват месо до костите при всеки удар. В България милицията биеше в подземията хората с гумени маркучи, подсилени с метална тел. Разстрелът е все пак по-бърз от бавното умиране чрез разпъване на кръст. Дали съдът на Пилат е бил по-справедлив от Народния Съд?
Там също тълпата е викала :" Смърт! Разпни го!" Многобройни са приликите, а днес човечеството отново и отново се връща към корените на жестокостта си и към вродения си братоубийствен нагон. В Близкия Изток отново са започнали да разпъват на кръст християни. А взривяването на невинни хора не е приключило с взривяването на Света Неделя. Париж и Брюксел днес знаят онова, което българите преживяха през 1925 год. България, а и не само тя, никога не се е радвала в своята история на небесна или земна пощада, но такъв е този свят, така е било, както се казва на български :
" Откакто свят светува..." 
Въпросът е дали е останала надежда у нас, българите?

Дали е възможно Възкресение за нашия народ?

Когато погребали Христос в гробницата на заможния Йосиф от Ариматея, покрусените му ученици и близки загубили не само Него, но и Надеждата. Надеждата за избавление от Смъртта, за Възкресение, за Вечен Живот, както и Надеждата, че ще Го видят отново. По тогавашния обичай на входа на гробницата бил сложен огромен двутонен камък, така че никой да не може да влезе вътре, нито да излезе. По заповед на Пилат била сложена стража от римски легионери, вероятно по четирима на смяна, общо около шестнайсет войници. Те били под най-строга заповед да стоят неотлъчно на поста си, рискувайки позорна смърт с бичуване и разпъване върху кръст с главата надолу, ако заспят на поста си или допуснат някого наблизо до гробницата. 
И въпреки това и все пак, този двутонен камък е бил отместен и въпреки стражите, и въпреки всичко, Христос е възкръснал от мъртвите и е бил със своите ученици и е проповядвал още 40 дни, след което се е възнесъл във Вечността, извън нашия окаян свят. Против всякаква човешка недоверчивост и съмнение, против всички мерки на пазачите, съдиите и тъмничарите на онова време, преди повече от две хиляди години, камъкът е бил отместен и Възкресението се е случило!

Дали България ще успее да отмести двутонния блок затискащ изхода към възраждане и просветление? Не знам това, аз съм скептичен, обезверяването е процесът, който дамгоса нашето време и може би го обрече на този катастрофален неуспех, наречен комунизъм и на последвалият го пост-комунизъм. Нашите стигми са не от пироните забити в дланите, а в душите ни, приковани от безверие и нашето подозрение към доброто. И аз съм такъв, не ми достига светлина, само тъга имам в изобилие. Но все пак имам Надежда, че Камъкът може да бъде отместен, защото може би Вяра не ми достига, но безпогрешно разпознавам повика на Свободата.